си цялата кабалистика?
— Заблуда, месир Жак! Нито една от вашите формули не води до нещо положително, докато алхимията има зад гърба си всевъзможни открития. Можете ли да оспорите резултатите, които ще ви цитирам? Че след хилядогодишен престой под земята ледът се превръща в скален кристал, че оловото е родоначалник на всички метали, защото златото не може да се смята за метал, то е светлина. Че на оловото са необходими само четири периода, от по двеста години всеки, за да се превърне последователно от олово в червен арсеник, от червен арсеник в калай и от калай в сребро. Нима това не са факти? Но да се вярва в някакъв Соломонов ключ, в линията на съдбата и в звездите, е толкова смешно, колкото ако вземем да вярваме ведно с обитателите на великия Китай, че авлигата се превръща в къртица, а житните зърна — в златни рибки!
— Аз съм учил херметика и твърдя… — прекъсна го Коактие.
Разпаленият архидякон не го остави да се доизкаже.
— А пък аз съм учил и медицина, и астрология, и херметика. Само тук е истината — говорейки, той взе от шкафа една стъкленица, пълна с праха, за който споменахме по-горе, — само тук е светлината! Хипократ е блян. Урания е блян. Хермес е мисъл. А златото е слънце. Получиш ли злато, ти си равен на бог. Това е единствената наука. Казвам ви: аз изследвах дълбините на астрологията и медицината. Нищо, абсолютно нищо. Човешкото тяло е мрак, звездите са също мрак.
И той се отпусна в креслото си, величествен и вдъхновен. Туранжо го наблюдаваше безмълвно. Коактие се силеше да се усмихне подигравателно, повдигаше незабележимо рамене и повтаряше полугласно: „Безумец!“
— А вие самият доближихте ли се до приказната цел? — обади се внезапно Туранжо. — Успяхте ли да получите злато?
— Ако бях успял да добия злато — отвърна архидяконът, изговаряйки бавно думите, сякаш ги обмисляше, — кралят на Франция нямаше да се казва Людовик, а Клод.
Туранжо смръщи вежди.
— Но какво казвам! — поде Клод с презрителна усмивка. — За какво ми е френският престол, когато бих могъл да възстановя Източната империя!
— На добър час! — каза непознатият.
— О, бедният безумец! — прошепна Коактие. Архидяконът продължи, отговаряйки като че ли вече само на собствените си мисли:
— Уви, не! Аз все още пълзя. Раздирам лицето и коленете си по камъните на подземния проход. Съзирам смътно истината, но още не виждам! Сричам, но не чета!
— А когато почнете да четете — попита Туранжо, — ще можете ли да добиете злато?
— Нима някой може да се съмнява в това? — каза архидяконът.
— В такъв случай света Богородица едничка знае каква въпиюща нужда от пари имам аз! Наистина много бих желал да се науча да чета по вашите книги. Кажете ми, уважаеми учителю, нали вашата наука не е враждебна и не е противна на божията майка?
Клод се задоволи да му отговори със спокойно високомерие:
— Та нали аз съм неин архидякон?
— Вярно, учителю. Добре тогава, приятно ли ще ви бъде да ме посветите в тайните на тази наука? Да ме научите да сричам заедно с вас?
Клод зае царствената жреческа поза на древния Самуел.
— Старче, необходими са много повече години, отколкото ви остават, за да предприемете това пътуване през тайнствените дебри. Главата ви е доста посребрена. От тази пещера се излиза с бели коси, но се влиза само с черни. Науката сама умее да издълбава, да изхабява и да изсушава човешките лица. Тя няма нужда старостта предварително да набръчква лицата. Но ако въпреки всичко вие имате желание да се учите на вашата възраст и да разчетете страшната азбука на мъдреците, елате при мен, ще се опитам да ви я предам. Няма да ви накарам, бедни старче, да проучите погребалните зали на пирамидите, за които говори древният Херодот, нито изградената от тухли Вавилонска кула, нито огромното светилище от бял мрамор на индийския храм в Еклинга. И аз самият не съм виждал халдейските каменни строежи, издигнати според свещената форма на Сикра, нито храма на Соломон, който днес е разрушен, нито строшените каменни врати на гробниците на израелските царе. Ние ще се задоволим с откъсите от книгата на Хермес, които се намират пред очите ни. Ще ви обясня смисъла на статуята на свети Кристоф, символа на Сеяча, както и на двата ангела от портала на „Сент Шапел“, единият от които е мушнал ръката си в някакъв съд, а другият — в облак.
На това място Жак Коактие, смутен от пламенните думи на архидякона, се поопомни и го прекъсна победоносно с израз на учен, който поправя грешката на събрата си:
— Erras, amici Klaudi.109 Символът не е число. Вие вземате Орфей за Хермес.
— Вие грешите — възрази с внушителен тон архидяконът. — Дедал е цокълът, Орфей е стената, а Хермес е цялата сграда. Вие можете да дойдете, когато пожелаете — продължи той, обръщайки се към Туранжо, — и аз ще ви покажа частиците злато, останали в дъното на ретортата на Никола Фламел, за да имате възможност да ги сравните със златото на Гийом Парижки. Ще ви запозная с тайните свойства на гръцката дума peristera110. Но преди всичко ще ви науча да четете една след друга мраморните букви на азбуката, гранитните страници на книгата. Ще минем от портала на епископ Гийом и от „Сен Жан льо Рон“ на „Сент Шапел“, после ще посетим къщата на Никала Фламел на улица „Мариво“, гробницата му в гробището „Сенз-Иносан“, двете му болници на улица „Монморанси“. Ще ви накарам да разчетете йероглифите, с които са покрити тежките железни подпори на портала на болницата „Сен Жерве“ и на улица „Феронри“. Ще разгадаем заедно фасадите на „Сен Ком“, на „Сент Жонвиев дез Ардан“, на „Сен Мартен“, на „Сен Жак дьо ла Бушри“…
Отдавна вече Туранжо, въпреки интелигентния си поглед, беше престанал като че ли да разбира отец Клод. Той го прекъсна:
— Пасха господня! Що за книги четете вие!
— Ето ви една от тях — каза архидяконът.
И той отвори прозорчето на килията и посочи с пръст огромната църква „Света Богородица“, чийто черен силует се изрязваше върху звездното небе с двете кули, каменните хълбоци и исполинската задна част, подобен на грамаден двуглав сфинкс, клекнал посред града.
Архидяконът съзерцава безмълвно известно време исполинската сграда, после простря с въздишка дясната си ръка към печатната книга, която беше отворена на масата му, а лявата към „Света Богородица“ и като погледна тъжно най-напред книгата, после църквата, промълви:
— Уви! Това ще убие онова!
Коактие, който се беше приближил бързо до книгата, не можа да въздържи изненадата си.
— Извинете, но какво толкова страшно има в тази книга? „Glossa in epistolas. D. Pauli. Norimbergce, Antonius Koburger, 1474“111 Всъщност не е нищо ново. Творба на Пиер Ломбар, „майстор“ на сентенции. Какво ви плаши? Че е напечатана?
— Точно така — отвърна Клод, който бе сякаш потънал в дълбок размисъл и стоеше прав, опрял показалец върху тома, излязъл изпод прословутите печатарски преси в Нюрнберг. После той добави следните непонятни думи: — Уви! Уви! Дребните неща унищожават големите. Един зъб може да надвие огромно животно. Нилският плъх излиза наглава с крокодила, мечоносецът убива кита, книгата ще убие сградата!
Манастирската камбана прозвъни сигнала за загасване на светлината в същия миг, когато доктор Коактие повтаряше тихо на другаря си за не знам кой път: „Той е обезумял!“
Този път другарят му отговори:
— И аз мисля същото.
След този сигнал никой външен посетител не можеше да остане повече в манастира. Двамата гости на Клод си тръгнаха.
— Учителю — каза Туранжо на сбогуване, — обичам начетените хора и силните умове и вие ми вдъхвате особена почит. Елате утре в двореца Турнел и поискайте да се видите с абат Сен Мартен дьо Тур.
