утайката на всяко голямо народно движение се излъчва винаги духът на свободолюбието. Пробиват си път нови влияния. Открива се бурният период на жакериите, прагериите, лигите. Властта се разклаща, единството се разцепва. Феодализмът иска да раздели властта с теокрацията в очакване на народа, който ще се появи неизбежно, за да вземе както винаги лъвския пай. Quia nominor leo.113 Феодалната аристокрация си проправя път изпод духовенството, а градската община — изпод феодалната аристокрация. Европа променя облика си. И какво виждаме? Архитектурата също променя своя облик. И тя заедно с цивилизацията обръща страницата и новият дух на епохата я намира готова да пише под негова диктовка. Тя се връща от кръстоносните походи със стрелчатия свод, както народите се върнаха със свободата. И тогава, докато Рим постепенно се разпада, романската архитектура замира. Йероглифът напуска катедралата и търси убежище в гербовете на замъците, за да придаде по-голям престиж на феодализма. Самата катедрала, доскоро напълно догматична сграда, завладяна занапред от буржоазията, от градската община, от свободата, се изплъзва от ръцете на свещеника и изпада под властта на художника. Архитектът я построява по свой вкус. Сбогом, тайнственост, мит, закон! На преден план излизат въображението, прищявката. Обезпечат ли му храм и олтар, свещеникът няма вече думата. Четири стени принадлежат на архитекта. Архитектурната книга престава да бъде собственост на духовенството, на религията, на Рим. Тя принадлежи на въображението, на поезията, на народа. На това се дължат бързите и безчислени превращения на тази архитектура, преживяла само три века, превращения, които ни смайват след неподвижната закостенялост на романската архитектура, която се бе задържала шест-седем века. Изкуството напредва с исполински крачки. Геният и самобитността на народа поемат задачата на епископите. Всяко поколение написва мимоходом по един ред в архитектурната книга, задрасква старите романски йероглифи от фронтисписите на катедралите и догмата едва прозира под новия символ, който то запечатва върху тях. Под драперията на народното творчество едва се долавя религиозният скелет. Мъчно можем да имаме представа за волностите, които си позволяват архитектите даже спрямо църквите — ту капители от сплетени в непристойни пози монаси и монахини, както в залата с камините в съдебната палата, ту приключението на Ной, изваяно е всички подробности, както върху големия портал на катедралата в Бурж, ту пиян монах с магарешки уши и чаша вино, хилещ се в лицето на другите братя, както върху умивалника на абатството в Бошервил. Изваяната върху камъка мисъл се ползува в онази епоха с привилегии, които могат да се сравнят с днешната наша свобода на печата. Свобода на архитектурата.
Тази свобода отива доста далеч. Понякога порталът, фасадата, цялата църква изразяват съвсем чужд, едва ли не враждебен на религията символ. Още Гийом Парижки в тринадесети век и Никола Фламел в петнадесети са написали такива бунтовни страници. „Сен Жак дьо ла Бушри“ е изцяло опозиционна църква.
Мисълта тогава беше свободна само по този начин, затова тя се изказваше без задръжка само върху книгите, наречени сгради. Не приемаше ли форма на сграда, проявеше ли безразсъдството да се покаже под рискованата форма на ръкопис, тя щеше да бъде изгорена от ръката на палача. Мисълта, въплътена в църковен портал, щеше да присъствува на изтезанието на мисълта, въплътена в книга. Затова, тъй като строителството беше нейният единствен свободен път за изява, мисълта се втурна от всички страни към него. На това се дължат безчислените катедрали, които покриват цяла Европа. Техният брой е толкова неправдоподобен, че дори и след проверка мъчно може да се приеме. Всички материални и интелектуални сили на обществото се сливат в една и съща точка — архитектурата. Така, под предлог, че въздига божи храмове, изкуството достига пищно развитие.
По онова време всеки, който се раждаше поет, ставаше архитект. Пръснатите в народните маси дарби, притискани от всички страни от феодализма като под testudo114 от бронзови щитове, намираха израз само в архитектурата и се изявяваха само чрез това изкуство. Техните илиади се изливаха във форма на катедрали. Всички други изкуства бяха подчинени на архитектурата и й служеха. Те бяха работниците, създаващи велико произведение. Архитектът — поет и маестро — обединяваше и скулптурата, която извайваше фасадите, и живописта, която оцветяваше ярко стъклописите, и музиката, която разклащаше камбаните и надуваше тръбите на органа. Дори бедната истинска поезия, която упорито живуркаше в ръкописите, беше принудена, ако искаше да придобие известно значение, да се влее в сградата под формата на химн или проза. С други думи, да приеме ролята, която са играели трагедиите на Есхил в жреческите празненства на Гърция или „Битието“ в храма на Соломон.
И така, до Гутенберг архитектурата е главната обща за всички писменост. Тази гранитна книга, започната на Изток и продължена от гръцката и римската древност, беше дописана от средновековието. Впрочем това явление — смяната на кастовата архитектура с народностна, — което се наблюдава в средните векове, се повтаря при всички подобни раздвижвания на човешкото съзнание и в други велики исторически епохи. Така, за да изразим само под най-обща форма този закон, за чието подробно изложение са необходими цели томове, в Далечния изток, люлка на първобитното човечество, след индийската архитектура идва финикийската — пищна майка на арабската архитектура. В древността след египетската архитектура и нейните разновидности: етруския стил и исполинските паметници, идва гръцката архитектура и продължението й — римският стил, обременен с картагенския куполообразен свод. В модерните времена след романската архитектура идва готическата. А ако разграничим двете тенденции на тези три периода, ще намерим при трите по-възрастни сестри — индийската, египетската и романската архитектура — един и същ символ: теокрацията, кастата, единовластието, догмата, мита, бога. А при трите по-малки сестри — финикийската, гръцката и готическата архитектура, въпреки многообразието на съответните им форми ще видим една и съща обща идея: свободата, народа, човека.
В египетската, индийската или романската архитектура се чувствува винаги свещеникът, само свещеникът, бил той брамин, жрец или папа. Не е така при народностната архитектура. Тя е по-богата и по-светска. Във финикийската архитектура се чувствува търговецът, в гръцката — републиканецът, а в готическата — гражданинът.
Главните отличителни белези на всяка теократическа архитектура са скованост, ужас пред прогреса, запазване на традиционните линии, култ към първоначалните образци, постоянно подчинение на всяка човешка и природна проява на невнятната прищявка на символа. Неразгадаеми книги, които могат да бъдат разчетени само от посветените. Всяка тяхна форма и дори всяка тяхна уродливост крие някакъв смисъл, който ги прави неприкосновени. Не искайте от индийската, египетската или романската архитектура да разнообразят своята живопис или да подобрят скулптурата си. Всяко усъвършенствуване е за тях светотатство. Суровостта на догмата, застинала върху камъка на тези архитектури, го е вкаменила като че ли повторно.
Напротив, главните отличителни белези на народностните архитектури са разнообразие, прогрес, самобитност, пищност; вечно движение. Те са се откъснали достатъчно от религията, за да могат да помислят за красотата си, да се грижат за нея, да усъвършенствуват безспир нанизите си от статуи или арабески. Те живеят с века си. В тях има нещо човешко, което постоянно се преплита с божествения символ, в името на който са издигнати. На това се дължат тези сгради, достъпни за всяка душа, за всеки ум, за всяко въображение, все още символични, но лесно разгадаеми, подобно на самата природа. Между теократическата и народностната архитектура съществува същата разлика, която отличава жреческия език от говоримия, йероглифа от изкуството. Соломон от Фидий.
Ако повторим накратко казаното дотук в общи черти, като оставим настрана хиляди доказателства и хиляди дребни възражения, ще стигнем до следния извод: архитектурата до петнадесети век е главният летопис на човечеството. През този период не е възникнала нито една по-сложна мисъл, която да не е била изразена в сграда. Всяка народна идея, както и всеки религиозен канон са имали свой паметник. Човечеството не се е замисляло за нищо по-значително, без да го запечата в камък. Защо? Защото всяка мисъл, било религиозна или философска, се стреми да се увековечи, всяка идея, която вълнува дадено поколение, иска да вълнува и останалите, да остави следа. А колко мимолетно е безсмъртието на ръкописа! Колко по-трайна, по-устойчива и по-дълговечна е сградата! Един запален факел, един варварин са достатъчни да унищожат написаната дума. А за да се разруши вградената дума, е необходима социална революция или земно сътресение. Варварските орди минаха през Колизеума, без да го разрушат, потопът е залял може би пирамидите, без да ги отнесе.
В петнадесети век всичко се променя.
Човешката мисъл открива не само по-трайно и по-устойчиво средство за увековечаване от архитектурата, но и много по-лесно и по-просто. Архитектурата е развенчана. Каменните букви на Орфей са
