напише отново архитектурната книга. За да избуят отново върху земята хилядите сгради, за да се върнем към епохите, когато броят на архитектурните паметници е бил тъй голям, че по думите на един очевидец „човек би казал, че разтърсвайки се, светът бе смъкнал от себе си старите си дрехи, за да се покрие с бяла мантия от църкви“. Erat enim ut si mundus, ipse excutiendo semet, rejecta vetustate, candidam ecclesiarum vestem indueret (Glaber Radulphus).
Книгата се отпечатва толкова бързо, струва толкова евтино и се разпространява толкова надалече! Чудно ли е тогава; че цялата човешка мисъл почна да тече по този наклон? Това не значи, че архитектурата няма да може да създаде отсега нататък нито един великолепен паметник, нито един изолиран шедьовър. Сегиз-тогиз, въпреки царството на книгопечатането, ще се появява някоя колона, издигната, предполагам, от цяла армия, излята от стопени оръдия, както по времето на царуването на архитектурата се появяваха „Илиада“ и „Романсеро“, „Махабхарата“ и „Нибелунгите“, създадени от цели народи от отделни, слети в едно, откъси. Великият случай може да роди гениален архитект и в двадесети век, както Данте се роди в тринадесетия. Но архитектурата няма да бъде вече обществено, колективно, преобладаващо изкуство. Великата поема, великата сграда, великото творение на човечеството няма вече да се иззижда, то ще се печата.
Занапред, дори ако случайно изживее период на възход, архитектурата няма вече да играе първостепенна роля. Тя ще бъде подчинена на каноните на литературата, която по-рано се подчиняваше на нейните. Взаимоотношенията им се промениха коренно. Без съмнение в епохата на архитектурата поемите, колкото и редки да бяха, напомняха архитектурни паметници. Индийските поеми „Виаза“ са сложни, своеобразни и непроницаеми като пагодите. Поезията в Египет се отличава със същите величествени и спокойни линии, които са свойствени и за архитектурата му. В антична Гърция — с красота, ведрина и спокойствие. В християнска Европа — с католическа царственост, простодушие, богата и пищна растителност, свойствена за всяка епоха на обновление. Библията напомня пирамидите, „Илиадата“ — Партенона, Омир — Фидий. Данте в тринадесети век е последната романска църква. Шекспир в шестнадесети — последната готическа катедрала.
И така, за да повторим накратко казаното дотук — изложено по необходимост непълно и бегло, — човешкият ум разполага с две книги, два летописа, две завещания — архитектурата и книгопечатането, каменната и хартиената библия. Без съмнение, когато съзерцаваме тия две библии, широко разтворени във вековете, не можем да не съжаляваме за безспорното величие на гранитната писменост, за тези исполински азбуки, взели формата на колонади, стълбове, обелиски, за тези човешки планини, пръснати навред по земята — от пирамидата до камбанарията, от Хеопсовата гробница до Страсбургската катедрала. Трябва да препрочетем миналото, изписано върху тези мраморни скрижали. Трябва безспир да прелистваме и да се любуваме на книгата, написана от архитектурата, но не бива да отричаме величието на сградата, която издига на свой ред книгопечатането.
Тази сграда е колосална. Не зная кой статистик бе изчислил, че ако се сложат една върху друга всички книги, излезли изпод печатната преса от Гутенберг насам, те биха запълнили разстоянието от Земята до Луната. Но не това материално величие искаме да подчертаем. И все пак, когато се опитваме да си представим мислено всички произведения, отпечатани до наши дни, нима тази грамада не се Възправя пред погледа ни като огромна постройка, чиито основи се опират на целия свят, за чийто строеж работи без отдих цялото човечество и чиято чудовищна глава се губи в гъстата мъгла на бъдещето? Мравуняк на човешките умове. Кошер, в който човешките въображения — златни пчели — донасят своя мед. Хилядоетажна сграда. Тук-таме по площадките зеят тъмните отвори на пещерите на разните науки, чиито проходи се пресичат в нейните недра. Външната страна на сградата е щедро украсена с арабеските, розетките и дантелите на изкуството. Всяко индивидуално произведение, колкото причудливо и изолирано да ни се струва, има свое място и стойност. Общото впечатление е хармония. Като почнем от катедралата на Шекспир и свършим с джамията на Байрон, хиляди камбанарии отрупват безразборно тази метрополия на всемирната мисъл. В подножието са намерили място някои древни грамоти, забравени от архитектурата. Вляво от входа е взидан стар барелеф от бял мрамор — Омир, вдясно многоезичната библия изправя седемте си глави. По-далеч се ежи хидрата на „Романсеро“ заедно с няколко други хибридни форми — „Ведите“ и „Нибелунгите“.
Впрочем това удивително здание остава винаги недовършено. Печатницата, гигантска машина, изсмуква непрестанно всички умствени сокове на обществото и бълва нови и нови материали за своята постройка. Целият човешки род е върху строителното скеле. Всеки човешки ум е зидар. И най-скромният от тях запушва някоя дупка или слага някой камък. Дори Ретиф дьо ла Брьотон115 донася своята кошница с изкъртена мазилка. Всеки ден градежът се издига с нов ред камъни. Независимо от оригиналния индивидуален принос на всеки писател има и колективни постъпления. Осемнадесети век дава „Енциклопедията“, революцията — „Монитьор“116. Този строеж действително нараства и се възвисява в безкрайни спирали. И при него езиците се смесват, кипи непрестанна дейност, неуморен труд, настървено съревнование на цялото човечество, бленувано убежище не човешкия ум в случай на нов потоп, в случай на ново варварско нашествие. Книгопечатането е второ вавилонско стълпотворение на човешкия род.
КНИГА ШЕСТА
I. БЕЗПРИСТРАСТЕН ПОГЛЕД ВЪРХУ НЯКОГАШНОТО СЪДОПРОИЗВОДСТВО
През благословената 1482 година, парижкия прево, благородният Робер д’Естутвил, рицар, сийор дьо Бейн, барон д’Иври и Сент Андри в Ла Марш, съветник и кралски шамбелан, беше напълно щастлив човек. Почти седемнадесет години бяха изминали вече, откакто на 7 ноември 1465 година — година на кометата — беше получил благодатната длъжност парижки прево, по-скоро отличие, отколкото служба или както казва Жоанес Лемнеус: „… dignitas, quae cum non exigua potestate politiam concernente, atque proerogativis multis et juribus conjuncta est.“117 През 1482 година беше необичайно явление някой благородник да заема още службата, на която е бил назначен по време на бракосъчетанието на незаконната дъщеря на Людовик XI и на незаконния син на херцог Бурбонски. В същия ден, когато Робер д’Естутвил замести Жак дьо Валие като парижки прево, метр Жан Дове замести месир Ели дьо Торет като пръв председател на кралския съд, Жан Жувнел дез-Юрсен бе назначен за върховен съдия на Париж на мястото на Пиер дьо Морвилие, а Реньо де Дорман зае службата постоянен докладчик при кралския съд, за която мечтаеше Пиер Пюи. А колко хора се смениха на тези три служби, откакто Робер д’Естутвил беше парижки прево! Тази длъжност му беше „възложена на съхранение“, както гласеше кралската грамота. И той действително я съхраняваше добре. Беше се вкопчил в нея, беше се сраснал и отъждествил с нея до такава степен, че бе съумял да се изплъзне от манията на Луи XI за промени: този недоверчив, свадлив и енергичен крал се стремеше чрез чести назначения и подменяния да упражнява свободно собствената си власт. Нещо повече, почтеният рицар беше издействувал наследственост на службата си и от две години вече името на благородника Жак д’Естутвил, кавалер, стоеше до неговото начело на списъка на служащите в парижкото превотство. Рядка и действително изключителна милост! Вярно е, че Робер д’Естутвил беше храбър воин, той вдигна мъжествено бойното знаме против „лигата на общественото благо“ и поднесе на кралицата един великолепен захарен елен при идването й в Париж през 14… година. Освен това беше в добри приятелски отношения с месир Тристан Отшелника, управител на кралския дворец. Така че животът на месир Робер протичаше твърде приятно и леко. Преди всичко той имаше доста тлъстичка заплата, към която се прибавяха, увиснали като допълнителни гроздове на лозницата му, доходите от съдебните такси по гражданските и углавните дела в окръга, доходите от гражданските и углавните дела, разглеждани от следователите в Шатле, без да смятаме дребните постъпления от пътните такси по мостовете Мант и Корбей, нито приходите от налозите върху гроздоберачите и лицата, мерещи дървата и солта. Трябва да прибавим и удоволствието да се перчи, яздейки из града, и да се откроява между облечените наполовина в червено, наполовина в тъмносиньо наместници и жандарми със своята хубава военна униформа, на която можете да се полюбувате и днес върху гробницата му във „Валмонтското абатство“ в Нормандия, както и с
