шлема си, изкорубен в сражението при Монлери. Пък и малко ли нещо беше да държи в подчинение сержантите от градската стража, вратаря и караула на Шатле, двамата следователи на Шатле, auditores Castelleti, шестнадесетте комисари на шестнадесетте квартала, тъмничаря на Шатле, четиримата феодални сержанти, сто и двадесетте конни сержанти, сто и двадесетте сержанти жезлоносци, началника на нощната стража ведно с всичките му подчинени? Малко ли нещо беше да раздава правосъдие в низшите и висши съдебни инстанции, да има право да привързва към позорния стълб, да беси и да разчеква осъдените, без да говорим за дребните дела в първата инстанция, in prima instantia, както е казано в съдебните архиви, в цялото парижко виконтство, към което така достойно се числяха и седемте дворянски съдебни окръга? Можете ли да си представите нещо по-приятно от издаването на присъди и решения — ежедневно занимание на месир Робер д’Естутвил в Големия Шатле под широките прихлупени сводове не Филип-Август? А колко приятно беше да се прибира вечер, верен на навиците си, в пленителната къща на улица „Гали-ле“, близо до кралския дворец, която бе получил в зестра от жена си госпожа Амброаз дьо Лоре? Той си почиваше там от уморителното изпращане на някой клетник да нощува в „малкото жилище на улица «Ескоршори» — единадесет стъпки дълго, седем стъпки и три дюйма широко и единадесет стъпки високо, — което парижките превота и наместници бяха свикнали да използуват за затвор“.
При това месир Робер д’Естутвил раздаваше правосъдие не само в качеството си на прево и парижки виконт, но той участвуваше — и то с право на мнение и възнаграждение — и във висшето кралско правораздаване. Нямаше нито една що-годе по-високопоставена глава, която да не бе минала през неговите ръце, преди да стигне до палача. Той изведе от Бастилията в предградието Сент Антоан господин Дьо Ньомур, за да го доведе до халите, пак той придружи до Гревския площад господин Дьо Сен Пол, който се дърпаше и крещеше за голямо удоволствие на господин парижкия прево, настроен отдавна враждебно към господин конетабъла. Налице са, както виждате, много повече условия, отколкото са необходими, за да направят живота ви толкова приятен и забележителен, че да заслужи някой ден една хвалебствена страница в интересната история на парижките превота, от която научаваме, че Удар дьо Вилньов имал къща на улица „Бушри“, че Гийом дьо Анже купил големия и малкия савойски дворец, че Гийом Тибу подарил на монахините от „Сент Жонвиев“ къщите си на улица „Клопен“, че Юг Обрио живял в двореца Порк-Епик и други интимни подробности. При толкова основания обаче да гледа на живота ведро и спокойно, месир Робер д’Естутвил се събуди сутринта на 7 януари 1482 година много начумерен. Идеше му да удуши всичко живо. На какво се дължеше лошото му настроение? Едва ли сам той би могъл да каже. Дали защото небето беше сиво? Или токата на стария му колан, останала още от сражението при Монлери, бе лошо закопчана и пристягаше премного, по военному, превотските му тлъстини? Или бе видял под прозорците си присмехулни безделници, строени по чети-рими в редица, облекли на голо връхните си дрехи, с издънени шапки, провесили торби и бутилки през рамо? Или бе осенен от смътно предчувствие за триста и седемедсетте ливри, шестнадесет су и осем дьоние, които бъдещият крал Шарл VIII щеше да му удържи следващата година от доходите на превотството? Читателят е свободен да избере една от тия причини. Колкото до нас, ние сме склонни да мислим, че настроението му беше лошо чисто и просто защото не беше добро.
Впрочем този следпразничен ден беше досаден за всички и главно за парижкия прево, който трябваше да измете всичката смет — в буквален и преносен смисъл, — която остава след празник по парижките улици. А освен това му предстоеше и заседание в Големия Шатле. Ние сме забелязали, че съдиите гледат обикновено в деня на заседанието да бъдат в лошо настроение, за да има върху кого да си излеят безнаказано яда в името на краля, закона и правосъдието.
Междувременно заседанието бе почнало без него. Помощниците му по гражданските, углавните и частните дела изпълняваха добросъвестно обязаностите си както винаги. Още от осем часа сутринта няколко десетки граждани и гражданки, гъсто натъпкани в тъмния ъгъл между стената и здравата дъбова решетка в долната зала на Шатле, се наслаждаваха на разнообразната и забавна гледка, която предлагаше следователят на Шатле, метр Флориан Барбъодиен, помощник на господин превото, раздаващ правосъдие безогледно и наслуки.
Залата беше малка, прихлупена, сводеста. В дъното — маса, украсена с хералдически лилии, зад нея голямо дъбово кресло с красиви резби, предназначено за превото и празно в момента, а вляво от него — столчето на следователя метр Флориан. Малко по-долу бе седнал писарят, който драскаше нещо. Отсреща се притискаше народът. Пред вратата и пред масите стояха много съдебни пристави във виолетови туники с бели кръстове на гърдите. Двама сержанти от кметството, облечени в празничните си униформи, наполовина червени, наполовина сини, стояха на стража пред една ниска затворена вратичка, която се виждаше в дъното зад масата. Един-единствен остросводест прозорец, тясно изрязан в дебелата стена, осветяваше с бледа януарска светлина двете комични фигури, причудливия демон, изваян от камък, който висеше като лампа в центъра на свода, и съдията, седнал в дъното на залага сред хералдическите лилии.
Опитайте се да си представите метр Флориан Барбьодиен, седнал на масата на превото между два купа папки. Зачервен, премигващ, с царствено увиснали бузи, които се съединяваха под брадата му, нашият следовател се бе облакътил на масата, застъпил с крак шлейфа на робата си от гладко кафяво сукно, прихлупил бял агнешки калпак, изпод който се подаваха само веждите му.
Между другото следователят беше глух. Несъществен недостатък за един следовател, който никак не пречеше на метр Флориан да издава съвсем основателни безапелационни присъди. Безспорно съвсем достатъчно е следователят да си дава вид, че слуша. А нашият многоуважаван Барбьодиен отговаряше много добре на това условие — единствено необходимо за правилното правораздаване, — тъй като вниманието му изобщо не можеше да бъде отвлечено от какъвто и да било шум.
Впрочем сред слушателите се намираше един безжалостен контрольор на постъпките и жестовете му в лицето на нашия приятел Жеан Фроло Мелницата, този довчерашен ученик, това „шило“, което можехте да срещнете навред из Париж освен пред професорската катедра.
— Гледай ти — говореше тихичко той на своя другар Робен Пуспен, който се хилеше до него, докато Жеан коментираше сцените, разиграващи се пред очите им, — ето Жеанет Дю Бюисон, хубавата дъщеря на Ленивеца от Новия пазар! Не може да бъде! Старчето я осъжда! Той, значи, е не само глух, но и сляп! Петнадесет парижки су и четири дьоние, защото носела две броеници! Скъпи й излязоха! Lex duri carminis.118 Ами този пък кой е? Робен Шиеф дьо Вил, майстор на ризници. Задето бил приет в съсловието и получил майсторска титла. Встъпителна вноска. Гледай ти! И двама благородници между другите нехранимайковци! Егле дьо Соан и Ютен дьо Май. Двама кавалери, corpus Christ119! A! Те играли на зарове! Кога ли ще видя тук и нашия ректор? Сто парижки ливри в полза на краля! Този Барбьодиен не се шегува, нали не чува! Да стана като брат ми, архидякона, ако това ми попречи да ш рая, да играя ден и нощ, да прекарам целия си живот в игра, да умра от игра, да си проиграя и душата, след като си проиграя последната риза! Света Богородичке, колко жени! Хайде една след друга, драги ми овчици! Амброаз Лекюйер! Изабо Пейнет! Берард Жиронен! Ей богу, познавам ги всичките! Глоба! Глоба! Да ви видя сега кой ще носи позлатени колани! Десет парижки су! Ех вие, кокетки! О, тази стара съдийска мутра, глуха и малоумна! О, този тъпак Флориан! О, този мухльо Барбьодиен! Вижте го само как се е разплул на масата! Лапа ищците, лапа процесите, лапа, жвака, тъпче се, дебелее. Глоби, безхазяйствени имущества, такси, разноски, съдебни мита, възнаграждения, вреди и лихви, разпит, затвор, задържане под стража, окови с плащане на разходите по тях — всичко е коледен кравай и еньовденска погача за него! Погледни само каква свиня! Хайде! Точно така! Още една любовчийка! Тибо Тибод, цяла-целеничка! Задето излязла от улица „Глатини“! Ами кой ли е този юначага! Жифроа Мабон, жандарм от командата на стрелците. Богохулствувал. Глоба, Тибод, глоба, Жифроа! Глоба и на двама ви! Ах, старият глухчо! Той сигурно сбърка двете дела! Готов съм да се обзаложа десет срещу едно, че глобява момата за богохулство, а жандарма за леко поведение! Внимание, Робен Пуспен! Кого ли ще въведат сега? Колко сержанти! Кълна се в Юпитер! Всички ловджийски хрътки са налице. Навярно е дошъл ред на едрия дивеч. Глиган. Трябва да е глиган, Робен. Охо, и то какъв! Кълна се в Херкулес! Ами че това е вчерашният ни избраник, папата на шутовете, нашият звънар, нашият едноок, хром и гърбав кривльо! Квазимодо!…
Беше действително Квазимодо.
Вързан, обкръжен, омотан в ремъци, окован и здраво охраняван. Стражата около него беше подсилена от самият началник на нощната охрана в красивата си униформа с герба на Франция на гърдите и с герба на Париж — на гърба. А между другото, като се изключи уродливостта на Квазимодо, нищо не оправдаваше
