кадифе, до висока камина, покрита отгоре до долу с гербове, бе седнала госпожа Дьо Гондьолорие, чиито петдесет и пет години личаха не само по дрехите, но и по лицето й. До нея стоеше прав млад мъж с твърде горда осанка, макар и леко наперен и суетен — един от тия хубави младежи, на чието обаяние не може да устои нито една жена, макар че сериозните хора, физиономисти, поглеждайки ги, вдигат недвусмислено рамене. Този млад кавалер носеше блестяща униформа на капитан от кралските стрелци, напомняща премного костюма на Юпитер, на който имахме възможност да се полюбуваме в първата книга на настоящата история, затова няма смисъл да уморяваме повторно читателя с описанието му.
Девойките бяха насядали коя в стаята, коя на балкона, едни на възглавнички от утрехско кадифе със златни ръбове, други на дъбови столчета, гравирани с цветя и фигури. Всяка от тях държеше на коленете си част от голям везан килим, който всички бродираха общо. Единият му край се влачеше върху рогозката, застилаща пода.
Те разговаряха шепнешком помежду си и се смееха сподавено, както всяка група девойки, когато между тях има млад мъж. Младежът, чието присъствие беше достатъчно, за да развълнува женското им честолюбие, като че ли съвсем не се интересуваше от тях и докато младите момичета се надпреварваха да привлекат вниманието му, лъскаше грижливо токата на колана си с ръкавицата си от еленова кожа.
От време на време възрастната дама го заговорваше съвсем ниско и той й отговаряше, доколкото можеше, любезничейки несръчно и принудено. По усмивките, по многозначителните кимвания на госпожа Алоиз, по бързите погледи, с които стрелкаше дъщеря си Фльор дьо Лис, говорейки същевременно тихичко на капитана, лесно можеше да се разбере, че става дума за годеж или може би за предстоящ брак между младия мъж и Фльор дьо Лис. А по смущението и студенината на офицера лесно можеше да се види, че поне от негова страна не ставаше и дума за любов. Цялото му лице изразяваше притеснение и досада. Днес нашите поручици по гарнизоните имат много подходяща дума за подобно положение: „Кучешка ангария!“
Добрата дама, премного горда със своята дъщеря — като всяка заслепена майка, — съвсем не забелязваше липсата на възторг у офицера и се чудеше как по-добре да му изтъкне изумителното съвършенство, с което Фльор дьо Лис забождаше иглата си или развиваше чилето с конците.
— Погледнете, братовчеде — шепнеше му тя, дърпайки го за ръкава, за да наведе към нея ухо, — вижте я само! Ето, тя се навежда!
— Вярно — отвръщаше младият мъж и отново изпадаше в разсеяно и ледено мълчание.
Малко след това трябваше да се наведе повторно, защото госпожа Алоиз му казваше:
— Виждали ли сте по-приятно и по-весело личице от лицето на вашата годеница? Има ли по-руса и по- бяла девойка от нея? Ами ръцете й? Съвършенство! Ами шията? Колко ви завиждам понякога! Колко сте щастлив, че сте мъж, развратнико! Нали моята Фльор дьо Лис е достойна за обожаване и вие сте лудо влюбен в нея?
— Естествено — отговаряше той, мислейки за друго.
— Но поговорете малко с нея! — каза внезапно госпожа Алоиз. — Кажете й нещо. Станали сте много срамежлив. — И тя го бутна по рамото.
Можем да уверим нашите читатели, че срамежливостта не беше нито добродетел, нито недостатък на капитана. Той се опита все пак да изпълни поръчението.
— Прекрасна братовчедке — каза той, като се приближи до Фльор дьо Лис, — какво изобразява килимът, който бродирате?
— Прекрасни братовчеде — отвърна Фльор дьо Лис, леко засегната, — ами че аз ви казах вече три пъти. Пещерата на Нептун.
Явно беше, че Фльор дьо Лис виждаше много по-ясно от майка си студеното и разсеяно държане на капитана. Той почувствува, че трябва да продължи разговора.
— А за кого е предназначена цялата тази нептунология?
— За абатството „Сент Антоан де Шан“ — отвърна Фльор дьо Лис, без да вдигне поглед.
Капитанът хвана единия край на килима.
— Кой е, хубава братовчедке, този дебел жандарм, който надува с все бузи тръбата?
— Тритон — отвърна тя.
В кратките отговори на Фльор дьо Лис се долавяше, че му се сърди. Младежът почувствува, че трябва да й пошепне нещо на ухото, някаква блудкава любезност, каквото и да е. Той се наведе, но не можа да измисли нищо по-нежно и по-интимно от следното:
— Защо майка ви носи винаги роба, украсена с гербове като нашите баби от времето на Шарл VI? Кажете й, хубава братовчедке, че това не е вече на мода днес и че резето и лавровата клонка134, извезани като герб на дрехата й, й придават вид на ходеща рамка на камина. Не е прието вече да се сяда върху знаме, уверявам ви.
Фльор дьо Лис вдигна към него хубавите си, пълни с укор очи.
— Само в това ли ме уверявате? — попита го тихо тя.
А през това време добродушната госпожа Алоиз, очарована, че те са се навели един към друг и си шепнат, каза, играейки със закопчалките на молитвеника си:
— Каква вълнуваща любовна гледка!
Все по-затруднен, капитанът пак се залови с гоблена.
— Очарователна работа наистина!
При тази негова забележка Коломб дьо Гайфонтен, друга руса хубавица с бяла кожа, добре пристегната в синята си копринена рокля, се осмели да се обърне плахо към Фльор дьо Лис с надежда, че ще й отговори хубавият капитан:
— Драга Гондьолорие, виждали ли сте гоблените в двореца Рощ-Гийон?
— Двореца, до който се намира градината на шивачката на Лувъра ли? — попита, смеейки се, Диан дьо Кристьой, която имаше хубави зъби и затова се смееше с повод и без повод.
— Близо до старата дебела кула, останала от някогашната стена на Париж, нали? — добави Амлот дьо Монмишел, хубава къдрокоса и сочна брюнетка, която въздишаше по навик, без сама да знае защо, също както другата се смееше по навик.
— Драга ми Коломб, за двореца, който принадлежеше на господин Баквил по времето на Шарл VI ли говорите? Действително там има великолепни гоблени — намеси се в разговора госпожа Алоиз.
— Шарл VI! Шарл VI! — измърмори младият капитан, засуквайки мустаци! — Господи! Какви отдавнашни неща помни тази достопочтена дама!
— Да, да — продължаваше госпожа Дьо Гондьолорие, — прекрасни килими. Така изкусно изработени, че ги считат за рядкост.
В този миг Беранжер дьо Шаншьоврие, кръшно седемгодишно момиченце, което гледаше към площада през изрязаните трилистници на парапета на балкона, възкликна:
— О, погледнете, кръстнице Фльор дьо Лис, каква хубава танцьорка играе на площада и удря дайренцето си посред уличната тълпа!
Чуваше се действително звънливото биене на баско дайре.
— Сигурно някоя циганка от Бохемия — каза Фльор дьо Лис, поглеждайки нехайно към площада.
— Нека погледаме! Нека погледаме! — развикаха се игривите й другарки и всички изтичаха на балкона, докато Фльор дьо Лис, замислена за студенината на годеника си, тръгна бавно след тях, а капитанът, облекчен от тази случка, която прекъсна трудния за него разговор, се върна в дъното на апартамента доволен, като свършил дежурството си войник. При това дежурството край хубавата Фльор дьо Лис беше приятно и чаровно и доскоро съвсем не му тежеше. Но капитанът се бе наситил малко по малко. Перспективата за предстоящата женитба го изстудяваше все повече и повече с всеки изминал ден. Впрочем той беше непостоянен по темперамент и имаше — дали да признаем? — малко просташки вкус. Макар и от много добър произход, той беше придобил по време на военната си служба доста войнишки привички. Харесваше кръчмите и свързаните с тях развлечения. Чувствуваше се добре сред грубите приказки, казармените любезности, леснодостъпните хубавици и леките успехи. Беше получил в семейството си известно възпитание и добри обноски. Но много млад беше обходил страната, много млад бе попаднал в гарнизон и всеки ден благородническото лустро се изтриваше от съприкосновението с жандармерийския му ремък. Посещавайки от време на време Фльор дьо Лис, както изискваше благоприличието, той се чувствуваше двойно стеснен край нея: първо, защото, след като бе пръскал щедро любовта си къде ли не,
