— Какво ужасно име за госпожица! — заяви Диан.
— Сега виждате, нали, че е магьосница! — добави Амлот.
— Драга моя — провикна се тържествено госпожа Алоиз, — едва ли родителите ви са извадили това име от кръщелния купел!
От няколко минути обаче, без някой да й обърне внимание, Беранжер беше примамила козичката със сладко хлебче в един ъгъл на стаята. Любопитното дете откачи торбичката от шията на козата, отвори я и изсипа на рогозката съдържанието й. Беше азбука, всяка буква на която беше написана отделно върху малка чемширена дъсчица. Дървените плочки едва се пръснаха на земята и детето видя с изненада как козичката — това беше навярно едно от „чудесата й“ — протегна златното си копитце, измъкна няколко букви и ги нареди, като ги побутваше лекичко, по особен начин. Само след миг буквите образуваха дума, която козичката, изглежда, беше свикнала да пише, защото я състави с голяма лекота. Беранжер плесна възторжена с ръце и тутакси се провикна:
— Кръстнице Фльор дьо Лис, елате да видите какво направи козичката!
Фльор дьо Лис се приближи бързо и изтръпна. Разположените на пода букви образуваха следната дума:
ФЕБ
— Козичката ли написа това? — попита с променен глас тя.
— Да, кръстнице — отговори Беранжер.
Нямаше място за съмнение. Детето не знаеше да пише.
„Ето каква била тайната й“ — помисли си Фльор дьо Лис.
Междувременно всички се бяха притекли при виковете на детето — и майката, и девойките, и циганката, и офицерът.
Циганката видя каква глупост е извършила козичката. Тя се изчерви, после пребледня и затрепера като виновна пред капитана, който я гледаше с изненадана и доволна усмивка.
— Феб! — шепнеха учудени момичетата. — Ами че това е името на капитана!
— Имате чудесна памет! — каза Фльор дьо Лис на вкаменената циганка. После избухна в ридания. — О! — мълвеше тя, скрила горестно лице в хубавите си ръце. — Тя е магьосница!
А един по-горчив глас шепнеше дълбоко в сърцето й: „Тя е съперница!“
И девойката падна в несвяст.
— Дъще! Дъще! — развика се изплашено майката. — Махай се, пъклена циганко!
Есмералда събра за миг злополучните букви, кимна на Джали и излезе през една врата, докато през друга отнасяха Фльор дьо Лис.
Останал сам, капитан Феб се поколеба за малко между двете врати. После тръгна след циганката.
II. СВЕЩЕНИК И ФИЛОСОФ СА ДВЕ РАЗЛИЧНИ НЕЩА
Свещеникът, когото девойките забелязаха на върха на северната кула, наведен над площада и внимателно следящ танца на циганката, беше действително архидякон Клод Фроло.
Нашите читатели не са забравили тайнствената килийка, която архидяконът си беше приспособил в тази кула. Не зная, казано мимоходом, дали това не е същата килия, която може да се види и днес през едно малко квадратно прозорче, пробито откъм източната страна, на човешка височина, на площадката, над която стърчат кулите — жалка дупка, понастоящем гола, празна и разнебитена, чиито зле измазани стени са „украсени“ и до ден-днешен с няколко лошокачествени пожълтели гравюри, представляващи фасади на катедрали. Предполагам, че тази дупка е обиталище на прилепи и паяци и следователно мухите са подложени на двойно изтребление в нея.
Всеки ден, един час преди залез слънце, архидяконът се качваше по стълбата на кулата и се затваряше в тази килия, където прекарваше понякога по цели нощи. Този ден, точно когато бе стигнал до ниската вратичка на килията и пъхаше малкия секретен ключ, който носеше винаги със себе си в окачената на пояса си кесия, до слуха му долетяха звуци на дайре и кастанети. Този шум идваше от площада пред църквата. Килийката, както казахме, имаше само едно прозорче, което гледаше към задната част на църквата. Клод Фроло измъкна бързо ключа и само след миг беше вече на върха на кулата в мрачната съсредоточена поза, в която го бяха забелязали госпожиците.
Той стоеше там, сериозен и неподвижен, погълнат от една-единствена гледка и една-единствена мисъл. Цял Париж беше в краката му с хилядите си заострени покриви, с меко заоблените хълмове на хоризонта, с реката, лъкатушеща под мостовете, и тълпите, преливащи по улиците, с облака пушеци над къщите, с неравната верига на покривите, която притиска от всички страни „Света Богородица“ с многочислените си брънки. Но архидяконът гледаше една-единствена точка в целия град — площада пред църквата. А между всички хора по площада, само едно-едничко същество — циганката.
Мъчно би могло да се опише изражението на очите му и първопричината на бликащия в тях пламък. Погледът му бе втренчен неподвижно, изпълнен със смут и тревога. Съдейки по дълбоката вцепененост на тялото му, по което пробягваше само от време на време неволен трепет като отбрулено от вятъра дърво, по неподвижните му лакти, по-вкаменени от мраморната балюстрада, на която се облягаше, по замръзналата усмивка, в която бе сгърчено лицето му, човек би помислил, че само очите у Клод Фроло живееха още.
Циганката танцуваше. Тя въртеше дайрето на върха на пръста си и го подхвърляше във въздуха в ритъма на провансалската сарабанда. Гъвкава, лека, безгрижна, тя не чувствуваше тежестта на страшния поглед, надвиснал право върху нея.
Тълпата се притискаше около танцьорката. Сегиз-тогиз някакъв мъж, облечен в червена рубашка, разширяваше кръга около нея, после пак сядаше на едно столче на няколко крачки от танцьорката и слагаше главата на козичката върху коленете си. Този мъж като че ли придружаваше циганката. От високото място, където бе застанал, Клод Фроло не можеше да различи чертите му.
Щом забеляза този непознат, вниманието на архидякона като че ли се раздвои между танцьорката и него и лицето му още повече помръкна. Изведнъж той се изправи и по тялото му пробягна трепет.
— Кой може да бъде този мъж? — процеди през зъби той. — Досега съм я виждал винаги сама.
И той се спусна по витата стълба и слезе от кулата. Минавайки край вратата на камбанарията, която беше открехната, той видя гледка, която го порази: наведен през един отвор на плочестата стряха, напомняща огромни щори, Квазимодо също гледаше към площада. Той бе унесен в такова дълбоко съзерцание, че дори не забеляза приемния си баща. Дивото му око имаше необикновено изражение — очаровано и безкрайно нежно.
— Колко странно! — прошепна Клод. — Нима той гледа така циганката?
И продължи да слиза по стълбата. След няколко минути умисленият архидякон излезе на площада пред вратата, която се намира в подножието на кулата.
— Къде се дяна циганката? — попита той, като се смеси с тълпата, привлечена от дайрето.
— Не зная — отвърна един от зрителите. — Току-що изчезна някъде. Струва ми се, че я извикаха да изиграе едно фанданго в къщата отсреща.
На мястото на египтянката, на същия килим, чиито шарки се губеха миг преди това под капризните фигури на нейния танц, архидяконът видя само мъжа в жълто-червена дреха, който, за да спечели на свой ред някой лиар, се разхождаше сега с ръце на кръста, с извърната назад глада, зачервено лице и опъната шия, стискайки в зъбите си стол. Една котка, взета навярно от някоя съседна къща, бе вързана на стола и мяукаше, силно уплашена.
— Света Богородице! — възкликна архидяконът, когато акробатът, плувнал в пот, мина пред него със стола и котката. — Какво дири тук метр Пиер Гренгоар?
Строгият глас на архидякона така сепна клетника, че той загуби равновесие и столът и котката се сгромолясаха върху зрителите сред невъобразими дюдюкания.
По всяка вероятност метр Пиер Гренгоар — защото това беше действително той — щеше скъпо да плати и за котката на съседката, и за изподрасканите и натъртени лица около него, ако не беше побързал да се възползува от бъркотията и да се скрие в църквата, където Клод Фроло му направи знак да го последва.
Катедралата беше вече безлюдна и тъмна. Страничните галерии тънеха в мрак, лампите на параклисите
