сигурен, че е лудо влюбен в египтянката. Той обичал и козичката почти колкото нея. Пленително животинче, кротко, умно, досетливо, същинска образована коза. В средновековието бяха много често явление тия учени животни, които предизвикваха силно възхищение и отвеждаха повечето пъти учителите си на кладата. Обаче номерата на козичката с позлатените копитца били съвсем невинни хитрини. Гренгоар ги обясни подробно на архидякона, който, изглежда, се интересуваше живо от това. В повечето случаи било достатъчно да се подаде по един или друг начин дайренцето на козичката, за да се получи желаният номер. Циганката я била дресирала така. Есмералда имала такава голяма дарба в тази област, че само за два месеца я научила да пише с подвижни букви думата „Феб“.
— „Феб“ ли? — възкликна свещеникът. — Защо пък „Феб“?
— Не зная — отвърна Гренгоар. — Навярно това е някаква дума, която според нея притежава магическа и тайнствена сила. Тя често я повтаря полугласно, когато мисли, че е сама.
— Сигурен ли сте — поде Клод, вперил в него проницателния си поглед, — че това е само дума, а не нечие име?
— Чие име? — попита поетът.
— Отде да зная — отвърна свещеникът.
— Вижте какво предполагам аз, месир. Тези цигани са малко нещо езичници и боготворят слънцето. Оттам и думата „Феб“.
— Това не ми се струва толкова ясно, колкото на вас, метр Пиер.
— Впрочем малко ме засяга. Нека призовава своя Феб колкото си ще. Едно обаче е сигурно, че Джали ме обича вече почти толкова, колкото обича и нея.
— Коя е тази Джали?
— Козичката.
Архидяконът подпря брада на ръката си и се замечта за миг. После внезапно се обърна към Гренгоар.
— И ти си готов да се закълнеш, че не си я докоснал?
— Кого — понита Гренгоар, — козичката ли?
— Не, жената.
— Моята жена ли? Кълна се, че не.
— Често ли оставаш насаме с нея?
— Поне по един час всяка вечер.
Отец Клод се намръщи…
— Охо! Solus cum sola non cogitabuntur orare „Pater noster“136.
— Кълна се в душата си, мога да казвам и „Pater“, и „Ave Maria“, и „Credo in Deum patrem omnipotentem“137, без тя да ми обърне повече внимание, отколкото кокошка на църква.
— Закълни ми се в утробата на майка си — повтори енергично архидяконът, — че не си докосвал дори с крайчеца на пръста си това създание.
— Бих се заклел и в главата на баща си, защото двете неща имат доста общи черти. Само че позволете ми, уважаеми учителю, да ви задам и аз един въпрос.
— Кажете, господине.
— Какво ви интересува всичко това?
Бледото лице на архидякона пламна като бузите на младо момиче. Той замълча за миг, после каза с видимо смущение:
— Слушайте, метр Пиер Гренгоар. Вие не сте погубили още душата си, доколкото зная. Аз се интересувам от вас и ви желая доброто. А най-малкият допир с тази прокълната египтянка би ви направил васал на сатаната. Знаете, че именно тялото винаги погубва душата. Горко вам, ако се доближите до тази жена! Това е всичко.
— Аз се опитах веднъж — каза Гренгоар, като се почеса по ухото. — Това стана първия ден, но се убодох.
— Нима сте стигнали до такова безсрамие, метр Пиер?
Челото на свещеника отново се помрачи.
— Друг път пък — продължи усмихнат поетът — погледнах, преди да си легна, през дупката на ключалката и видях съблечена по риза възможно най-пленителната жена, под чиито боси крачка е скърцал някога креват!
— Върви по дяволите! — изкрещя свещеникът със зловещ поглед и като тласна за раменете смаяния Гренгоар, потъна бързо под най-тъмните сводове на катедралата.
III. КАМБАНИТЕ
От деня на наказанието върху позорния стълб живеещите близо до катедралата хора забелязаха, че звънарското усърдие на Квазимодо сякаш бе охладняло. По-рано звънът на камбаните проечаваше по всякакъв повод — безкрайни концерти, които траеха от утринна до вечерня; голямата камбана биеше тържествено за обедна литургия, пищни гами пробягваха по камбанките по случай някоя сватба или кръщене и се преплитаха във въздуха като везба от пленителни звуци. Старинната църква, тръпнеща и ехтяща, бе сякаш изпълнена с неспирното ликуване на камбаните. В нея постоянно се усещаше присъствието на някакъв шумен и своенравен дух, който пееше чрез всички тия медни уста. Сега този дух сякаш бе изчезнал. Катедралата изглеждаше мрачна и безмълвна. В празнични дни и при погребения се чуваше само сухо, безжизнено, най-обикновено звънене — определен брой удари според църковния канон, и нищо повече. От двата гласа, които притежава всяка църква органа вътре в нея и камбаната извън нея, — беше останал само органът. Човек би казал, че камбанариите бяха останали без музикант. А Квазимодо беше все още там. Какво се бе случило с него? Дали в сърцето му се бяха загнездили срам и отчаяние от преживяното на позорния стълб, или ударите от камшика на изтезателя още отекваха в душата му и огорчението от наказанието бе заглушило у него всичко, дори и страстта му към камбаните? Или може би Мари имаше вече съперница в сърцето на звънаря на „Света Богородица“ и голямата камбана с четиринадесетте си сестри бе пренебрегната заради нещо по-привлекателно и по-хубаво?
Случи се така, че през тази благословена 1482 година Благовещение се падна на 25 март, във вторник. Този ден въздухът беше така чист, така лек, че в сърцето на Квазимодо се съживи предишната му любов към камбаните. Той се изкачи на северната кула, докато клисарят отваряше долу широко вратите на църквата огромни дървени крила, облицовани с кожа, обковани с позлатени железни гвоздеи по края и обградени с „изключително изкусно изработени“ скулптурни украшения.
Когато стигна до високата клетка на камбанарията, Квазимодо погледна, поклащайки тъжно глава, шестте камбанки, като че съжаляваше за нещо, което бе застанало в сърцето му между него и тях. Но когато ги разклати, когато почувствува в ръцете си люшкането на грозда камбани, когато видя — понеже не можеше да я чуе — тръпнещата октава, която пробягваше нагоре и надолу като подскачаща от клон на клон птица, когато демонът на музиката, разтърсващ искрящ сноб фуги, трели и арпежи, завладя злочестия глух звънар, той се почувствува отново блажен, сърцето му се отпусна, той забрави всичките си горести и лицето му се разведри.
Квазимодо сновеше насам-натам, пляскаше с ръце, тичаше от въже на въже, насърчаваше шестимата певци с думи и жестове като диригент, който ръководи темпераментно изкусни музиканти.
— Хайде, Габриел — мълвеше той, — излей звуците си над площада. Днес е празник, Тибо, не се лени! Забавяш. Хайде, хайде! Нима си ръждясал, ленивецо? Ха така! По-живо, по-живо! Не искам да виждам езика ти. Оглуши всичко живо, както оглуши мене! Така те харесвам, Тибо, смело! Гийом, Гийом, жалко, че си най-голям. Паские е най-малък, а звъни най-хубаво. Обзалагам се, че ако някой ви слуша, чува по-добре него. Отлично, Габриел, карай още по-силно! Ей, какво става там горе с вас двете, врабчета? Не виждам да издавате ни най-малък звук! Що за медни човки, които, вместо да пеят, се прозяват? На работа! Днес е Благовещение. Какво хубаво слънце! И камбаните трябва да бият хубаво. Бедни ми Гийом! Ти цял се запъхтя, дундьо!
Той беше съвършено погълнат от камбаните си, които се надпреварваха да се люшкат все по-силно и
