тресяха лъскавите си гърбове като шумен впряг от испански мулета, бодвани насърчително от остена на мулетаря.
Внезапно той плъзна поглед през пролуките между широките плочести стрехи, които се издават на известна височина над отвесната стена на камбанарията, и видя на площада едно странно нагиздено момиче; то се спря и просна на земята килимче, върху което приклекна една козичка, а около тях започнаха да се трупат зрители. Тази гледка промени тутакси насоката на мислите му и изстуди музикалния възторг на звънаря, както полъхът на вятъра охлажда разтопената смола. Той изпусна въжето, обърна гръб на камбаните и клекна зад стряхата от плочи, вперил замечтано в танцьорката нежния си, покорен поглед, който, както видяхме вече, изненада архидякона. Забравените камбани заглъхнаха рязко всички наведнъж за голямо огорчение на любителите на църковния звън, които слушаха доверчиво от Понт о Шанж и се разотидоха озадачени, с изражение на куче, което са подмамили с кокал, а после са му подхвърлили камък.
IV. ??????
През една прекрасна утрин на същия този месец март, мисля, че беше в събота, на 29, празника на свети Йосташ, нашият млад приятел студентът Жеан Фроло Мелницата забеляза, обличайки се, че тесните му къси панталони, в които стоеше кесията му, не издаваха никакъв металически звън. — Бедна моя кесийо! — възкликна той, като я измъкна от джоба си. — Нима е възможно? Нито грош! Колко жестоко са те изкормили заровете, халбите бира и Венера! Как само си се сбръчкала, сплескала и увиснала! Приличаш на гръд на фурия. Кажете ми, месер Цицерон и месер Сенека, чиито изкорубени съчинения се валят по пода, за какво ми служи, че зная по-добре от кой да е началник на Монетния двор или от кой да е евреин от Понт о Шанж, че едно златно екю с корона струва тридесет и пет унции и по двадесет и пет су и осем парижки дьоние и че едно екю със сърп струва тридесет и шест унции и по двадесет и шест су и шест турецки дьоние, щом нямам дори един презрян лиар, за да го заложа на дюшеш? О, консуле Цицерон! Човек не може да се спаси от подобна беда с перифрази, нито с „quemadmodum“ и „Verum enim vero“.138
Той се облече в мрачно настроение. Докато връзваше връзките на обувките си, хрумна му една спасителна мисъл, която той отблъсна отначало. Тя обаче се върна повторно и Жеан облече наопаки жилетката си — очевиден признак на силна душевна борба. Най-сетне младежът пухна енергично шапката си о земята и извика:
— Толкова по-зле! Да става каквото ще! Ще отида при брат ми! Ще си докарам някое конско, но все ще изкарам и някое екю.
И той навлече набързо рубашката си с подплатени ръкави, вдигна шапката си от земята и излезе, изпълнен с отчаяна решителност.
Спусна се по улица Ла Арп към Града. Когато мина край улица Ла Юшет, миризмата на прекрасните шишчета, които се печаха постоянно там, погъделичка обонятелния му апарат и той хвърли запленен поглед към гигантската скара, която бе изтръгнала от францисканеца Калатаджироне следното патетично възклицание: „Veramente queste rotisserie sono cosa stupenda.“139. Но Жеан нямаше пари за закуска и мина с дълбока въздишка под портала на Малкия Шатле — огромен двоен трилистник от дебели кули, който охраняваше входа на Града.
Той не се спря дори за да замери според обичая с камък статуята на Перине Льбклер, който бе предал Париж на англичаните по времето на Шарл VI; неговата изкаляна статуя, със смазано от камъните лице, изкупваше вече три века това престъпление, изложена като на вечен позорен стълб при ъгъла на улиците Ла Арп и Люси.
Жеан Мелницата прекоси малкия мост, пресече улица Ньов Сент Жонвиев и се озова пред „Парижката света Богородица“. Тогава пак го обзе нерешителност и той се заразхожда пред статуята на господин Льогри, повтаряйки си неспокойно: „Конското е едно на ръка, но екюто я падне, я не!“
Той спря един клисар, който излизаше от манастира.
— Къде е господин жозаският архидякон?
— Мисля, че е в своята килийка в кулата — отвърна клисарят, — и не ви съветвам да го безпокоите, освен ако идвате от името на папата или краля.
— По дяволите! Ето прекрасен случай да видя прословутата килия с магиите!
Жеан плесна радостно с ръце.
Това съображение го накара да се реши. Той се вмъкна смело през малката тъмна вратичка и се заизкачва по витлообразната стълба на свети Жил, която води към горните етажи на кулата. „Кълна се в пресветата Дева! — казваше си той, качвайки се. — Най-сетне ще я видя! Тази килия, която брат ми крие като срамните части на тялото си, трябва да е много интересна. Казват, че палел адски огън и варял над него своя философски камък. Бога ми! Пет пари не давам аз за неговия философски камък и бих предпочел да намеря на печката му омлет от великденски яйца със сланина, отколкото най-големия философски камък на света!“
Като стигна до галерията с колонките, той си отдъхна за миг и изпсува безконечната стълба, като призова върху нея милиони коли дяволи, после пак се заизкачва по тесния вход на северната кула, днес забранен за посетители. Малко след като отмина клетката на камбаните, той стигна до тясна площадка, образувана от една странична ниша. Под свода се виждаше ниска островърха врата. Една бойница, пробита в отсрещната стена на стълбата, му даде възможност да разгледа огромната ключалка и тежката желязна обкова. Хората, които биха се интересували да видят днес тази врата, ще я разпознаят по издълбания с бели букви надпис в тъмната стена:
— Уф! — въздъхна студентът. — Навярно е тук.
Ключът беше в ключалката. Жеан стоеше до вратата. Той я бутна лекичко и пъхна глава в отвора.
Навярно читателят е прелиствал великолепните репродукции на Рембранд, този Шекспир на живописта. Между забележителните му гравюри има по специално един офорт, който представлява, както се предполага, доктор Фауст и който човек не може да съзерцава, без да изпадне в захлас. Мрачна килия. В средата — маса, отрупана с отвратителни предмети — черепи глобуси, реторти, компаси, пергаменти, покрити с йероглифи. Пред масата, — докторът, загърнат в широката си мантия, с нахлупена до вежди кожена шапка. Вижда се само горната част на тялото му. Той се е приповдигнал от огромното си кресло, опрял юмруци на масата, и наблюдава с любопитство и ужас големия светъл кръг от магически букви, който блести като слънчев спектър върху стената в дъното на тъмната стая. Това кабалистическо слънце сякаш трепти пред погледа и изпълва бледата килия с тайнствения си блясък. Зловещо и възхитително!
Когато Жеан се осмели да надзърне през открехнатата врата, той видя нещо подобно на килията на доктор Фауст. Също такова мрачно и едва осветено скривалище. Голямо кресло и голяма маса, пергели, реторти, закачени на тавана животински скелети, глобус, търкалящ се на пода, конски черепи и стъкленици, в които проблясваха златни пластинки, мъртвешки черепи, поставени върху пергаментова хартия, изпъстрена с геометрични фигури и странни букви, големи свитъци ръкописи, струпани небрежно, без капка жал за препънатите им чупливи ъгли, с една дума, цялата смет на науката. Прах и паяжини царяха над тази бъркотия. Липсваха-само кръгът със сияйни букви и възторженият доктор, съзерцаващ лъчезарното видение, както орелът се любува на слънцето.
Но килията не беше празна. Един мъж бе седнал в креслото, наведен над масата. Понеже беше обърнат гърбом към вратата, Жеан виждаше само раменете и тила му. Той лесно позна обаче плешивата глава, върху която природата беше очертала една постоянна тонзура, като че бе пожелала да дамгоса с видим символ неудържимото свещеническо призвание на архидякона.
И така Жеан позна брат си. Но вратата се бе открехнала тъй тихо, че отец Клод не усети присъствието му. Любопитният учещ се възползува от случая, за да разгледа на воля килията. Вдясно от креслото, под прозорчето имаше широка пещ, която Жеан не беше забелязал отначало. Лъчът, проникващ през прозорчето, минаваше през кръгла паяжина, чиято розетка бе изтъкана изящно в рамката на остросводесттата ниша. Насекомото архитект стоеше неподвижно в центъра и наподобяваше оста на това
