— А на ваше място, красавице — продължи капитанът, чийто език се развързваше, когато говореше на момичета от улицата, — вие ми оставихте един начумерен чудак, едноок и гърбав, звънаря на архидякона, доколкото зная. Казаха ми, че бил незаконороден син на архидякон и дявол. Има много смешно име. Казва се нещо като Велики петък, Връбница, Заговезни или и аз не зная точно какво. Някакъв празник, с една дума, когато бият всички камбани. Той, значи, си позволи да ви отвлече, като че ли вие сте създадена за клисар! Прекалено наистина! Какво искаше от вас тази кукумявка?
— Не зная — отвърна Есмералда.
— Можете ли да си представите само какво нахалство! Звънар да отвлече девойка, като че ли е виконт! Селяндур да бракониерствува с дивеча на благородниците! Нечувано! Впрочем той скъпо го плати. Метр Пиера Тортьорю е най-суровият коняр и никой не умее да чеше мошениците по-добре от него. И ако това би ви направило удоволствие, мога да ви кажа, че той здравата нашари кожата на вашия звънар.
— Горкият човек! — промълви циганката, която при тия думи си спомни още по-живо сцената при позорния стълб.
Капитанът избухна в смях.
— И таз добра! Това съжаление е толкова уместно, колкото перо в задницата на свиня! Да пусна шкембе като папата, ако… — Той се сиря внезапно. — Извинете, госпожи! Струва ми се, че щях да изтърва нещо не съвсем прилично.
— Пфу, господине! — възкликна Гайфонтен.
— Той говори с езика на тази особа! — добави полугласно Фльор дьо Лис, чието неудоволствие растеше с всеки изминал миг. Това неудоволствие съвсем не намаля, когато тя забеляза, че капитанът, очарован от циганката и премного доволен от себе си, се въртеше на пети и повтаряше с груба простодушна любезност.
— Прекрасно девойче, кълна се в душата си!
— Но и доста дивашки нагиздена — забеляза Диан дьо Кристьой, като показа с усмивка хубавите си зъби.
Тази забележка беше същинско просветление за другите. Тя им показа уязвимото място на египтянката. Понеже не можеха да се заядат с красотата й, те се уловиха за облеклото й.
— Вярно, моето момиче — каза Монмишел, — как ти е хрумнало да ходиш по улиците без елече и нагръдник?
— А полата й е толкова къса, че просто да настръхнеш! — добави Гайфонтен.
— Драга моя — подхвърли й доста кисело Фльор дьо Лис, — пазете се да не ви задържи градската стража заради позлатения ви колан.
— Ех, моето момиче — поде Кристьой с жестока усмивка, — ако носеше почтено дълги ръкави, ръцете ти нямаше да изгорят така от слънцето.
Тези хубави девойки с техните отровни и гневни езичета, които се плъзгаха, гърчеха и съскаха край уличната танцьорка, представляваха действително зрелище, достойно за по-умен наблюдател от Феб. Те бяха неумолими, макар и изящни. Тършуваха, разнищваха злобно с думите си жалкия необичаен костюм, отрупан с пайети и сърмени бродерии. Смеховете, подигравките и оскърбителните забележки нямаха край. Язвителни насмешки, високомерно доброжелателство и злобни погледи се сипеха като град над египтянката. Човек би могъл да вземе тези благороднички за млади римлянки, които се забавляват, като забиват златни игли в гръдта на хубава робиня. Или за елегантни ловджийски хрътки, наобиколили с широко отворени ноздри и пламтящи очи бедната планинска кошута, която не смеят да разкъсат поради погледа на господаря си.
Пък и какво всъщност представляваше жалката улична танцьорка пред тези знатни девойки? Те като че ли изобщо не държаха сметка за нейното присъствие и говореха високо за нея пред самата нея като за нещо долно, нищожно, макар и доста хубаво.
Циганката не беше нечувствителна към тези убождания. От време на време бузите й пламваха от срам, а очите й — от гняв. Презрителният й отговор се спираше колебливо на устните й и тя правеше обичайната си пренебрежителна гримаса, която читателят вече познава. Но мълчеше. Стоеше неподвижно и гледаше Феб с примирен, тъжен и нежен поглед. В този поглед се таяха и щастие, и обич. Тя сякаш се сдържаше, за да не я изгонят.
Феб се смееше и защищаваше циганката с някаква смес от съчувствие и безочливост.
— Не им обръщайте внимание, моето момиче! — повтаряше той и дрънкаше със златните си шпори. — Вярно е, че вашето облекло е малко необичайно и дивашко, но какво значение има това при вашата прелест!
— Боже мой! — възкликна русата Гайфонтен, като изпъна с горчива усмивка лебедовата си шия. — както виждам, господа кралските офицери лесно се запалват от хубави цигански очи.
— Защо не? — отвърна Феб.
При този отговор на капитана, хвърлен небрежно като камък, без да гледа къде ще падне, Коломб прихна, а след нея и Диан, и Амлот, и Фльор дьо Лис, макар и с насълзени очи.
Циганката, която бе забила поглед в земята при думите на Коломб дьо Гайфонтен, отново спря на Феб искрящите си от радост и гордост очи. Тя беше много хубава в този момент.
Старата дама, която наблюдаваше сцената, се почувствува засегната и не можеше да разбере нищо.
— Света Богородичке! — провикна се внезапно тя. — Какво се навира в краката ми? Ах, какво отвратително животно!
Беше козичката. Тя току-що бе дошла, търсейки господарката си, и се бе спуснала към нея, но бе заплела рогцата си във фустите на седналата дама, надиплени в краката й.
Тази случка отвлече вниманието на присъствуващите. Без да промълви нито дума, циганката освободи козичката.
— О! Ето малката козичка със златните крачка! — завика Беранжер и заподскача от радост.
Циганката коленичи и допря до бузата си гальовната главичка на козичката. Като че ли й искаше прошка, че я бе оставила, без да й се обади.
През това време Диан се наведе към ухото на Коломб.
— Ех, боже мой! Как не се сетих по-рано! Ами че това е циганката с козичката! Казват, че била магьосница и козата й знаела какви ли не номера!
— Така ли? — възкликна Коломб. — Тогава нека козичката ни развлече малко и да ни покаже някакво чудо.
И Диан и Коломб се обърнаха живо към циганката.
— Девойче, накарай козичката си да направи някое чудо!
— Не разбирам какво искате да кажете — отвърна танцьорката.
— Някакво чудо, някаква магия, с една дума, някакво вълшебство!
— Не разбирам — каза Есмералда и пак почна да гали хубавото животно, повтаряйки: — Джали! Джали!
В този момент Фльор дьо Лис забеляза една везана кожена торбичка, закачена на шията на козичката.
— Какво е това? — попита тя циганката. Девойката вдигна към нея големите си очи и отвърна сериозно:
— Моята тайна.
„Много бих искала да зная каква е тайната ти“ — помисли си Фльор дьо Лис.
Старата дама се начумери.
— Слушай, циганко, ако нито ти, нито козичката ти няма да играете нещо, какво търсиш тук?
Циганката се отправи бавно към вратата, без да отговори. Но колкото повече се приближаваше до изхода, толкова по-бавно пристъпваше. Някакъв непобедим магнит я задържаше. Изведнъж тя обърна овлажнелите си от сълзи очи към Феб и се спря.
— Кълна с в бога! — възкликна капитанът. — Не можете да си отидете така. Върнете се и ни изтанцувайте нещо. А между другото, прелестна хубавице, как е името ви?
— Есмералда — отвърна танцьорката, без да сваля поглед от него.
Това странно име предизвика луд смях сред девойките.
