блещукаха като звезди на фона на черните сводове. Само голямата розетка на портала с хилядите си цветове, окъпана от лъчите на залязващото слънце, светеше в мрака като купчина диаманти и отразяваше ослепителния си спектър на другия край на кораба.
Като пристъпиха няколко крачки навътре в църквата, отец Клод се облегна на една колона и погледна втренчено Гренгоар. Но това не беше погледът, от който се боеше Гренгоар, засрамен, че една толкова сериозна и дълбокоучена личност го е видяла в неговия палячовски костюм. В погледа на архидякона нямаше нито подигравка, нито ирония. Той го гледаше спокойно, сериозно и проницателно. Архидякон Клод пръв наруши мълчанието.
— Елате насам, метр Пиер. Трябва да ми обясните доста работи. Разкажете ми най-напред защо не съм ви виждал вече два месеца, а после изведнъж се появявате по кръстопътищата, и то в чудесна премяна, няма що! Наполовина жълт, наполовина червен, същинска кодбекска ябълка!
— Месир — промълви жално Гренгоар, — облеклото ми е наистина съвсем необикновено и аз се чувствувам по-неудобно в него, отколкото котка с кратуна на главата. Съзнавам, че е страшно грозно от моя страна да давам възможност на господа сержантите от градската стража да налагат с палките си раменната кост на един философ питагореец. Но какво да се прави, уважаеми учителю? Виновна е старата ми връхна дреха, която ме изостави подло в началото на зимата, под предлог, че се била разпаднала на дрипи и имала нужда да си почине в коша на вехтошаря. Няма как! Цивилизацията не е достигнала още до тази степен на развитие, че да можем да ходим голи, както мечтаеше древният Диоген. Прибавете при това, че духаше леден вятър и че месец януари не е най-подходящото време на годината, когато може да се накара човечеството да направи тази нова крачка. Попадна ми двуцветната рубашка и аз я взех, като зарязах старата си черна роба. Впрочем тя съвсем не беше херметически затворена за херметик като мене. И ето ме, значи, облечен като жонгльор, подобно на свети Женест. Няма как! Временно затъмнение. И Аполон е бил принуден да пасе свини при цар Адмет!
— Отличен занаят сте си избрали, няма що! — поде архидяконът.
— Съгласен съм, учителю, че е много по-добре да философствуваш и да пишеш стихове, да духаш пламъка в пещта или да получаваш вдъхновение от небето, отколкото да носиш котки върху щит. Точно затова, когато ме заговорихте, изглупях като магаре пред шиш. Но какво да се прави, месир? Трябва да се живее всеки божи ден, а и най-хубавите александрийски стихове не струват в устата колкото парче сирене. Впрочем нали знаете, че написах прословутата си сватбена пиеса за Маргарита Фламандска, но градът не ми я плати, под предлог че не била превъзходна, като че ли човек може да напише за четири екю трагедия на Софокъл. Трябваше, значи, да умра от глад. За щастие оказа се, че челюстта ми е доста яка, и аз й казах: „Показвай номера на издръжливост и равновесие и се храни сама!“ Ale te ipsam.135 Сбирщина дрипльовци, които станаха мои добри приятели, ме научиха на двадесетина херкулесовски номера и сега всяка вечер давам на зъбите си хляба, който са припечелили през деня с потта на челото ми. Съгласен съм най-сетне, concedo, че това е жалко приложение на умствените ми способности и че човек не е създаден, за да бие цял живот дайре и да държи столове със зъбите си. Но, уважаеми учителю, не е достатъчно да съществуваш, трябва също тъй да поддържаш съществуването си.
Отец Клод слушаше, без да възразява. Внезапно хлътналите му очи добиха такова прозорливо и проницателно изражение, че Гренгоар имаше чувството, че този поглед рови чак в дъното на душата му.
— Отлично, метр Пиер, но откъде накъде придружавате сега тази египетска танцьорка?
— Бога ми — каза Гренгоар, — ами че тя е моя жена и аз съм неин мъж.
Тъмните очи на свещеника пламнаха. Той сграбчи буйно ръката на Гренгоар и извика:
— Възможно ли е да си сторил това, окаянико? Възможно ли е бог да е отвърнал до такава степен поглед от тебе, че да докоснеш подобно момиче?
— Кълна се в спасението на душата си, монсеньор — отвърна цял разтреперан Гренгоар, — че изобщо не съм я докосвал, ако точно това ви тревожи.
— А какви ги дрънкаш тогава за мъж и жена? — попита свещеникът.
Гренгоар побърза да му разкаже възможно най-накъсо всичко, което читателят вече знае — и за приключението си в Двора на чудесата, и за женитбата си, и за счупената стомна. Впрочем изглежда, че тази женитба беше все още безрезултатна и че циганката всяка вечер му измъкваше изпод носа сватбената нощ както първия ден.
— Неприятно разочарование — заключи Гренгоар, — но то се дължи на обстоятелството, че съм се оженил за девственица.
— Какво искате да кажете? — попита архидяконът, който постепенно се успокои от думите на Гренгоар.
— Мъчно е да се обясни — отвърна поетът. — Свързано е с някакво суеверие. По думите на един стар крадец, когото у нас наричат египетски херцог, моята жена била намерено или загубено дете, което е горе- долу едно и също. Тя носи на шията си муска, която, както казват, щяла да й помогне един ден да намери родителите си, но която щяла да загуби силата си, ако девойката загуби девствеността си. Затова ние двамата живеем съвсем непорочно.
— Значи — поде Клод, чието чело все повече и повече се разведряваше, — вие смятате, метр Пиер, че това създание не е било докоснато от нито един мъж?
— Какво може да стори един мъж срещу подобно суеверие? Тя си е внушила това. Безспорно според мене монашеската непорочност, която тя пази така страстно, е същинско чудо сред тъй леснодостъпните циганки. Но три неща я закрилят: египетският херцог, който я покровителствува може би с тайното намерение да я продаде някой ден на някой абат, цялото й племе, което изпитва необикновена почит към нея като към същинска Богородица, и една мъничка кама, която тази обесница носи винаги със себе си въпреки нарежданията на превото и която тя веднага изважда, щом някой я прегърне през кръста. Горда осичка, дума да не става!
Архидяконът отрупа Гренгоар с въпроси.
Според поета Есмералда била прелестно безобидно създание, истинска красавица, ако не правела постоянно една и съща гримаса. Простодушна и темпераментна девойка, която не знаела нищо и се възторгвала от всичко, която нямала представа каква е разликата между мъж и жена и дори не я била сънувала. Такава била тя. Луда за танци, шум и простор. Нещо като жена пчела, с невидими крила на краката, живееща като във вихрушка. Дължала този си нрав на скитническия живот, който била водила винаги. Гренгоар успял да узнае, че като малко дете тя пребродила Испания и Каталония и ходила чак в Сицилия. Той предполагаше дори че тя е била отведена от циганския керван в кралството Алжир, страна, разположена в Ахая, тази Ахая, която от едната страна граничи с малката Албания и Гърция, а от другата със Сицилийско море, през което се минава за Константинопол. Циганите, по думите на Гренгоар, били васали на краля на Алжир в качеството му на повелител на белите маври. Едно било сигурно, че Есмералда дошла още като дете във Франция, и то през Унгария. Девойката донесла от всички тия страни откъслеци от чудновати наречия, чудновати песни и представи, благодарение на които езикът й бил също така пъстър, както и нейният полупарижки, полуафрикански костюм. Впрочем простолюдието от кварталите, които тя посещавала, я обичало заради нейната веселост, миловидност, за живите й движения, за танците и песните й. Тя смятала, че в целия град я мразят само двама души, за които говорела с ужас: Кълчищната от Роландовата кула, една грозна отшелница, която, кой знае защо, мразела египтянките и проклинала бедната танцьорка, колчем тя минела пред прозорчето й, и някакъв свещеник, който не можел да я срещне, без да й хвърли страшни погледи и думи. Последната забележка явно смути-архидякона, но Гренгоар не обърна внимание на смущението му. За безгрижния поет бяха достатъчни само два месеца, за да забрави необикновените обстоятелства, при които бе срещнал за пръв път циганката, и ролята на архидякона в случилото си. Между другото малката танцьорка според него не се бояла от нищо. Тя не предсказвала бъдещето и затова не била застрашена от процес за магьосничество, каквито много често завеждали срещу циганките. Освен това Гренгоар бил за нея ако не мъж, то поне брат. Философът в края на краищата понасял твърде търпеливо платоническата си женитба. Имал все пак подслон и хляб. Всяка сутрин излизал от разбойническото свърталище, най-често заедно с египтянката, помагал й да събира по кръстопътищата дребни монети и всяка вечер се прибирал с нея под същия покрив, позволявал й да се залости в стаичката си и заспивал със съня на праведниците. Общо взето, приятно съществуване според него и главно, предразполагащо към мечти. Пък и казано по съвест и съвсем откровено, философът не бил напълно
