колело от дантела. Върху пещта бяха струпани в безпорядък какви ли не вази, глинени съдове, двугърли реторти, колби с въглен. Жеан забеляза с въздишка, че нямаше и следа от тиган.
„Бива си я тази кухненска батарея!“ — помисли си той.
Впрочем в пещта не гореше огън и както изглежда, отдавна не бе палено. В единия й ъгъл бе захвърлена и като че забравена прашна стъклена маска, която Жеан различи между алхимическите прибори; тя служеше навярно за предпазване на лицето на архидякона, когато получаваше някое опасно вещество. Встрани от нея се въргаляше също много прашно духало, на чиято връхна дъсчица беше написан с медни инкрустирани букви следният девиз: „Spira, spera.“140
По стените, според обичая на херметиците, бяха също написани множество девизи. Едни с мастило, други издълбани с металическо острие. Готически, еврейски, гръцки и римски букви бяха размесени безразборно, надписите се застъпваха наслуки, като по-пресните заличаваха по-предишните, преплитаха се едни други като вейки на храсти, като копия по време на схватка. Тук действително се сблъскваха доста безредно всички философии, всички блянове, всички човешки мъдрости. Тук-таме някоя мисъл се открояваше като знаме сред копия. В повечето случаи това бяха кратки латински или гръцки девизи, лаконични и изразителни, много разпространени в средните векове: „Unde? Inde?“141 „Homo homini mosetrum“142 „Astra, castra, nomen, numen“143, „???? ??????? ???? ?????“144 „Sapere aude“145, „Flat ubi vut“146 и пр. Понякога се виждаше само една дума, лишена привидно от какъвто и да било смисъл — ???????????147, която включваше може би горчив намек за монашеския режим. Понякога пък проста максима от духовната дисциплина, изложена в хекзаметър: „Coelestem dominum, terrestrem dicito domnum“148. На места се срещаха и драскулки на еврейски, но Жеан, не особено силен дори по гръцки, не разбираше нищо. Всичко това бе примесено със звезди, с фигури на хора и животни и взаимно пресичащи се триъгълници, които немалко допринасяха за приликата на тази изподраскана стена с лист хартия, върху който маймуна е шарила с натопено в мастило перо.
Общият вид на стаичката впрочем оставяше впечатление на изоставеност и занемареност. По лошото състояние на съдовете можеше да се предположи, че собственикът им отдавна се е откъснал от тия опити заради други занимания. А междувременно, наведен над обширния ръкопис, украсен със странни рисунки, собственикът, като че ли се тормозеше от някаква мисъл, коя го натрапчиво прекъсваше разсъжденията му. Така поне заключи Жеан, чувайки от време на време замислените му възклицания на непоправим мечтател, кой го бълнува гласно.
— Да, Ману твърди това, а и Зороастър е учел същото: че Слънцето се ражда от огъня, а Луната — от Слънцето. Огънят е душата на вселената. Неговите безкрайни атоми се изливат и струят безспирно над света на безконечни потоци. В пресечните точки на тези потоци в небето избликва светлина. В пресечните им точки на Земята се образува злато. Светлината и златото са едно и също нещо. Огън в конкретно състояние. Разликата от видимо до осезаемо, от течно състояние до твърдо, на едно и също вещество е все едно водна пара и лед, нищо повече. Това не са мечти, това е основният закон на природата. Но как да се направи достояние на науката тайната на този основен закон? Как? Нима светлината, която залива ръката ми, е злато? Нима тези същите атоми, разширени по силата на друг закон, трябва само да се свият по силата на друг закон! Как може да се постигне това? Някои смятат, че трябва да заровят слънчевия лъч в земята. Авероес, да, Авероес е заровил един слънчев лъч в светилището на корона под първата колона отляво на голямата джамия в Кордова. Но едва след осем хиляди години ще може да се отвори скривалището и да се провери дали опитът е бил успешен.
— Дявол да го вземе! — каза си Жеан. — Доста има да почакаш за едно екю!
— Други смятали — продължи замислено архидяконът. — че е по-добре да се извърши същият опит с лъч от Сириус. Но получаването на един такъв съвсем чист лъч е много трудно поради едновременната радиация на другите звезди, чиито лъчи се смесват с неговите. Фламел смята, че е по-просто да се работи със земния огън. Фламел! Какво пророческо име! Feamma!149 Да, огънят. Това е всичко. Диамантът се крие във вьглена, а златото — в огъня. Но как да се извлече от него? Мажистри твърди, че съществуват женски имена, тъй нежно и загадъчно чаровни, че е достатъчно да се произнесат по време на опита… Да прочетем какво казва по този въпрос Ману: „Там, където жените са на почит, боговете са доволни; там, където жените са презрени, боговете не чуват молитвите. Устата на жената е вечно непорочна. Тя е текуща вода, слънчев лъч. Името на жената трябва да звучи приятно, нежно, неземно. Да завършва с дълги гласни, да прилича на благословия.“ Да, мъдрецът има право, вярно, Мария, София, Есмерал… Проклятие, все тази мисъл!
И той затвори буйно книгата.
После прокара ръка по челото си, сякаш за да отпъди натрапчивата мисъл. Взе от масата един гвоздей и едно чукче, чиято дръжка беше интересно изпъстрена с кабалистични знаци.
— От известно време всичките ми опити се провалят — промълви той с горчива усмивка. — Преследва ме една идея фикс, която опустошава мозъка ми и го гори като нажежено желязо. Не можах да открия дори тайната на Касиодор, чиято лампа горяла без масло и без фитил. А това е толкова просто!
— Да има да вземаш! — измърмори Жеан.
— Една жалка мисъл — продължи свещеникът — е достатъчна, за да ни направи безпомощни и безразсъдни. О, колко би ми се подигравала Клод Лернел, която нито за миг не е могла да отклони Никола Фламел от неговите велики занимания. Възможно ли е? Аз държа в ръката си магическото чукче на Зекиеле. Всеки път, когато, усамотен в килията си, страшният равин удрял с чукчето си върху този гвоздей, осъденият от него враг, където и да се намирал, макар й на две хиляди левги от него, потъвал цял лакът навътре в земята и тя го разкъсвала. Самият френски крал само защото, без да иска, се блъснал една вечер във вратата на вълшебника, потънал до колене в парижкия паваж. Това е станало преди не повече от три века. Е добре. Аз притежавам чука и гвоздея, но в моите ръце те са толкова страшни, колкото дървен чук в ръцете на ковач! Липсва ми вълшебната дума, която Зекиеле произнасял, удряйки върху гвоздея.
„Дребна работа“ — помисли си Жеан.
— Хайде да се опитам пак — поде живо архидяконът. — Ако успея, ще видя синя искра върху главичката на гвоздея. Емен-етан! Емен-етан! Не е това. Сижеани! Сижеани! Нека този гвоздей отвори гроба на човека, който се нарича Феб!… Проклятие! Все същата, вечно същата мисъл!
И той запрати гневно чука. После така тежко се отпусна върху креслото и върху масата, че Жеан не можеше да го види зад облегалото. Известно време виждаше само конвулсивно сгърчения му юмрук върху една книга. Изведнъж отец Клод стана, взе един пергел и издълба върху стената с главни букви следната гръцка дума:
??????
„Брат ми е полудял — каза си Жеан. — По-просто щеше да бъде да напише Fatum. Не всички са длъжни да знаят гръцки.“
Архидяконът седна отново в креслото си и подпря на дланите си натежалото си и пламтящо чело, като че ли беше болен.
Студентът гледаше изненадан брат си. Той, който разкриваше свободно душата си и съблюдаваше само един-единствен закон — природните си влечения, позволявайки на страстите си да се стичат по естествения им наклон, той, у когото изворът на силните чувства беше вечно пресъхнал, защото всеки ден водите му изтичаха щедро по нови вади, не знаеше с каква ярост бушува и клокочи морето на човешките страсти, когато няма никакъв излаз, не можеше да си представи как то се препълва, надига, прелива, как дълбае сърцето, как се разразява в скрити стонове и безмълвни гърчове, преди да пробие дигите и да залее бреговете си. Суровата и ледена броня на Клод Фроло, хладно строгата му и недосегаемо добродетелна външност винаги бяха мамили Жеан. Веселият учещ никога не се бе замислял колко кипяща, бушуваща и дълбока лава се крие под заснеженото чело на Етна.
Не ни е известно дали той тутакси съзна това, но колкото и да беше лекомислен, Жеан си даде сметка, че бе видял нещо, което не трябваше да види, че бе изненадал душата на брат си разголена в най-
