VI. ВЪЗДЕЙСТВИЕТО НА СЕДЕМ ПРОКЛЯТИЯ, ПРОИЗНЕСЕНИ НА ОТКРИТО
— Те Deum laudamus!159 — възкликна метр Жеан, измъквайки се от скривалището си. — Ето че двете кукумявки си отидоха. Ох! Ох! Хакс! Пакс! Макс! Бълхите! Бесните кучета! Дяволът! До гуша ми дойдоха с разговора си! Главата ми кънти като камбанария! И отгоре на всичко това мухлясало сирене! Хайде! Да слизаме! Да вземем кесията на баткото и да обърнем в бутилки всички тия монети!
Той хвърли умилен и възхитен поглед към вътрешността на ценната кесия, пооправи дрехите си, изтри обувките си, изтупа подплатените си ръкави, посивели от прах, засвири с уста, завъртя се на петите си, огледа се дали не може да задигне нещо друго от килията, избра от печката няколко стъклени муски, за да ги предложи като украшения на Изабо Тиери, отвори вратата, оставена незаключена от архидякона — последна благосклонност от страна на големия брат, — и заслиза по витата стълба, подскачайки като врабче, след като остави на свой ред вратата отворена — последна проклетия от негова страна.
В мрака на спиралната стълба той се размина с нещо, което му направи път, ръмжейки. Предположи, че е Квазимодо, и му стана толкова смешно, че се превиваше от смях, докато слизаше надолу по стъпалата. Дори като излезе на площада, продължаваше да се смее.
Щом почувствува твърда земя под себе си, той тропна с крак и извика:
— О, славен и почтен парижки паваж! Проклета стълба, по която биха се задъхали дори ангелите, изкачващи стълбата на Яков! Имах ли ум, като се пъхнах в този каменен свредел, забит в небето, за да ям мухлясало сирене и да гледам парижките камбанарии през таванското прозорче!
Той направи няколко крачки и забеляза двете кукумявки — тоест отец Клод и метр Жак Шармолю, — любуващи се на една скулптура на портала. Жеан се приближи на върха на пръстите си до тях и чу архидякона, който шепнеше на Шармолю:
— Гийом Парижки е накарал да гравират Йов върху този камък с лазурен цвят, позлатен по края. Йов е изобразен върху философския камък, който като него трябва да бъде подложен на изпитания и мъчения, за да стане съвършен. „Sub consci vatione formac speciticae salva anima“160 — както казва Ремон Люл.
— Все ми е едно, щом имам кесията! — каза Жеан.
В този момент той чу нечий силен и звънък глас, който изреди зад гърба му страхотен низ от проклятия:
— Кълна се в божията кръв! В божията утроба! Триста дяволи! Да пропаднат вдън земя! Кълна се в пъпа на Велзевул! В папата! Гръм и мълния!
— Кълна се в душата си — възкликна Жеан, — това може да бъде само моят приятел капитан Феб.
Името Феб долетя до слуха на архидякона точно в момента, когато той обясняваше на кралския прокурор фигурата на дракона, който крие опашката си в една вана, откъдето излиза дим и се подава кралска глава. Отец Клод потрепера, прекъсна за голямо изумление па Шармолю обясненията си, обърна се и видя брат си Жеан, който се спря с един висок офицер пред входната врата на Гондьолорие.
Това беше действително капитан Феб дьо Шатопер. Той се бе изправил до ъгъла на къщата на годеницата си и ругаеше здравата.
— Бога ми, капитан Феб — каза Жеан, като се ръкува с него, страшно ви бива в проклятията!
— Гръм и мълния! — отвърна капитанът.
— Гръм и мълния да отнесат самия вас! — каза Жеан. — Кажете обаче, любезни капитане, на какво се дължи този ваш изблик на красноречие?
— Прощавайте, драги ми Жеан — извика Феб и му стисна ръка. — Нали знаете, засили ли се кон, не може да спре внезапно. Така и аз се бях засилил да проклинам. Излизам от дома на тия превземуши, а всеки път, когато се разделям с тях, устата ми е пълна с ругатни. Трябва да ги изхрача, иначе ще се задуша! Гръм и мълния!
— Искате ли да пийнем нещо? — попита студентът. Това предложение успокои капитана.
— С удоволствие, само че нямам пари.
— А пък аз имам!
— Така ли? Не може да бъде!
Жеан показа с царствена непринуденост кесията си на капитана. В това време архидяконът остави слисания Шармолю и се приближи до тях, спря се на няколко крачки и ги загледа, без да привлече вниманието им, защото те бяха твърде погълнати в съзерцание на кесията.
— Кесия във вашия джоб. Жеан! — възкликна Феб. — Та това е все едно луна във ведро с вода! Виждаш я, а всъщност я няма. Само голо отражение. Бога ми! Обзалагам се, че кесията ви е пълна с камъни!
— Сега ще видите с какви камъни тъпча кесията си — отвърна хладно Жеан. И без да каже нито дума повече, с изражение на римлянин, който спасява отечеството, той изпразни кесията върху един камък.
— Справедливи боже! — измърмори Феб. — Тарги, големи и малки бели пари, туренки, парижки дьоние, истински лиари с гравиран орел! Невероятно!
Жеан стоеше горд и невъзмутим. Няколко лиара се бяха изтърколили в калта. Капитанът в опиянението си се наведе да ги събере.
— Зарежи ги, капитан Феб дьо Шатопер! — спря го Жеан. Феб преброи парите и се обърна тържествено към Жеан: — Знаете ли, че тук има двадесет и три парижки су? Кого обрахте тази нощ на улица „Куп Гьол“161?
Жеан отметна назад русата си къдрокоса глава и каза, присвил презрително очи:
— Че защо имам полуумен брат архидякон!
— Мътната да го завлече! — възкликна Феб. — Какъв достоен човек!
— Да идем да се почерпим! — предложи Жеан.
— Къде ще отидем? — попита Феб. — В „Евината ябълка“?
— А, не капитане. Да идем в „Свещен завет“. На фирмата е изобразена ръка, която държи свещ на завет… Ребус. Страшно ги обичам.
— По дяволите ребусите, Жеан! Виното в „Евината ябълка“ е по-хубаво. И освен това до вратата се вие на слънце една лозница, която ме развеселява, когато пия.
— Добре, нека бъде Ева с ябълката й — каза студентът и хвана Феб под ръка. — Добре, че се сетих, капитане, преди малко споменахте улица „Куп Гьол“. Просташки се изразихте. Не сме вече такива варвари. Сега тази улича се казва „Куп Горж“162.
Двамата приятели се запътиха към „Евината ябълка“. Излишно е да ви казвам, че те прибраха най- напред парите и че архидяконът тръгна след тях.
Архидяконът вървеше подире им мрачен и разсеян. Дали това беше същият Феб, чието прокълнато име не му даваше мира след срещата му с Гренгоар? Той не знаеше, но този мъж тук беше Феб и това магическо име беше достатъчно, за да го накара да върви с котешки стъпки подир двамата безгрижни другари, вслушвайки се в думите им и наблюдавайки с напрегната тревога и най-малките им движения. Впрочем съвсем не беше трудно да се чуят всичките им приказки, защото те разговаряха високо и пет пари не даваха, че минувачите ще научат тайните им. Говореха за дуели, леки жени, вино, лудории.
Като завиха по една улица, до ушите им долетя звукът на баско дайре. Отец Клод чу, че офицерът каза на Жеан:
— Гръм и мълния! Да побързаме!
— Защо, Феб?
— Страх ме е да не би циганката да ме забележи! — Каква циганка?
— Малката козичка.
— Смералда?
— Точно тя, Жеан. Все забравям дяволското й име. Да побързаме, защото ще ме познае. А не искам да се спирам с нея по улиците.
— Познавате ли я, Феб?
Архидяконът видя как Феб се ухили, наведе се към ухото на Жеан, прошепна му нещо и избухна в смях, като тръсна победоносно глава.
