— Нима? — изненада се Жеан.
— Кълна се в душата си! — отвърна Феб.
— Тази вечер?
— Тази вечер.
— Сигурен ли сте, че ще дойде?
— Луд ли сте, Жеан. Нима може да има някакво съмнение?
— Щастлив жандарм сте вие, капитан Феб!
Архидяконът чу целия този разговор. Зъбите му загракаха. Видим трепет пробягна по тялото му. Той се спря за миг, подпря се като пиян на един уличен стълб и пак тръгна след веселите гуляйджии.
Когато ги настигна, те не говореха вече за циганката, а пееха с все гърло старата песничка:
Гуляйджиите момчета бесят ги като телета.
VII. МОНАХЪТ ПРИВИДЕНИЕ
Прословутата кръчма „Евината ябълка“ се намираше в Университета, на ъгъла на улица „Рондел“ и улица „Батоние“. ОС ширна схлупена зала в приземния етаж със сводест таван, подпрян в средата с дебела дървена колона, боядисана в жълто. Навсякъде маси, лъскави калайдисани кани по стените, множество посетители, цял рояк леки жени, прозорец откъм улицата, лозница пред вратата, а над вратата — ябълка и жена, нарисувани върху ярка тенекия, ръждясала от дъжда, закачена на желязна пръчка, около която се люшкаше при всеки полъх на вятъра. Този ветропоказател, увиснал над паважа, беше фирмата.
Свечеряваше се. Кръстопътят тънеше в мрак. Кръчмата със запалените си свещи блещукаше отдалеч като ковашка пещ в тъмнината. През счупените прозорци долитаха пиянски викове, звън на чаши, ругатни, крамоли. Зад запотените от топлината стъкла се мяркаха смътно стотици лица. От време на време избухваше гръмък смях. Забързаните по работа минувачи отминаваха, без да погледнат шумната кръчма. Сегиз-тогиз само някое дрипаво хлапенце се повдигаше на пръсти до перваза на прозореца и подхвърляше в кръчмата старата подигравателна закачка, с която по онова време сподиряха пияниците: „В тръните пияните- заляните!“
Един мъж обаче се разхождаше невъзмутимо пред шумната кръчма, поглеждаше непрекъснато вътре и не се отдалечаваше нито крачка, подобен на часовой на пост. Широк плащ го закриваше чак до носа. Беше го купил преди малко от вехтошаря до „Евината ябълка“, за да се защити навярно от студа на мартенската вечер, а може би и за да скрие дрехите си. От време на време той се спираше пред мътното стъкло с оловна решетка, ослушваше се, надзърташе и тропаше с крака.
Най-сетне вратата на кръчмата се отвори. Той като че ли чакаше точно това. Излязоха двама гуляйджии. Светлината, струяща през отворената врата, озари за миг развеселените им лица. Мъжът с плаща се притаи под един вход от другата страна на улицата.
— Гръм и мълния! — възкликна единият от тях. — Скоро ще удари седем часът. А тогава имам среща.
— А пък аз ви казвам — изфъфли другият с надебелял език, — че не живея на улица „Неприлични думи“, indignus qui inter mala verba habitat163. Моето жилище е на улица „Жан Пен Моле“, in vice Johannis-Pain Mollet. И ако твърдите противното, вие сте по-рогат и от носорог. Всекиму е известно, че който яхне мечка, не се бои вече от нищо, но вие, виждам, душите все към сладкото, също като Сен Жак дьо л’Опитал.
— Драги ми Жеан, вие сте пиян! — забеляза другият.
Пияният отвърна, залитайки:
— Приказвайте каквото щете, Феб, но доказано е, че Платон приличал в профил на ловджийско куче.
Читателят позна вече навярно нашите двама славни приятели, капитана и студента. Изглежда, че човекът, който ги дебнеше в тъмнината, също ги позна, защото той следваше бавно всички лъкатушения, които капитанът описваше заради младежа. По-закален пияч, Феб бе останал напълно трезв. Подслушвайки внимателно, мъжът с плаща долови изцяло следния интересен разговор:
— Кълна се в Бакхус! Постарайте се да вървите направо, господин бакалавър! Нали знаете, че трябва да ви оставя. Имам среща с една жена.
— Добре де! Оставете ме! Аз виждам звезди и огнени копия. А вие ми приличате на замъка Даммартен, който се пръсва от смях.
— Кълна се в брадавицата на баба ми, Жеан, стига сте дрънкали врели-некипели. Имате ли още пари?
— Господин ректор, никаква грешка няма, малката месарница, parva bucheria.
— Жеан, приятелю Жеан! Нали знаете, че съм определил среша на малката при моста Сен Мишел и че мога да я заведа само при Фалурдел, сводницата, която живее до моста. Трябва да й платя за стаята. Тази дърта мошеница с побелели мустаци няма да ми я даде на доверие. Жеан! Милост! Нима изпихме цялата кесия на кюрето? Не ви ли е останал нито един парижки дьоние?
— Съзнанието за добре прекараните часове е справедлива и сладка подправка за яденето.
— Ах, ненаситен търбух! Край на дрънканиците! Кажете, дяволе Жеан, останала ли ви е още някоя монета? Дайте, пусто да остане, иначе ще ви претършувам, макар и да сте прокажен като Йов и крастав като Цезар!
— Господине, улица „Галиаш“ излиза от едната страна на улица „Верьори“, а от другата на улица „Тисьорандьори“.
— Е да, драги ми Жеан, точно така, улица „Галиаш“, отлично. Но, за бога, елате на себе си! Трябва ми едно парижко су, и то не след седем часа.
— Ах ти, студент антихрист! Дано те удушат с червата на майка ти! — извика Феб и блъсна грубо пияния студент, който се изхлузи край стената и се строполи меко върху паважа на Филип-Август. С остатък от братско състрадание, което никога не напуща пияниците, Феб изтърколи с крака си Жеан до една от „възглавниците за бедните“, които провидението винаги държи на разположение край всички улични камъни в Париж и които богаташите наричат презрително „купчина смет“. Капитанът настани главата на Жеан върху една полегата купчина кочани от зелки и хлапакът тутакси захърка с великолепен бас. Все още ядосан, капитанът избъбри на горкия заспал учещ:
— Ти си виновен, ако дяволът те отнесе с колата си!
И той се отдалечи.
Човекът с плаща, който продължаваше да го следи, се спря за миг над легналия студент, като че раздвоен и нерешителен. После въздъхна дълбоко и тръгна по следите на капитана.
И ние като тях ще оставим Жеан да спи под благосклонния поглед на звездите и ще тръгнем подире им, ако читателят няма нищо против.
Когато излезе на улица „Сент Андре дез-Арк“, капитан Феб забеляза, че някой върви подире му. Извивайки случайно поглед, той видя някаква сянка, която се местеше зад него по стените. Той се спря и сянката спря. Той тръгна отново и тя тръгна след него. Това не го разтревожи особено много. „Какво от това — каза си. — Нямам нито грош!“
Пред фасадата на колежа Отьон Феб се спря. Той бе започнал в този колеж учението си и по стар шегаджийски ученически навик не можеше да мине пред сградата, без да нанесе на статуята на кардинал Пиер Бертран, изваяна вдясно от портала, оскърблението, от което тъй горчиво се оплаква Приап в сатирата
