на Хораций: „Olim truncus eram ficulnus.“164 Капитанът правеше това с такова настървение, че надписът: „Eduensis episcopus“165 — се беше почти заличил. Той се спря прочее пред статуята като друг път. Улицата беше съвсем безлюдна. Докато пристягаше презрамките си, обърнал лице към вятъра, Феб видя, че сянката се приближава бавно към него, толкова бавно, че той успя да забележи, че е с плащ и с шапка. Като се приближи до него, тя се спря и застина неподвижно, по-неподвижно от статуята на кардинал Бертран. Но очите й, пълни с неопределена светлина, каквато нощем излъчват котешките зеници, бяха устремени към Феб. Капитанът беше смел и съвсем не би се уплашил от крадец с кама в ръка. Но тази движеща се статуя, този вкаменен човек вледени кръвта му. Тогава из града се носеха слухове за някакъв монах привидение, който бродел нощем из парижките улици. Той смътно си припомни тези истории. Остана няколко минути вцепенен, после пръв наруши мълчанието, смеейки се пресилено.
— Господине, — обърна се той към сянката, ако — сте крадец, както предполагам, вие ми напомняте рибар, попаднал на орехова черупка. Аз съм потомък на разорено семейство, драги. Отбийте се по-добре встрани. В параклиса на този колеж се съхранява едно парче от Христовия кръст, обковано в сребро.
Ръката на сянката се подаде изпод плаща и се вкопчи в китката на Феб като нокти на орел. В същото време сянката заговори:
— Капитан Феб дьо Шатопер!
— Как, дявол да го вземе! Вие знаете името ми? — промълви Феб.
— Зная не само името ви — поде мъжът с плаща с гробовен глас. — Зная също, че тази вечер имате любовна среща.
— Да — отвърна смаян Феб.
— В седем часа.
— След четвърт час.
— У Фалурдел.
— Точно там.
— Сводницата при моста Сен Мишел.
— Да, моста на архангел Михаил, както го наричат в молитвите.
— Нечестивецо! — измърмори призракът. — С една жена, нали?
— Confiteor.166
— Която се казва…
— Смералда, — отвърна Феб весело.
Безгрижието му се бе възвърнало постепенно.
При това име призракът стисна яростно ръката на Феб.
— Капитан Феб дьо Шатопер, лъжеш!
Ако някой би могъл да види в този миг пламналото лице на капитана, буйния му скок назад, с който се изкопчи от клещите, които го държаха, гордия жест, с който посегна към дръжката на шпагата си, и мрачната неподвижност на човека с плаща пред неговия гняв, би се уплашил страшно. Сцената напомняше двубоя на Дон Жуан със статуята.
— Христос и сатаната са ми свидетели! Такива думи рядко стигат до ухото на един Шатопер! Не би се осмелил да ги повториш!
— Лъжеш — повтори студено сянката.
Капитанът скръцна със зъби. Той забрави в този миг всички суеверия, призраци, монаси привидения. Виждаше само мъжа и чуваше оскърблението му.
— А, така ли! — процеди той със задавен от ярост глас, измъкна шпагата, си и извика, заеквайки, защото човек се разтреперва не само от страх, но и от гняв:
— Тук! Незабавно! Хайде! Извадете сабята си! Ще се лее кръв на паважа!
Другият обаче не помръдна. Когато видя, че противникът му застава в отбранително положение и се готви да го нападне, той промълви:
— Капитан Феб, вие забравяте срещата си. — И в гласа му трепна горчива нотка.
Гневът на хора от рода на Феб прилича на кипнала супа с мляко, която спада от капка студена вода. Тези няколко думи бяха достатъчни, за да накарат Феб да отпусне сабята, която святкаше в ръката му.
— Капитане — продължи непознатият, — утре, другиден, след един месец след десет години ще ме намерите готов да ви прережа гърлото. Но идете най-напред на срещата си.
— Вярно — каза Феб, който сякаш търсеше начин да капитулира пред самия себе си, — приятно е да срещнеш в уговорения час и шпага, и жена, но не виждам защо трябва да пропусна едното заради другото, когато бих могъл да имам и двете.
И той пъхна шпагата си в ножницата.
— Идете на срещата си — продължи непознатият.
Господине — каза с леко смущение Феб — много ви благодаря за вашата любезност. Наистина и утре ще имаме време да направим илици и петелки на адамовите си костюми. Признателен съм ви, че ми давате възможност да прекарам още четвърт приятен час. Аз смятах да ви поваля във вадата и пак да стигна навреме при хубавицата, още повече, че е благовъзпитано да накараме жените да ни почакат при подобен случай. Но вие ми направихте впечатление на смелчага и е по-сигурно да отложим дуела за утре. Аз отивам впрочем на срещата си. Както знаете, тя е за седем часа. — при тези думи Феб се почеса по ухото — Ах, дявол да го вземе! Как забравих! Та аз нямам нито едно су, за да платя наема за бордея, а старата сводница ще го иска в предплата. Няма доверие в мен.
— Ето ви пари.
При тези думи Феб се почеса по ухото. — Ах, дявол да го вземе! Как забравих! Та аз нямам нито едно су, за да платя наема за бордея, а старата сводница ще го иска в предплата. Няма доверие в мене.
— Ето ви пари.
Феб усети студената ръка на непознатия, която плъзна в неговата голяма монета. Той не можа да се въздържи и я взе, като стисна ледената десница.
— Справедливи боже! — възкликна той. — Вие сте славно момче!
— Едно условие — каза мъжът. — Докажете ми, че вие имате право и че аз греша. Скрийте ме в някой ъгъл, откъдето да мога да видя, че жената е действително тази, чието име произнесохте.
— О, защо не! — отвърна Феб. — Ще взема стаята на света Марта, Вие ще можете да гледате колкото си искате от съседната „кучешка колибка“.
— Тогава да вървим — предложи призракът.
— На ваше разположение — каза капитанът — Не зная дали вие не сте самият дявол, но нека, бъдем добри приятели тази вечер. Утре ще се разплатя с вас — и със сабя, и с пари.
Те тръгнаха бързо. След няколко минути шумът на реката ги подсети, че са на моста Сен Мишел, отрупан по онова време с къщи.
— Ще въведа най-напред вас — каза Феб на спътника си. — После ще отида да доведа хубавицата, която навярно ме чака до Малкия Шатле.
Непознатият не отвърна, нищо, Откакто вървяха един до друг, той не бе промълвил нито дума. Феб се сиря пред една ниска врата и почука припряно. През цепнатините на вратата се появи светлина.
— Кой е? — извика фъфлещ глас.
— Кълна се в тялото господне! В главата господня! В червата господни! — закрещя капитанът.
Вратата се отвори тутакси и пред очите на двамата мъже застана старица със старовремска лампа в ръка. Треперливи и двете. Бабичката беше превита на две и облечена в парцали. Главата й с малки очички под дрипавата забрадка се тресеше. Старицата бе цялата набръчкана — лицето, ръцете, шията. Устните й бяха хлътнали навътре, около устата й стърчаха кичури бели косми — същинска котешка муцуна. Вътрешността на бордея беше също така разкапана, както и собственицата му. Избелени с тебешир стени, черни греди на тавана, порутено огнище, паяжини по всички ъгли, куп разклатени маси и базкраки столчета по средата, едно мръсно дете, въргалящо се в пепелта, а в дъното — дървена стълба, която завършваше с капак на тавана. Когато се вмъкна в бърлогата, тайнственият спътник на Феб вдигна плаща си чак до очите. Междувременно капитанът, продължавайки да ругае като сарацин, побърза „да разиграе на слънце златното екю“, както казва нашият дивен Рение.
— Дайте ми стаята на света Марта — каза той.
