който изпълняваше функцията на небе, преливащия си от неземно блаженство поглед.
— О! — прошепна тя. — В такъв миг човек би трябвало да умре.
Феб обаче намери, че „мигът“ е много подходящ да си открадне още една целувка, която подхвърли на ново изпитание злочестия архидякон в неговия ъгъл.
— Да умре ли! — провикна се влюбеният капитан. — Какво говорите, прекрасно ангелче! Ами че точно в такъв миг трябва да се живее, в противен случай Юпитер е най-обикновен страхопъзльо! Да умреш в началото на нещо тъй сладко! Триста дяволи! Що за шега! Съвсем не е така. Слушайте, скъпа Симилар… Есменарда… Извинете, но името ви е толкова необикновено, сарацинско, че не мога да се оправя с него. То е като храсталак, в който всеки път се заплитам.
— Боже мой! — каза бедната девойка. — А пък аз си въобразявах, че името ми е хубаво тъкмо защото е необичайно. Но щом не ви харесва, бих предпочела да се наричам Готон.
— О, няма защо да се огорчавате за такава дреболия, миличка. Трябва да свикна с името ви, това е то. Щом го науча веднъж наизуст, ще върви от само себе си. Слушайте, значи, скъпа Симилар, обичам ви страстно. Обичам ви толкова много, че е просто невероятно. Знам едно девойче, което се пръска от яд…
— Кое? — прекъсна го ревнивото момиче.
— Какво ни засяга това? — каза Феб. — Обичате ли ме?
— О!… — отвърна тя.
— Добре! това е важното. Ще видите колко много ви обичам и аз. Нека този голям дявол Нептун ме набоде на вилата си, ако не ви направя най-щастливото създание на света. Ще си намерим, някъде приятно жилище. Аз ще карам моите стрелци да дефилират под прозорците ви. Те всички са кавалеристи и се присмиват на стрелците на капитан Минков. Между тях има и копиеносци, я стрелци с лъкове, и топчии. Ще ви заведа на големите парижки паради кри складовете в Рюли. Великолепна гледка! Осемдесетхилядна въоръжена армия! Тридесет хиляди бели военни униформи, туники и ризници. Знамената на шестдесетте и седем занаятчийски цеха, знамето на съда, на сметната палата, на държавното съкровище, на Монетния двор. С една дума, дяволска свита! Ще ви заведа да видите лъвовете в кралския дворец, които са диви зверове. Всички жени обичат да ги гледат.
От известно време, потънала в омайните си мисли, девойката се унасяше от звука на гласа му, без да слуша смисъла на думите му.
— О, вие ще бъдете щастлива! — продължаваше капитанът и в същото време откопча неусетно колана на египтянката.
— Какво правите? — възкликна буйно тя. Това „принудително действие“ я изтръгна от унеса й.
— Нищо — отвърна Феб. — Казах само, че ще трябва да се разделите с това странно улично облекло, когато заживеете с мене.
— Когато бъда с тебе, мой Феб! — каза нежно девойката.
Тя пак млъкна и се замисли.
Насърчен от кроткостта й, капитанът обгърна талията й, без тя да се съпротиви, и почна да развързва безшумно корсажа на клетото дете, като така раздърпа нагръдника й, че задъханият свещеник зърна изпод тънкия воал хубавото голо рамо на циганката, закръглено и мургаво като луната, изплуваща из мъглата на хоризонта.
Девойката не се противеше. Тя като че ли не забелязваше какво прави Феб. Погледът на дръзкия капитан блестеше. Изведнъж тя се обърна към него.
— Феб — прошепна тя безкрайно влюбено, — научи ме на твоята вяра!
— На моята вяра! — извика капитанът и избухна в смях. — Аз да ви науча на моята вяра? Гръм и мълния! Че за какво ви е притрябвала моята вяра?
— За да се венчаем — отвърна тя.
Лицето на капитана изрази смесица от учудване, презрение, безгрижие и сладострастие.
— А, така ли? Нима ще се венчаем?
Циганката побледня и отпусна тъжно глава на гърдите си.
— Любов моя — нежно поде Феб, — какво значение имат всичките тия глупости? Голямо чудо, женитба! Нима човек обича по-малко, ако не е оплют с латински в свещеническата лавка?
И като продължаваше да говори най-нежно, той се приближаваше все по-плътно до египтянката, гальовните му ръце отново обгърнаха нежната гъвкава талия, погледът му се разпалвате все повече и всичко издаваше, че капитан Феб беше на прага на един от тия мигове, когато сам Юпитер върши толкова глупости, че добрият Омир е принуден да вика някой облак на помощ.
Отец Клод обаче виждаше всичко. Вратата беше направена от съвсем изгнили дъски от бъчва, между които погледът му на хищна птица се провираше свободно. Широкоплещестият свещеник с мургава кожа, обречен до този миг на строга монашеска непорочност, тръпнеше и пламтеше пред тази нощна сцена на любов и сладострастие. Младото, хубаво, полуразсъблечено момиче, изцяло във властта на пламенния младеж, вливаше разтопено олово във вените му. Невероятна буря бушуваше в него. Погледът му проникваше със сластна ревност под всяка разкопчана аграфа. Който би видял в този момент лицето на нещастника, долепено до проядените от червеи пречки, би помислил, че вижда тигър, гледаш от дъното на клетката си как чакал разкъсва газела. Зеницата му искреше като свещ през цепнатините на вратата.
Изведнъж Феб махна с рязко движение нагръдника на циганката. Клетата девойка, която стоеше бледа и замечтана, се сепна, уплашено. Тя се дръпна бързо от предприемчивия офицер и погледна пламнала, смутена и занемяла от срам голите си гърди и рамене. После скръсти своите хубави ръце върху гърдите си, за да ги прикрие. Както стоеше безмълвна и неподвижна, тя би приличала на статуята на срамежливостта, ако не бяха пламналите й бузи. Очите й бяха сведени.
Но като махна нагръдника, капитанът откри загадъчната муска, която тя носеше на шията си.
— Какво е това? — запита той и се възползува от този повод, за да се доближи до хубавото създание, което бе изплашил преди малко.
— Не я докосвайте! — извика циганката живо. — Тя ме закриля. Тази муска ще ми помогне да намеря семейството си, ако остана достойна за него. О, оставете ме, капитане! Майко! Майко! Бедна моя майчице! Къде си? Помогни ми! Смилете се над мене, господин Феб! Върнете ми нагръдника!
Феб се отдръпна и каза хладно:
— О, тъй ли, госпожице! Виждам, че не ме обичате.
— Не те обичам ли? — извика горкото дете и увисна на шията на капитана, като го привлече да седне до него. — Аз ли не те обичам, мой Феб? Как можа да го кажеш лошо момче, за да разкъсаш сърцето ми? Добре, хайде! Вземи ме! Вземи всичко! Прави каквото щеш с мене. Аз съм твоя. Какво значение има муската? За какво ми е майка ми! Ти си моя майка, понеже те обичам. Феб, любими Феб, виждаш ли ме? Аз съм, погледни ме. Това малко момиче, което ти благоволяваш да не отблъснеш, което идва само при тебе. Душата ми, тялото ми, животът ми, цялата аз, всичко е твое, капитане. Добре, да не се венчаваме, щом не ти е приятно. Пък и какво представлявам всъщност аз? Жалко момиче от тинята, докато ти, мой Феб, си благородник. Хубава работа наистина! Благородник да се жени за улична танцьорка! Аз бях луда! Не, Феб, не, аз ще бъде твоя любима, твое развлечение, твое забавление, ще бъда твоя, когато пожелаеш, аз съм създадена за това. Нека бъда омърсена, презряна, обезчестена, какво от това? Но обичана от тебе в замяна. Ще бъда най-гордата и най-честитата от жените. А когато остарея и погрознея, Феб, когато няма да бъда вече достойна да ви обичам, монсеньор, вие ще приемете да ви слугувам. Други ще ви бродират ешарпи, а аз, слугинята, ще се грижа за тях. Ще ми позволявате да лъскам шпорите ви, да четкам униформата ви, да чистя ботушите ви. Наля, Феб, ще ми окажеш тази милост? А сега, вземи ме! Ето, Феб, всичко е твое, обичай ме само! Ние, египтянките, имаме нужда само от това — въздух и любов!
Докато казваше това, тя обвиваше с ръце шията на офицера, гледаше го отдолу нагоре умоляваща и усмихната, обляна в сълзи. Нежната й гръд се търкаше във вълнената дреха с груби ширити. Тя извиваше на коленете му хубавото си полуголо тяло. Опиянен, капитанът залепи пламтящите си устни до прекрасните африкански рамене. Зареяла поглед в тавана, извърнала глава назад, девойката тръпнеше под целувката му.
Внезапно тя видя над главата на Феб друга глава — смъртнобледо пръстено лице с поглед на осъден, което се гърчеше конвулсивно. А над лицето — вдигната ръка стискаше кама. Лицето и ръката на свещеника. Той бе счупил вратата и се бе озовал над тях. Феб не можеше да го види. Девойката се
