вкамени, вледенена и онемяла пред ужасното видение, като гълъбица, вдигнала глава точно когато ястребът надзърта в гнездото й с кръглите си очи.
Тя дори не извика. Видя как камата се спусна над Феб и се издигна отново димяща.
— Проклятие! — каза капитанът и падна.
Девойката загуби съзнание.
В момента, когато очите й помръкваха, когато всяко чувство у нея угасваше, й се стори, че нещо огнено докосна устните й — една целувка, по-изгаряща от нажеженото желязо на палача.
Когато се опомни, тя беше обкръжена от войници от нощната стража. Отнасяха капитана, потънал в кръв. Свещеникът беше изчезнал, прозорецът в дъното на стаята, който гледаше към реката, беше широко разтворен. Дигнаха от земята някакъв плащ, който предполагаха, че принадлежи на капитана, и тя чу да казват около нея:
— Тази магьосница убила с кама един офицер.
КНИГА ОСМА
I. ПРЕВЪРНАТОТО В СУХО ЛИСТО ЕКЮ
Гренгоар и целият Двор на чудесата бяха в смъртна тревога. Вече повече от месец никой не знаеше какво бе станало с Есмералда; египетският херцог и другарите му босяци бяха искрено натъжени, а Гренгоар скърбеше двойно повече, защото и козичката беше изчезнала заедно с нея. От онази вечер, когато циганката не се завърна, тя сякаш пропадна вдън земя. Всички търсения бяха напразни. Няколко шегаджии лъжеепилептици казаха на Гренгоар, че я били срещнали същата вечер около моста Сен Мишел с един офицер. Но нашият оженен по цигански обичай съпруг беше философ неверник, а освен това той знаеше по-добре от всеки друг до каква степен бе девствена жена му. Той бе имал възможност да прецени неопределимото въздържание, породено от съчетанието на силата на муската и непорочността на циганката, и беше изчислил математически съпротивлението на нейното целомъдрие, повдигнато на квадрат. Затова беше спокоен в това отношение.
Именно поради тази причина той не можеше да си обясни изчезването на Есмералда. И дълбоко тъгуваше. Би отслабнал дори, ако въобще можеше да отслабне повече. Той беше изоставил всичко, дори литературните си занимания, дори голямото си съчинение „De figuris regularibus et irregularibrs“167, което възнамеряваше да отпечата при първа материална възможност. Защото просто бълнуваше за книгопечатане, откакто бе видял „Didascalon“ or Юг дьо Сен Виктор, напечатан със знаменитите букви на Вендьолен дьо Спир.
Един ден, когато минаваше печално пред Турнел, където се разглеждаха обикновено криминални дела, той забеляза голяма навалица, пред една от вратите на съда.
— Какво става? — попита той един млад мъж, който излизаше оттам.
— И аз не зная, господине — отвърна младежът. — Казват, че съдели някаква жена, която убила един жандарм. Понеже, както изглежда, в цялата тази работа имало и магия, намесили са се епископът и духовният съд и моят брат, жозаският архидякон, ден и нощ кисне тук. И ето аз исках да му кажа нещо, но не можах да се добера до него поради тълпата. А това ми е страшно неприятно, защото имам нужда от пари.
— Съжалявам, господине — каза Гренгоар, — с удоволствие бих ви заел, но ако джобовете му са съдрани, то съвсем не е от тежестта на монетите.
Той не се осмели да каже на младежа, че познава брат му, архидяконът, когото не бе потърсил след сцената е църквата, и тази небрежност го караше да се чувствува неудобно.
Студентът отмина, а Гренгоар тръгна след тълпата, която се качваше по стълбата към заседателната зала. Той смяташе, че криминалните процеси най-добре разсейват тъгата, защото обикновено съдиите са забавни и глупостта си. Хората, с които се бе смесил, вървяха един до друг, без да разговарят. След бавно и досадно тъпчене по един безкраен тъмен коридор, който лъкатушеше из палатата като храносмилателен канал на старата сграда, той стига до ниска вратичка, водеща в зала, която можа да разгледа над главите на вълнуващата се тълпа благодарение на високия си ръст.
Обширната зала бе тъмна и затова изглеждаше още неголяма. Свечеряваше се. Дългите остросводести прозорци пропущаха само бледа светлина, която угасваше, преди да стигне до кръстосаните греди на тавана, пищно украсени с резби, чиито многобройни фигури сякаш се движеха неясно в мрака. Тук-таме по масите бяха запалени вече няколко свещи, които осветяваха ниско наведените над книжата глави на писарите. Тълпата изпълваше предната част на залата, Вдясно и вляво зад масите стояха представителя на съдийското съсловие. А, в дъното на една естрада — много съдии, чиито последни редици тънеха з мрак. Неподвижни, зловещи лица. Стените бяха осеяни с хиляди хералдически лилии. На стената зад съдиите се различаваше смътно голямо разпятие. Из цялата зала стърчаха копия и алебарди и светлината на свещите запалваше огнени точки по върховете им.
— Господине — попита Гренгоар един от съседите си, — кои са всички тия господа, наредени в дъното като прелати на църковен събор?
— Господине — отвърна съседът му, — вдясно са съветниците от съдебната палата, а вляво — съветниците от следствения отдел. Низшите чинове, облечени в черно, а висшите — в червено.
— Ами оня облян в пот дебел шишко, който е седнал над всички?
— Той е господин председателя.
— А овните зад него? — продължи да разпитва Гренгоар. Както вече казахме, той не обичаше съдебното съсловие. Може би още го беше яд на съдебната палата след злополучното му драматично проявление.
— Разните докладчици на кралския съд.
— Ами глиганът пред него?
— Протоколчикът на съда. — А крокодилът вляво?
— Метр Филип Льолие, извънреден кралски прокурор.
— А тлъстият черен котарак вдясно?
— Метр Жак Шармолю, кралски прокурор в духовния съд, заедно с членовете на този съд.
— Още един въпрос, господине — каза Гренгоар, — какво търсят всички тия почтени люде?
— Съдят.
— Съдят ли? Но аз не виждам обвиняем?
— Една жена, господине. Не можете да я видите. Тя е обърната с гръб към нас и е скрита от тълпата. Вижте, тя е ей там, при групата стражи с алебарди.
— Коя е тази жена? — попита Гренгоар. — Не знаете ли как се казва?
— Не, господине, и аз току-що дойдох. Предполагам само, че става дума за магьосничество, понеже и духовният съд присъствува на процеса.
— Така ли? — каза нашият философ. — Сега ще видим как всички тия съдийски роби ще ядат човешко месо. Няма що, зрелище и половина!
— Господине — забеляза съседът, — не намирате ли, че метр Жак Шармолъо има съвсем кротко изражение?
— Хм! — отвърна Гренгоар. — Нямам особено доверие в кротки физиономии със свити ноздри и тънки устни.
Но окръжаващите зашъткаха на двамата събеседници да млъкнат. Искаха да чуят едно важно показание.
— Господа съдии — говореше в средата на залата някаква старица, чието лице така се губеше под дрехите й, че тя изглеждаше като куп ходещи парцали, — господа съдии, това, което ще ви кажа, е също така вярно, както е вярно, че аз съм Фалурдел, че живея от четиридесет години при моста Сен Мишел, че плащам редовно всички такси, данъци и налози, че къщата ми се намира срещу дома на Тасен-Каяр, бояджията, от горната страна на реката. Жалка старица сега, хубава девойка някога, господа съдии! Не щеш ли, преди известно време ми казаха: „Фалурдел, недей да въртиш много чекръка си вечер, дяволът обича да реше с рогата си хурките на бабичките. Нима не знаете, че монахът привидение, който лани бродеше край Тампъл, се явява сега в Сите? Пазете се, Фалурдел, да не би да потропа на вратата ви!“ Една
