вечер, както си предях на чекръка, някой потропа на вратата ми. Питам кой е. Отвръщат ми с проклятие. Отварям. Влизат двама мъже. Единият черен такъв, а с него един хубав офицер. На черния само очите се виждаха — два въглена. Останалото бе скрито под плащ и шапка. Ето че ми казват: „Стаята на света Марта“. Това е стаята ми на горния етаж, господа, най-чистата. Дават ми едно екю. Прибирам екюто в чекмеджето и си казвам: „Утре ще купя шкембе и черва от месарницата на улица «Глориет».“ Качваме се. Пристигаме горе и докато се обърна, черният изчезна. Това ме учуди не малко. Офицерът, който беше хубав като знатен благородник, слиза с мене. Излиза. Докато изпреда четвърт чиле, ето го, че се връща с една хубава девойка, същинска кукличка, която би блестяла като слънце, ако имаше нещо на главата си. Тя водеше със себе си козел, голям козел, не помня дали беше черен, или бял. Това ме накара да се усъмня. Момичето не ми влиза в работата, но козелът!… Не обичам тия брадати и рогати животни. Същински мъже. А освен това миришат на дяволско сборище. Но аз, разбира се, нищо не казвам. Нали съм получила екюто. Права съм, нали, господин съдия? Придружих девойката и капитана до горната стая и ги оставям сами, тоест с козела. А самата аз слизам отново и пак почвам да преда. Трябва да ви кажа, че моята къща е двуетажна и задната й страна гледа към реката, както всички къщи от моста. Прозорците на партера и първия етаж са към водата. Та аз, значи, си предях. Не знам защо все ми беше в главата монахът привидение — сигурно козелът ме подсети за него, пък и красивото момиче беше много странно облечено. Изведнъж чувам горе писък, стъклото изпращя, прозорецът се отвори. Изтичвам на моя прозорец, който е отдолу, и нещо тъмно прелита край мене и цапва във водата. Призрак, облечен като свещеник. Имаше луна. Аз видях много ясно. Той заплува към Сите. Тогава, цялата разтреперана, извиках стражите. Господата от нощната стража влязоха и понеже не разбраха в първия момент за какво ги викам, а бяха пийнали, взеха, че ме набиха. Аз им обясних. Качваме се. И какво намираме? Бедната ми стая цялата в кръв, капитанът проснат на земята с кама в гърлото, момичето се прави на умряло, а козелът се ежи срещу нас. „Отлично — казах си, — най- малко две седмици ще трябва да мия пода, да търкам, стържа, цяла напаст!“ Отнесоха офицера, горкият младеж! И момичето, цялото раздърпано. Чакайте, най-неприятното е, че когато на другия ден пожелах да взема екюто, за да купя шкембе, намерих на мястото му едно сухо листо.
Старицата млъкна. Ропот на ужас пробягна сред тълпата.
— Призрак, козел, всичко мирише на магия — каза някой до Гренгоар.
— Ами сухото листо? — обади се друг.
— Няма съмнение — забеляза трети. — Тя сигурно е магьосница и се е наговорила с монаха привидение, за да обира офицерите.
Дори самият Гренгоар беше склонен да признае, че тази страшна история е правдоподобна.
— Жено на име Фалурдел — тържествено попита председателят, — имате ли да кажете още нещо на съда?
— Не, монсеньор — отвърна старицата, — само че в доклада са нарекли къщата ми изкривена и воняща колиба, което е много оскърбително. Всички къщи край моста не са кой знае колко угледни, защото са претъпкани с хора но все пак и касапите живеят в тях, а те са заможни хора, оженени за хубави и много чие in жени.
Кралският адвокат, когото Гренгоар оприличи на крокодил, стана от мястото си.
— Достатъчно — каза той. — Моля господата да имат предвид, че у обвиняемата е била намерена кама. Жено на име Фалурдел, носите ли сухото листо, в което се е превърнало златното екю, дадено ви от сатаната?
Да, монсеньор, намерих го. Ето го — отвърна тя. Един пристав предаде сухото листо на крокодила, който поклати зловещо глава и го додаде на председателя, който от своя страна го препрати на кралския прокурор от духовния съд. По този начин листото обходи залага.
— Листо от бреза — каза метр Жак Шармолю. — Още една улика в магьосничество.
Един съветник поиска думата.
— Свидетелко, с вас са се качили двама мъже. Черният, който изчезнал пай-напред и после заплувал в свещенически дрехи по Сена, и офицерът. Кой от двамата ви даде екюто?
Старицата се замисли за миг и отвърна:
— Офицерът.
Тълпата зашумя.
„Аха! — помисли си Гренгоар. — Ето нещо, което ме кара да се съмнявам в цялата тази история“.
В това време извънредният кралски прокурор метр Филип Льолие взе думата.
— Припомням на господа, съдиите, че в писмените си показания, дадени в леглото му, убитият офицер заявява, че в момента, когато черният човек се приближил до него, му се мяркала смътно мисълта, че това е може би монахът привидение, и добави, че призракът много настоявал той да се срещне с обвиняемата, и когато той, капитанът, му казал, че няма пари, черният му дал екюто, с което офицерът е платил на Фалурдел. Следователно екюто е дяволска монета.
Този убедителен довод разсея, както изглежда, съмненията на Гренгоар и на останалите скептици в залата.
— Господа, вие имате всички документи по делото — каза, сядайки, прокурорът — и можете да обсъдите показанията на Феб дьо Шатопер.
При това име обвиняемата стана. Главата й се показа над тълпата. Гренгоар позна ужасен Есмералда.
Тя беше бледа. Тъй изящно сплетените й по-рано коси, отрупани със сребърни парички, падаха безредно по раменете й. Устните й бяха посинели. Хлътналите й очи вдъхваха страх. Уви!
— Феб! — промълви унесено тя. — Къде е той? О, господа, преди да ме убиете, кажете ми, моля ни се, кажете ми дали още е жив!
— Млъкнете, жено! — отвърна председатели! на съда. — Това няма нищо общо е делото.
— О, смилете се! Кажете ми дали е жив! — повтори тя, сключвайки хубавите си отслабнали ръце. Веригите се плъзнаха със звън край роклята й.
— Е добре — отвърна сухо прокурорът. — Той е на смъртно легло. Доволна ли сте?
Нещастницата се отпусна на ниската скамейка, без да каже нито дума, със сухи очи, бяла като восъчна статуя.
Председателят се наведе към един човек, седнал в краката му, с обшита със злато шапка и черна роба, който носеше верижка на шията си и държеше жезъл в ръка.
— Разсилен, въведете втората обвиняема.
Всички погледи се извърнаха към малката вратичка, който се отвори и пропусна — за голямо вълнение на Гренгоар — малка, хубава козичка с позлатена рогца и копита.
Изящното животно се спря за миг на прала и протегна шия, като че ли, застанало на ръба на някоя скала, то оглеждаше обширния кръгозор под себе си. Изведнъж козичката съзри циганката и прескачайки една маса над главата на един писар, се озова в коленете й. После легна гальовно в краката на господарката си, очаквайки ласка или дума. Но обвиняемата продължаваше да стои неподвижно и дори не погледна бъдната Джали.
— Ето ти на!… Ами че това е същото отвратително животно! — каза Фалурдел. — Отлично ги разпознах и двете!
Жак Шармолю взе думата.
— Ако е угодно на господа съдиите, ще пристъпим към разпита на козата.
Тя действително беше втората обвиняема. По онова време не беше рядко явление процес за магьосничество възбуден срещу животно. В съдебните протоколи през 1466 година се среща между другото една интересна подробност във връзка с разноските по процеса срещу Жийе-Сулар и неговата свиня, „екзекутирани заради злочинствата им в Корбей“. В тези разноски са включени и парите, дадени за изкопаване на ямата, в която е била заровена свинята, и петстотинте връзки подпалки, купени от пристанището Морсан, и трите пинти168 вино и хляб — последното ядене на осъдения, братски разделено с палача, — и дори сумата, изразходвана за пазене и хранене на свинята в продължение на единадесет дни, по осем парижки дьоние на ден. Някога дори са отивали още по-далече. Постановленията на Карл Велики и Луи Благочестиви предвиждат тежки наказания за огнените призраци, които се осмеляват да се появяват във въздуха.
Междувременно прокурорът на духовния съд се провикна:
