Старицата започна да го ласкае като монсеньор и прибра екюто в едно чекмедже. Това беше монетата, която мъжът с черното наметало бе дал на Феб. Когато бабичката се обърна, рошавото дрипаво момченце се приближи чевръсто до чекмеджето, взе оттам екюто и сложи на негово място едно сухо листо, което откъсна от купчината съчки.
Старицата направи знак на двамата благородници — както ги нарече тя — да я последват и се качи по стълбата пред тях. Когато стигна до горния етаж, тя сложи лампата си върху един сандък и Феб, свикнал с разположението на къщата, отвори една врата, която водеше в тъмното килерче.
— Влезте тук, драги — каза той на другаря си. Човекът с плаща се подчини, без да отвърне нито дума.
Вратата хлопна зад него. Той чу, че Феб я затвори с резето и миг след това слезе със старицата по стълбата. Светлината изчезна.
VIII. УДОБСТВОТО НА ПРОЗОРЦИТЕ, ГЛЕДАЩИ КЪМ РЕКАТА
Клод Фроло — защото ние предполагаме, че читателят е по-умен от Феб и е разбрал, че в това приключение няма друг монах привидение освен самия архидякон, — Клод Фроло се придвижи пипнешком в тъмното скривалище, където го бе залостил капитанът. Това беше едно ъгълче, оставено от архитекта между покрива и вътрешната разделна стена. Вертикалното сечение на тази „кучешка колибка“, както я бе нарекъл Феб, би представлявало триъгълник. Впрочем нямаше нито прозорче, нито капандура и наклонената плоскост на покрива не позволяваше да се стои прав. Клод клекна в прахоляка и мазилката изхруптя под краката му. Главата му гореше. Той опипа около себе си с ръце и се натъкна на парче стъкло. Сложи го на челото си и хладината то поосвежи.
Какво ставаше в този миг в тъмната душа на архидякона? Само той и бог биха могли да знаят.
В какъв съдбоносен ред въставаха в мисълта му Есмералда, Феб, Жак Шармолю, младият му, тъй обичан брат, изоставен от него в калта, архидяконското му расо, доброто му име, изложено може би на гибел у Фалурдел, всички тези образи, всички тези представи? Не бих могъл да ви кажа. Едно е сигурно — тези мисли се преплитаха зловещо в съзнанието му.
Той чакаше от четвърт час. Струваше му се, че е остарял с четвърт век. Внезапно стъпалата на дървената стълба заскърцаха. Някой се качваше. Капакът се повдигна, показа се лампа. В проядената от червеи врата на скривалището му имаше широка цепнатина. Той долепи лице до нея. Така можеше да вижда всичко, което ставаше в съседната стая. Старицата с котешкото лице се подаде първа в отвора е лампа в ръка, после Феб, сучещ мустаците си, и най-сетне трето лице — изящната и хубава Есмералда. На свещеника му се стори, че тя изплува из земята като ослепително видение. Клод потрепера, очите му се забулиха, вените му забиха лудо. Всичко около него се въртеше и бучеше. Той не виждаше и не чуваше нищо. — Когато се опомни, Феб и Есмералда бяха сами, седнали на дървения сандък до лампата, която осветяваше двете младежки лица и жалкия нар в дъното на таванската стаичка.
До нара имаше прозорче, през чието стъкло, издънено като паяжина, върху която е валял дъжд, прозираше къс небе и лупата, излегнала се в далечината върху ложе от меки облачета.
Девойката бе зачервена, тръпнеща, смутена. Дългите й сведени клепки засенчваха поруменелите й бузи. Офицерът, към когото тя не смееше да вдигне очи, сияеше. Тя чертаеше несъзнателно и с пленителна несръчност несвързани линии по сандъка, без да откъсва поглед от върха на пръста си. Краката й не се виждаха. Козичката бе клекнала върху тях.
Капитанът беше облечен много изящно. Яката и маншетите му бяха украсени богато е надиплени дантели — връх на елегантността по онова време.
Кръвта на отец Клод така силно напираше в слепите му очи, че той едва можеше да чува какво си говорят.
(Разговорите между влюбените са банални. Безконечно „обичам ви“. Музикална фраза, доста бедна и безцветна за равнодушния слушател, когато не е украсена с фиоритури. Но Клод не слушаше равнодушно.)
— О — казваше девойката, без да вдигне очи, — не ме презирайте, монсеньор Феб. Чувствувам, че не постъпвам хубаво.
— Да ви презирам ли, хубаво дете! — отвръщаше офицерът с благосклонна и изтънчена любезност. — Да ви презирам! Но защо?
— Задето доядох с вас.
— По този въпрос, хубавице, не сме на едно и също мнение. Не би трябвало да ви презирам, а да ви мразя.
Девойката го погледна ужасена.
Да ме мразите! Но какво съм сторила? Задето трябваше тъй дълго да ви моля. ]
— Уви! — промълви тя. — Не исках, защото нарушавам обета си… Няма да успея да намеря родителите си… муската ми ще загуби своята сила. Но какво значение има това? Каква нужда имам сега от баща и майка?
Докато говореше така, тя гледаше капитана с големите си, влажни от радост и нежност черни очи.
— Дявол да ме вземе, ако разбирам нещо! — възкликна Феб.
Есмералда замълча за-миг, после от очите й се изплъзна сълза, а от устните й — въздишка, и тя промълви:
— О, монсеньор, аз ви обичам.
От младата девойка се излъчваше такова силно ухание на невинност, такова обаяние на непорочност, че Феб не се чувствуваше много удобно край нея. Последните й думи обаче го насърчиха.
— Вие ме обичате! — каза възторжено той и хвана египтянката през кръста. Беше чакал само удобен момент.
Свещеникът забеляза жеста му и опита с крайчеца на пръста си острието на камата, която бе скрил на гърдите си.
— Феб — мълвеше циганката, отстранявайки кротко от колана си настойчивите ръце на капитана, — вие сте добър, великодушен, хубав. Вие ме спасихме, мене, нещастното, загубено в Бохемия дете. Отдавна, мечтаех за офицер, които ми спасява живота. Мечтаех за вас, преди да ви познавам, мой Феб, Моят, любим имаше хубава униформа като вас, благородно изражение и шпага. Вие се казвате Феб. Какво хубаво име. Обичам името ви, обичам шпагата ви, извадете шпагата си, Феб за да, я видя.
— Какво дете сте! — възкликна капитанът и извади с усмивка шпагата от ножницата.
Циганката погледна дръжката, острието, сиря се с пленително любопитство на вензела върху дръжката и целуна сабята.
— Ти си шпага на храбрец — й каза тя. — Обичам моя капитан.
Феб пак се възползува от случая, за да сложи на красивата наведена шия една целувка, която накара девойката да се изправи, алена като череша. Свещеникът скръцна със зъби в мрака.
— Феб — поде циганката, — оставете ме да ви говоря. Походете малко, за да ви видя в цял ръст и да чуя звъна на шпорите ви. Колко сте хубав!
Капитанът стана, за да й направи удоволствие, и й се скара с доволна усмивка:
— Но вие сте същинско дете! Ами я ми кажете, прелестно девойче, виждали ли сте ме в парадно облекло?
— Уви, не — отвърна тя.
— Виж, то е действително красиво.
Той седна отново до нея, но много по-близо от по-рано.
— Слушайте, миличка…
Египтянката го удари лекичко няколко пъти с хубавата си ръка по устата, жест, пълен с детинска игривост, грация и безгрижие.
— Не, не, няма да ви слушам. Обичате ли ме? Искам да ми кажете дали ме обичате.
— Дали те обичам, ангел мой! — възкликна капитанът и почти коленичи. — Тялото ми, кръвта ми, душата ми, всичко е твое, всичко е за тебе. Обичам те и никога не съм обичал друга освен тебе.
Капитанът толкова пъти бе повтарял тази фраза в не един подобен случай, че я изтърси на един дъх, без паметта да му измени нито веднъж. При това страстно обяснение циганката вдигна към мръсния таван,
