съкровените й дълбини и че Клод не биваше да узнае това. Когато архидяконът отново изпадна в предишната си неподвижност, Жеан измъкна тихо глава и затрополи шумно зад вратата, като че ли току-що пристига и предупреждава за пристигането си.
— Влезте! — извика архидяконът от килията си. — Чаках ви. Нарочно оставих вратата отключена. Влезте, метр Жак.
Студентът влезе дръзко. Архидяконът трепна в креслото си: подобно посещение на подобно място очевидно му бе неприятно.
— Как? Вие ли сте, Жеан?
— Е, да. Пак гост, чието име почва с буквата „Ж“ — отвърна руменият, весел и безочлив студент.
Лицето на Клод придоби тутакси обичайното си строго изражение.
— Какво търсите тук?
— Братко отговори студентът, силейки се да придаде на лицето си прилично, скромно и будещо съжаление изражение, като въртеше невинно в ръце двурогата си шапка. — идвам да ви помоля за…
— Какво?
— За малко наставления, от каквито имам голяма нужда.
Жеан не се осмели да добави високо: „И за малко пари. От които имам още по-належаща нужда.“ Тази последна част от изречението остана недоизказана.
— Господине — отвърна му с леден, тон архидяконът. — аз съм недоволен от вас.
— Уви! — въздъхна младежът.
Отец Клод завъртя креслото си и загледа проницателно Жеан.
— Много се радвам, че ви виждам.
Това встъпление не предвещаваше нищо хубаво. Жеан се приготви за сериозно стълкновение.
— Жеан, всеки ден слушам оплаквания от вас. Какъв е този побой, в който сте контузили с тояги младия виконт Албер дьо Рамоншан?
— О! — отвърна Жеан. — Дребна работа! Един проклет паж, който се забавляваше да пръска е кал учениците, като подкарваше в галоп коня си точно през локвите.
— Ами кой е този Майе Фаржел, чиято роба сте разкъсали? В молбата е казано: „Tunicam dechiraverunt“.
— Е, чудо голямо! Проста пелерина на учещ от Монте-по! Нищо повече!
— В оплакването се говори за tunicam, a не за cappettam. Знаете ли латински?
Жеан не отговори.
— Да — продължи свещеникът, поклащайки глава, — ето как изучават днес науките и литературата. Едва разбират латински, нямат понятие от сирийски и толкова мразят гръцки, че дори и най-образованите не се свенят да прескочат някоя гръцка дума, без да я прочетат казвайки: „Graecum est non legitur.“150
Младежът вдигна дръзко поглед.
— Господин братко, приятно ли ще ви бъде, да прочета на хубав френски език тази гръцка дума, която е написана на стената?
— Коя дума!
— ??????.
Лека руменина обагри жълтите страни на архидякона, като клъбце дим над вулкан, единствен външен признак за сътресенията в недрата на земята. Младежът почти не я забеляза.
— Добре, Жеан — смотолеви с усилие по-големият брат, — какво означава тази дума?
— СЪДБА.
Клод побледня отново, а ученикът продължи безгрижно:
— А пък онази дума отгоре, издълбана от същата ръка, ????????, означава порочност. Виждате, че не съм съвсем бос по гръцки.
Архидяконът не отвърна нищо. Този урок по гръцки го накара да се замисли. Малкият Жеан, който беше лукав като всяко разглезено дете, прецени, че моментът е много удобен, за да пусне в ход молбата си. Той започна с нежен глас:
— Добри ми братко, нима толкова малко ме обичате, че ми се сърдите за няколко плесници и юмруци, които съм раздал в честен бой на разни хлапетии и дребосъци quibusdam mormosetis? Виждате, братко Клод, че владея донякъде и латински.
Но цялото това гальовно лицемерие съвсем не оказа върху големия брат обичайното въздействие. Церберът не се помами по медената питка. Челото на архидякона си остана намръщено.
— Какво целиш с този разговор? — попита го сухо той.
— Е добре, ще ви кажа, какво пък! — отвърна храбро Жеан. — Имам нужда от пари.
При това безочливо признание лицето на архидякона придоби наставническо, бащинско изражение.
— Нали знаете, господин Жеан, че нашето имение Тиршап ни донася едва тридесет и девет ливри, единадесет су и шест парижки дьоние, като се съберат и арендата, и доходи от двадесетте и една къщи. Това наистина е много повече, отколкото по времето на братята Пакле, но все пак не е кой знае колко.
— Имам нужда от пари — каза твърдо Жеан.
— Известно ви е също, вярвам, и решението на духовния съд, че нашите двадесет и една къщи са владение на епархията и ние можем да ш откупим само като платим на преподобния епископ две позлатени сребърни марки на стойност шест парижки ливри. А аз още не съм успял да събера тия две марки. Отлично знаел е това, нали?
— Аз зная само, че имам нужда от пари — повтори за трети път Жеан.
— За какво ви са?
Този въпрос запали лъч надежда в очите на Жеан. Той стана пак гальовен кат коте.
— Знаете ли какво, драги братко, Клод, не бих се обърнал към вас е лоши намерения. Не става дума да се подвизавам из кръчмите с вашите унции и да се разхождам по парижките улици, наконтен в златоткани одежди, съпроводен от лакея си. cum meo laquasio. Не, братко, това е за едно добро дето.
— Какво е пък това добро дело — попита леко изненадан Клод.
— Двама мои приятели искат да купят пелени за бебето на една бедна вдовица от Одри. Акт на милосърдие. Ще трябват три флорина и аз също бих искал да участвувам.
— Как се казват тия ваши приятели?
— Пиер Трепача и Батист Птицедова.
— Хм! — промълви архидяконът. — Тия имена подхождат толкова на милосърдно дело, колкото стенобойна на олтар.
Явно е, че Жеан избра много зле имената на двамата си приятели. Той го разбра с голямо закъснение.
— И освен това — продължи прозорливо Клод. — нима една пелена може да струва три флорина? И при това за бебето на жена от Одри? Откога вдовиците от Одри почнаха да повиват бебетата си в пелени?
Жеан се опита да направи генерален пробив.
— Е добре де! Трябват ми пари, за да отида тази вечер при Изабо Тиери във Вал д’Амур!
— Жалък развратник! — провикна се свещеникът.
— ???????? — заяви Жеан.
Този цитат, който студентът зае не без известно лукавство от стената на килията, оказа странно въздействие върху свещеника. Той прехапа устни и гневът му се смени с червенина.
— Идете си — каза той на Жеан. — очаквам някого.
Студентът направи последен опит.
— Братко Клод, дайте ми поне един парижки дьоние, за да обядвам.
— Докъде стигнахте с декреталиите на Грациан? — попита отец Клод.
— Загубих записките си.
— Кой латински писател изучавате сега?
— Откраднаха ми съчиненията на Хораций.
— Какво сте чели от Аристотел?
— Бога ми, братко! Кой беше оня свет отец, който беше казал, че заблудите на еретиците открай време са намирали убежище в дебрите на Аристотеловата метафизика? Плюя аз на Аристотел! Не искам да
