В църквата „Света Богородица“ такава килия беше приспособена над едно от страничните отделения, под подпорните арки, откъм манастира, точно на мястото, където жената на сегашния пазач на кулите си е направила градина, която, сравнена с висящите вавилонски градини, е нещо като маруля и палма или портиерка и Семирамида.
Тук именно, в тази килия, Квазимодо донесе Есмералда след бесния си победоносен бяг по кулите и галериите. Докато той се изкачваше по тях, девойката беше почти в безсъзнание, полуунесена, полубудна, усещаща само, че се изкачва във въздуха, че плува в него, че лети, че нещо я издига над земята. От време на време тя чуваше оглушителния смях и гръмкия глас на Квазимодо. Тогава отваряше очи и виждаше смътно под себе си Париж, пъстреещ с хилядите си плочести и керемидени покриви, напомнящи синя и червена мозайка, а над себе си — страшното, ликуващо лице на Квазимодо. Тогава пак притваряше ресници. Струваше й се, че всичко е свършено, че са я екзекутирали, докато е била в безсъзнание, че уродливият дух, който бе дал началния тласък на нерадата й съдба, я бе завладял отново и я отнасяше някъде. Тя не смееше да го погледне и не му оказваше никаква съпротива. Но когато разрошеният и задъхан звънар я отнесе най-сетне в килията убежище, когато усети грубите му лапи, които нежно развързваха въжето, израняващо ръцете й, тя изпита силно сътресение, напомнящо внезапното пробуждане на пътници в кораб, доплувал до брега сред черна нощ. Спомените й се проясниха и изплуваха един по един. Тя видя, че се намира в „Света Богородица“, спомни си, че бе изтръгната от ръцете на палача, че Феб е жив, но не я обича вече, и тези две мисли, втората от които така силно отравяше първата, едновременно завладяха съзнанието на бедната осъдена. Тя се обърна към Квазимодо, който стоеше прав до нея и й навяваше страх, и го попита:
— Защо ме спасихте?
Той я погледна тревожно, опитвайки се сякаш да отгатне думите й. Тя повтори въпроса си. Тогава той я погледна с дълбока тъга и изчезна.
Девойката бе удивена.
Няколко минути след това гърбавият се върна и хвърли в краката й един вързоп. Дрехи, оставени от нечии милосърдни ръце пред прага на църквата. Тогава тя се погледна, видя, че е полугола, и се изчерви. Животът се възвръщаше.
Квазимодо сякаш сподели нейния свян. Той закри очи с широката си длан и се отдалечи повторно с бавни крачки.
Есмералда побърза да се облече. Бяла рокля с бял воал — одежда на послушница от Отел Дийо.
Едва успя да се облече и Квазимодо се завърна. В едната си ръка носеше кошница, а в другата — дюшек. В кошницата имаше бутилка вино, хляб и още нещо за ядене. Той сложи кошницата на земята и каза:
— Яжте! — После просна дюшека върху плочите и добави: — Спете!
Звънарят й бе донесъл собственото си ядене и собствената си постеля.
Египтянката вдигна очи, за да му благодари. Но не можа да промълви нито дума. Клетникът беше действително невъобразимо грозен. Тя наведе глава и потръпна от отвращение. Тогава той й каза:
— Страх ли ви е от мене? Много съм грозен, нали? В такъв случай не ме гледайте. Слушайте ме само. Денем ще стоите тук. Нощем можете да се разхождате из цялата църква. Но не излизайте вън от нея нито денем, нито нощем. Иначе сте загубена. Ще ви убият и аз ще умра.
Трогната, тя вдигна глава, за да му отговори. Но той бе изчезнал. Есмералда остана сама, замислена над странните думи на това едва ли не чудовищно същество и поразена от тона на дрезгавия му и същевременно тъй нежен глас.
После разгледа килията. Стаичката, иззидана върху леко наклонения покрив, покрит с плочи, бе голяма около шест квадратни стъпки и имаше малко прозорче и вратичка. Няколко капчука, изваяни във форма на животински зурли, се навеждаха над нея и сякаш се опитваха да надзърнат през прозорчето. Девойката видя наравно с покрива върховете на хиляди комини, из които се виеха пушеците на всички парижки огньове… Тъжна гледка за бедната циганка, за осъденото на смърт подхвърлено дете, за злочестото създание, лишено от родина, семейство и огнище.
Точно в мига, когато особено силно почувствува самотата си, нещо мъхнато и брадато се пъхна в отпуснатите й на скута ръце. Тя трепна — вече се плашеше от всичко — и погледна. Беше горката козичка, пъргавата Джали; тя се бе затичала след господарката си, когато Квазимодо разпръсна стражата на Шармолю, и цял час вече се умилкваше около краката й, без да успее да привлече вниманието й. Циганката я обсипа с целувки.
— О, Джали — каза тя. — Как можах да те забравя? Значи, ти още ме помниш? О, ти поне не си неблагодарна!
И в същия миг някаква невидима ръка сякаш повдигна бремето, което от толкова дълго време притискаше сълзите в сърцето й, и тя се разрида, чувствувайки, че с всяка сълза се разнася парещата горчива болка.
Когато се свечери, нощта й се стори тъй дивно хубава, лунната светлина така мека, че тя обходи горната галерия, която опасва катедралата. Гледана от тъй високо, земята й се стори безметежна и девойката изпита известно облекчение.
III. ГЛУХ
На другата сутрин, събуждайки се, Есмералда разбра, че бе спала. Това необикновено явление я изненада. От толкова време бе отвикнала от сън. Весел лъч от изгряващото слънце се провираше през прозорчето и огряваше лицето й. Ведно със слънцето тя зърна на прозорчето и нещо друго, което я изплаши — злополучното лице на Квазимодо. Замижа неволно, но напразно. И през затворените си клепачи имаше чувството, че вижда маската на едноокия с щръкналите зъби. Тогава, докато стоеше със затворени очи, тя чу груб глас, който й шепнеше нежно:
— Не се плашете. Аз съм ваш приятел. Дойдох да ви погледам като спите. Няма да ви пречи, нали, ако идвам да ви гледам, като спите? Какво значение има това за вас, щом очите ви са затворени? Сега ще си отида. Ето, аз съм зад стената. Можете да отворите очите си.
Тонът, с който бяха произнесени тези думи, беше по-жален от самите тях. Египтянката отвори трогната очи. Той действително не се виждаше вече на прозорчето. Тя се приближи до стъклото и забеляза бедния гръбльо, сгушен в ъгъла до стената в страдалческа и примирена поза. Девойката се помъчи да преодолее отвращението, което той й вдъхваше, и му каза тихо:
— Елате!
По движението на устните й Квазимодо си въобрази, че го гони. Тогава той стана и се оттегли бавно, накуцвайки, с наведена глава, без да посмее да вдигне към девойката отчаяния си поглед.
— Елате! — извика тя, но той продължаваше да се отдалечава.
Тогава тя изтича от килията и го улови за ръка. Когато почувствува допира й, Квазимодо цял се разтрепери. Той вдигна умолително глава и като видя, че тя го дърпа към себе си, лицето му просия от радост и нежност. Есмералда искаше да го накара да влезе в килията й, но той упорито спря на прага.
— Не, не — промълви, — бухал не бива да влиза в гнездо на чучулига.
Тогава тя приклекна грациозно на постелята си със задрямалата в краката й козичка. И двамата останаха известно време неподвижни и безмълвни, той, съзерцаващ нейната миловидност, а тя — неописуемата му грозота. Тя откриваше у Квазимодо все нови и нови уродливости. Погледът й се местеше от кривите колене до изкривения му гръб, от гърбицата до единственото око. Девойката не проумяваше как може да съществува толкова зле заченато създание. Но от целия него се излъчваше толкова тъга и нежност, че тя почна да свиква с грозотата му.
Квазимодо пръв наруши мълчанието.
— Вие ми заповядахте да се върна.
— Да — каза тя, кимвайки утвърдително с глава. Той разбра кимването й.
— Уви! — поде нерешително той. — Знаете ли… аз съм глух!
— Бедни човече! — извика трогната циганката. Той се усмихна скръбно.
— Ще кажете, че само това ми липсва, нали? Да, аз съм глух. Такъв съм, какво да се прави? Ужасно, нали? А вие сте прекрасна!
