Пре о Клер. Гази ливада се славеше с буйствата, които ставаха денонощно там. Това беше „хидрата“ на нещастните монаси от „Сен Жермен де Пре“, quod monachis Sancti-Germani pratensis hydra fiat, cleticis nova semper dissidiorum capita suscitantibus. Архидяконът се уплаши да не срещне някого. Той се боеше от всяко човешко лице. Избиколи Университета и предградието Сен Жермен, стараейки се да влезе в Града колкото се може по-късно. Мина покрай Пре о Клер, свърна по глуха пътека, която го делеше от Дийо-Ньоф, и стигна най-сетне до брега на реката. Там отец Клод намери един лодкар, който го прекара през Сена за няколко парижки дьоние и го свали та пустия бряг, където читателят срещна веднъж замечтания Гренгоар. Тази ивица земя се простираше отвъд кралските градини, успоредно с Островчето на превозвача на кравите.
Монотонното люшкане на лодката и шумът на водата притъпиха до известна степен болката на Клод. Когато лодкарят се отдалечи, той се спря като малоумен на чакълестия бряг, гледайки право пред себе си и възприемайки предметите през някаква увеличителна вибрираща мъгла, която преобразяваше всичко в странна фантасмагория. Често, омаломощен от голяма скръб, разсъдъкът изпада в подобни състояния.
Слънцето бе залязло зад високата кула Нел. Здрачаваше се. Небето побеля, водата на реката също. Левият бряг на Сена, в който той бе вперил поглед, тъмнееше между тези две бели петна, стесняваше се в далечината и се забиваше като черна стрела в забуления хоризонт. Брегът бе отрупан с къщи, чиито черни силуети се очертаваха смътно върху светлия фон на небето и водата. Тук-таме заблещукаха осветени прозорци като отвори на пещ. Този огромен черен обелиск, проснал се самотно между белия саван на небето и на реката, твърде широка на това място, порази Клод. Подобно впечатление сигурно би добил човек, ако легне по гръб в подножието на Страсбургската катедрала и се загледа в огромния й остър връх, врязан в здрача. Само че в нашия случай Клод беше на крака, а обелискът — легнал. И понеже водата, отразявайки небето, правеше още по-дълбока бездна под него, огромният нос изглеждаше също тъй дръзко устремен в празното пространство като стрела на катедрала. И впечатлението беше същото. То бе дори по-необикновено и по-дълбоко, защото действително напомняше Страсбургската катедрала, само че висока две левги. Нещо нечувано, исполинско, неизмерима сграда, каквато никое човешко око не е виждало. Вавилонска кула. Комините на къщите, назъбените стени, разновидните стрехи на покривите, островърхото абатство на августинците, кулата Нел — всички тия издатини, които нащърбваха профила на колосалния обелиск, засилваха илюзията и напомняха извивките на причудливи и пищни скулптури. В състоянието на халюцинация в което бе изпаднал, Клод помисли, че вижда с очите си камбанарията на преизподнята. Хилядните светлини, пръснати по цялата височина на страхотната кула, му се сториха отверстия на огромната вътрешна пещ, гласовете и шумът, които долитаха оттам — вопли и хъркания. Стана му страшно, той запуши уши с ръце, за да не чува, обърна се гърбом, за да не вижда, и се отдалечи с големи крачки от това ужасяващо видение.
Нещастникът обаче го носеше в себе си.
Когато тръгна по улиците, хората, с които се разминаваше пред осветените витрини на магазините, му се сториха призраци, сновящи безспир около него. Странен шум бучеше в ушите му. Необикновени образи смущаваха разсъдъка му. Той не различаваше нито къщите, нито улиците, нито колите, нито мъжете, нито жените, а виждаше само някакъв хаос от неопределени предмети, които се сливаха един с друг. На ъгъла на улица „Барийри“ имаше бакалничка с навес над вратата, украсен от всички страни според тогавашния обичай е тенекиени обръчи, на които висяха дървени свещи; вятърът ги блъскаше една о друга и те тракаха като кастанети. Клод си въобрази, че скелетите, провесени на Монфокон, произвеждат този шум, като се блъскат един в друг.
— О! — прошепна той. — Нощният вятър ги блъска един в друг и смесва звъна на веригите с тракането на костите им! Тя е вече може би там, между тях!
Съвсем зашеметен, той сам не знаеше къде отива. Направи още няколко крачки и се озова на моста Сен Мишел. Един прозорец в долния етаж на една къща бе осветен. Той се приближи. Надзърна през пукнатото стъкло в стаята, която събуди смътен спомен в паметта му. В зле осветената от мъждукаща лампа стая стоеше рус, румен младеж с весело лице, който се смееше високо и прегръщаше доста нескромно на- гиздена девойка. До лампата седеше старица, която предеше, пеейки с треперливия си глас. Когато младежът преставаш да се смее, откъси от песента на старицата долитаха до свещеника. Думите бяха непонятни и зловещи:
А младежът се смееше и галеше момата. Старицата беше Фалурдел, момата — някоя уличница, а момъкът — неговият брат Жеан.
Архидяконът не се отдръпна от стъклото. Не му ли бе все едно какво гледа?
Жеан се приближи до другия прозорец в дъното на стаята, отвори го, погледна към кея, където блестяха в далечината стотици осветени прозорци, и каза, затваряйки прозореца:
— Кълна се в душата си! Ето че е вече нощ. Гражданите запалват свещите си, а всеблагият отец — звездите си.
После Жеан пристъпи към уличницата, счупи бутилката, която бе оставена на масата, и възкликна:
— Нима е празна? Ах дявол да го вземе! А и кесията ми е празна! Изабо, моя мила, ще бъда доволен от Юпитер само когато превърне двете ви бели гърдички в две черни бутилки, от които ден и нощ да пия бонско вино!
Момата се разсмя на шегата, а Жеан излезе на улицата.
Отец Клод едва смогна да се просне по очи на земята, за да избегне срещата с брат си, който би могъл да го познае. За щастие улицата беше тъмна, пък и младежът бе пиян. Но все пак той забеляза легналия в калта архидякон.
— Охо! — каза Жеан. — И този трябва да е гулял днес! Той побутна с крак свещеника, който сдържаше дъха си.
— Мъртво пиян — поде Жеан. — Няма що, здравата се е натряскал. Пиявица, откъсната от бъчва. Отгоре на всичкото плешив! — добави той, като се наведе над него. — И съвсем стар! Fortunate senex!183
Отдалечавайки се, младежът продължи да мърмори сам на себе си:
— Все пак разумът не е лошо нещо и моят брат архидяконът е много щастлив, че има и ум, и пари.
Архидяконът се изправи и се втурна, без да си поеме дъх, към „Света Богородица“, чиито огромни кули се извисяваха в нощта над къщите.
Когато пристигна задъхан на площада пред храма, той се сепна и отстъпи, не смеейки да вдигне очи към зловещото здание.
