И той простря ръката си над циганката и се провикна мрачно:
— „I nunc, anima anceps, et sit tibi Deus misericors!“180
Това беше страшната формула, с която обикновено завършваха тези трагични церемонии. Условният знак на свещеника към палача.
Народът коленичи.
— Kyrie Elei’son!181 — запяха свещениците, останали под свода на портала.
— Kyrie Elei’son! — поде тълпата и шепотът й пробягна над главите като клокочене на бурно море.
— Амин — каза архидяконът.
Той обърна гръб на осъдената, отпусна глава на гърдите си, скръсти ръце, присъедини се към останалите свещеници и миг след това изчезна с кръста, свещите и одеждите под тъмните арки на катедралата. Звучният му глас угасна постепенно сред хора, пеейки скръбния стих:
— „Omnes gurgites tui et fluctus tui super me transierunt!“182 А междувременно равномерното потракване на подкованите дръжки на алебардите на църковната стража заглъхваше под арките на кораба като чукче на часовник, възвестяващо последния час на осъдената.
Дверите на „Света Богородица“ обаче останаха широко отворени и църквата зееше пуста, безрадостна, траурна, без свещи и без църковно пение.
Осъдената стоеше неподвижно на мястото си, чакайки какво ще й заповядат да направи. Един от сержантите трябваше да подсети метр Шармолю, който, докато траеше тази сцена, проучваше барелефа на големия портал, представляващ според едни жертвоприношението на Авраам, а според други — алхимически процес, в който слънцето е изобразено като ангел, огънят — като сноп пръчки, а майсторът — като Авраам.
Не беше лесно да го откъснат от съзерцанието му, но той най-сетне се обърна и по негов знак двама мъже, облечени в жълто, помощниците на палача, се приближиха до циганката, за да завържат ръцете й.
Когато се качваше отново в съдбоносната кола, за да се отправи към последната си спирка, клетата девойка беше обзета може би от сърцераздирателно съжаление за живота. Тя вдигна зачервените си, сухи очи към небето, към слънцето, към сребристите облаци, разкъсани тук-таме от сини трапеци и триъгълници, и постепенно ги сведе към земята, към тълпата и къщите… Изведнъж, докато човекът в жълто свързваше лактите й, тя нададе ликуващ, нечовешки вик. Там, на балкона, при ъгъла на площада, тя бе забелязала току—що него, своя любим, своя повелител Феб, видението на прежния си жизнерадостен живот! Съдията бе излъгал. Свещеникът бе излъгал! Това бе той, тя не можеше да се съмнява; той стоеше там, хубав, жив и здрав, облечен в блестящата си униформа, с перо на шлема и със сабя на кръста!
— Феб! — извика тя. — Мили мой Феб!
И пожела да протегне към него треперещите си от любов и възторг ръце, но палачът ги бе вече вързал.
Тогава циганката видя, че капитанът се намръщи, а хубавото момиче, което се бе облегнало на него, го погледна гневно и презрително. Феб каза нещо, което не стигна до нея, и двамата се скриха бързо зад вратата на балкона, която се затвори зад тях.
— Феб! — извика горкото момиче, изгубило ума и дума. — Нима и ти вярваш на тази клевета?
Хрумна й чудовищна мисъл, Тя си спомни, че бе осъдена за убийството на Феб дьо Шатопер.
Какво ли не бе изтърпяла до този момент. Но този последен удар бе много жесток. Тя падна безжизнена на камъните.
— Хайде! — каза Шармолю. — Отнесете я в колата и да свършваме по-бързо.
Никой още не беше забелязал в галерията на кралските статуи, изваяни непосредствено над островърхия свод на портала, един странен зрител с опъната шия и уродливо лице, който бе наблюдавал дотогава всичко така невъзмутимо, че ако не бяха дрехите му — наполовина червени, наполовина виолетови, — човек би могъл да го вземе за едно от каменните чудовища, през чиито муцуни изтича водата от капчуците на катедралата вече шестстотин години. Този зрител не беше пропуснал нищо от сцената, която се разиграваше пред портала на „Света Богородица“ от пладне насам. И още от самото начало, без никой да му обърне внимание, той бе привързал здраво на една от колонките на галерията дебело възлесто въже, чийто край се влачеше долу върху площадката. След като направи това, той почна да наблюдава спокойно и да си подсвирква от време на време, когато някой кос прелиташе край него. Изведнъж, точно когато помощниците на палача се готвеха да изпълнят равнодушната заповед на Шармолю, той прескочи перилото на галерията, обхвана въжето с крака, колене и ръце и се плъзна по фасадата като дъждовна капка, изтърколила се по стъкло, изтича към двамата палачи като тупнала от покрива котка, повали ги на земята с огромните си юмруци, грабна египтянката с едната си ръка, както дете би взело куклата си, и с един скок се намери в църквата. После вдигна над главата си девойката и извика със страшен глас:
— Убежище!
Това стана тъй бързо, че ако беше нощ, една—единствена светкавица щеше да бъде достатъчна, за да освети сцената.
— Убежище! Убежище! — повтори тълпата и десет хиляди ръце заръкопляскаха и накараха единственото око на Квазимодо да заискри от радост и гордост.
Това внезапно сътресение свести осъдената. Тя вдигна клепачи, погледна Квазимодо и тутакси затвори очи, сякаш ужасена от спасителя си.
Шармолю се слиса, палачите и стражата също. Действително в пределите на „Света Богородица“ осъдената бе неприкосновена. Катедралата бе сигурно убежище. Всяко човешко правосъдие спираше пред нейния праг.
Квазимодо стоеше под големия портал. Широките му стъпала се опираха така здраво върху плочите на църквата, както тежките романски колони. Голямата му космата глава потъваше в раменете му. Той приличаше на лъвовете, които също имат грива, без да имат шия. Държеше тръпнещата девойка, отпусната като бял ешарп в мазолестите му ръце, и то така грижливо, сякаш се боеше да не би да я прекърши или да я нарани. Като че ли чувствуваше, че тя е крехка и изящна скъпоценност, създадена не за неговите ръце. От време на време просто не смееше да я докосне дори с дъха си. После внезапно я притискаше в обятията си до ръбатата си гръд като своя собственост, както би сторила това родната й майка. Уродливото му око, сведено над нея, я заливаше с нежност, скръб и жалост. После той вдигаше рязко пламналия си взор. Жените се смееха и плачеха. Тълпата тропаше с крака от възторг, защото в този миг Квазимодо наистина бе хубав. Той, сиракът, подхвърленото дете, беше хубав. Гърбавият се чувствуваше величествен и могъщ, той гледаше надменно обществото, от което бе изключен и в което се беше втурнал така неудържимо, гледаше надменно човешкото правосъдие, чиято плячка бе изтръгнал, тези тигри, които бе принудил да дъвчат с празна уста, тези полицаи, съдии, палачи, цялата тази кралска сила, която той, нищожният, бе смазал с помощта на всесилния бог.
Покровителството, оказано от едно толкова уродливо същество на това тъй злочесто създание, спасяването на осъдената на смърт от Квазимодо бе действително особено трогателно. Двама низвергнати от природата и обществото се доближаваха в нещастието си и си помагаха взаимно.
След няколко минути на тържество Квазимодо се вмъкна внезапно в църквата и изчезна с товара си. Народът, влюбен във всеки подвиг, го следеше с очи в тъмния кораб, съжалявайки, че той се отскубна тъй бързо от неговото възхищение. Изведнъж го зърнаха на единия край на галерията на френските крале, той я прекоси, тичайки като безумен, вдигнал високо в ръцете си грабнатата девойка, като повтаряше непрекъснато:
— Убежище!
Тълпата избухна повторно в аплодисменти. Когато прекоси галерията, той пак се скри във вътрешността на църквата. Миг по-късно се появи на горната площадка, все още с циганката на ръце, тичащ като безумен и викащ:
— Убежище!
Тълпата продължаваше да ръкопляска:
Най-сетне той се показа за трети път на върха на кулата с голямата камбана, показа като че ли с гордост оттам на целия град девойката, която бе спасил, и гръмкият му глас, който хората чуваха тъй рядко, а той самият не чуваше никога, се възнесе три пъти в изстъпление сякаш до самите облаци:
