— Убежище! Убежище! Убежище!
— Браво! Браво! — крещеше народът от своя страна и този мощен възглас учуди тълпата, събрана върху другия бряг на Сена, на Гревския площад, и отшелницата, която все още чакаше с вперен в бесилката поглед.
КНИГА ДЕВЕТА
I. БЪЛНУВАНЕ
Клод Фроло не беше вече в църквата, когато приемният му син разкъса така решително гибелната примка, която нещастният архидякон бе затегнал около циганката и около самия себе си. Той се прибра в ризницата, смъкна от себе си стихара, расото и епитрахила, хвърли ги в ръцете на учудения клисар, измъкна се през тайната вратичка на манастира, заповяда на един лодкар от Терена да го прекара на левия бряг на Сена и потъна в стръмните улички на Университета, без да знае сам къде отива, срещайки на всяка крачка весели групи жени и мъже, които бързаха „да стигнат навреме“, за да не пропуснат обесването на вещицата. Блед, разстроен, по-смутен, по-сляп и по-подплашен от нощна птица, пусната сред бял ден и подгонена от орляк хлапетии, той бе загубил представа къде се намира, за какво мисли и дали не бълнува. Бързаше, крачеше машинално, тичаше наслуки по улиците, шмугвайки се ту з една, ту в друга, преследван от мисълта за Гревския площад, ужасното лобно място, което усещаше смътно зад себе си.
Заобиколи възвишението Сент Жонвиев и излезе най-сетне извън града през Порт Сей Виктор. Докато все още виждаше зад себе си кулите, извисяващи се над стените на Университета, и редките къщи на предградията, тоя продължаваше да тича. Когато най-сетне една неравност на почвата скри напълно от погледа му омразния Париж, когато сметна, че е вече на сто левги от него, в нивята, в пустошта, архидяконът се спря и му се стори, че може свободно да си поеме дъх.
Тогава го обзеха ужасни мисли. Той погледна ясно в себе си и изтръпна. Спомни си за злочестата девойка, която го бе погубила и която той на свой ред бе погубил. Хвърли блуждаеш поглед към двойния лъкатушен път, който съдбата им бе предопределила да изминат, докато се срещнат, сблъскат и смажат безмилостно един друг. Размисли се за безумието на вечните обети, за суетата на целомъдрието, науката, религията, добродетелта, за ненужността от бог. Отдаде се е ожесточена наслада на тези престъпни мисли к колкото по-дълбоко потъваше в тях, чувствуваше, че в гърдите му се надига сатанински кикот.
Дълбаейки така душата си, той разбра какво необятно място бе отредила в нея природата за плътските страсти и смехът му стана още по-горчив. Той разрови цялата затаена омраза и злост в душата си и се убеди с безпристрастното око на лекар, който изследва болник, че тази омраза и злост се дължаха само на извратена любов, че любовта, източник на всяка добродетел у човека, се изражда в нещо чудовищно в сърцето на свещеника и че мъж, устроен като него, се превръща в демон, ставайки свещеник. Тогава се разтресе от пъклен кикот и изведнъж побледня: прозря най-зловещата страна на гибелната си страст, на тази разяждаща, отровна, неукротима и пълна е ненавист любов, която доведе циганката до бесилото, а него — до ада. Тя — осъдена, той — навеки прокълнат.
И пак се разсмя, спомняйки си, че Феб е жив. Че въпреки всичко капитанът бе останал жив, беше весел и доволен, носеше още по-напета униформа и си имаше нова любима, която бе довел да гледа как ще обесят предишната. Смехът на свещеника етана още по-зловещ, когато размисли, че от всички хора, чиято смърт бе желал, само циганката, единственото създание, което той не мразеше, не можа да я избегне.
Тогава от капитана мисълта му се пренесе към тълпата и то замъчи нечувана ревност. Мина му мисъл те, че и тълпата, цялата тълпа бе видяла любимата му жена но риза, почти гола. Той закърши ръце, мислейки, че тази жена, чието тяло, зърнато в мрака само от него, бе то накарало да изпита неземно блаженство, бе изложена посред бял ден, посред пладне, пред цял народ, облечена като за сладострастна нощ. И заплака от ярост, че всичко най-съкровено в любовта му бе поругано, осквернено, разголено, опозорено навеки. Заплака от ярост, като си представи колко порочни погледи се бяха плъзгали под зле затворената риза, като си представи, че тази дивна девойка, тази девствена лилия, този съсъд на свян и неземно наслаждение, до който той не би се осмелил без трепет да допре устни, се бе превърнал едва ли не в публична гаванка, от която всичкият измет на Париж — крадци, просяци, слуги — бе черпил общо безсрамна, долна и извратена наслада.
А когато се опита да си представи какво щастие можеше да вкуси на земята, ако тя не бе циганка, а той — свещеник, ако Феб не бе съществувал и ако тя обикнеше него, когато си помисли, че и той би могъл да има спокоен и изпълнен с любов живот, че в този миг на земята има щастливи двойки, потънали в дълъг разговор под портокалови дръвчета, край брега на ручеи, пред залез слънце, в звездна нощ, и че ако бог бе пожелал, той можеше да бъде с нея една от тия благословени девойки, сърцето му изнемогна от сласт и отчаяние.
О, тя! Навсякъде тя! Тази страшна натрапчива мисъл се въртеше непрестанно, терзаеше го, гризеше мозъка му, разкъсваше душата му. Той не съжаляваше, не се разкайваше. Готов бе повторно да извърши това, което бе извършил. Предпочиташе да я види в ръцете на палача, отколкото в ръцете на Феб, но страдаше. Страдаше толкова жестоко, че скубеше от време на време кичури коса, за да види дали не е побелял.
В един миг, особено когато му хрумна, че може би точно в това време отвратителната верига, която бе видял тази сутрин, пристяга желязната си примка около крехката изящна шия, пот обля цялото му тяло.
След малко, надсмивайки се сатанински над самия себе си, той си представи едновременно Есмералда такава, каквато я бе видял първия път — игрива, безгрижна, весела, накичена, танцуваща, крилата, хармонична, и такава, каквато я видя последния ден — по риза, с въже на шията, пристъпваща бавно с босите си крака по грапавата стълба на бесилката. Той си представи така ясно тази двойна картина, че от гърдите му се изтръгна страхотен вопъл.
Докато този ураган на отчаяние бушуваше в душата му, като разтърсваше, изскубваше, превиваше и изкореняваше всичките й устои, той хвърли поглед на окръжаващата го природа. Няколко кокошки кълвяха в храсталаците до краката му, лъскави бръмбари пълзяха на слънце, сребристи облачета се гонеха в синьото небе над главата му, стрелата на абатството „Сен Виктор“ пресичаше с плочестия си обелиск закръглената линия на хълмовете на хоризонта, а мелничарят от могилата Кото наблюдаваше, свирейки с уста, въртящите се крила на мелницата си. Този деен, организиран, спокоен живот, въплътен в хиляди форми около него, му причини болка. И той пак се спусна да бяга.
Тича така през нивята чак до вечерта. Това бягство от природата, от живота, от него самия, от човека, от бога от всичко продължи целия ден. Понякога се хвърляше с лице към земята и скубеше с нокти младите житни класове. Понякога се спираше в някоя безлюдна селска улица и мислите му ставаха тъй непоносими, че улавяше с две ръце главата си и се мъчеше да я изтръгне от раменете си и да я разбие о камъните.
Когато слънцето почна да клони към заник, той повторно се вгледа в себе си и му се стори, че е почти обезумял. Вихърът, който вилнееше в съзнанието му от момента, когато загуби надежда и воля да спаси циганката, не бе оставил нито една здрава Мисъл, нито едно оцеляло понятие. Разумът му беше съвсем разнебитен. Само два образа се открояваха ясно: Есмералда и бесилката. Всичко останало тънеше в мрак. Свържеше ли тези две представи, те образуваха страшно съчетание и колкото повече съсредоточаваше върху тях последните останки на внимание и мисъл, на които все още беше годен, толкова по-ясно нарастваха те в някаква фантастична прогресия: едната — все по-чаровно хубава и лъчезарна, другата — все по-страхотна и по-страхотна. Така че в края на краищата Есмералда заприлича на звезда, а бесилката — на огромна костелива ръка.
Забележително е, че по време на цялото това мъчение нито веднъж не му мина сериозно мисълта за смърт. Нещастникът бе устроен така. Той държеше на живота. Може би действително съзираше ада зад него.
Денят гаснеше. Живото начало, което все още мъждукаше у него, го подкани да се върне. Той смяташе, че е далеч от Париж. Но когато се огледа, видя, че трябва само да заобиколи стената на Университета. Стрелата на „Сен Сюлпис“ и трите високи камбанарии на „Сен Жермен де Пре“ стърчаха вдясно над хоризонта. Той се запъти натам. Чу вика на стражата на абатството около зъбчатата ограда и свърна по пътеката между мелницата на манастира и болницата за прока-жени. След няколко минути излезе в края на
