Под въжето проблясваше малка муска, украсена със зелени мъниста, която й бяха оставили навярно защото на осъдените на смърт не се отказва вече нищо. Застаналите по прозорците зрители можеха да видят босите й крака, които тя се мъчеше да подвие под себе си, водена от някакъв остатък от женски свян. В нозете й бе вързана козичка. Осъдената придържаше със зъби зле прибраната ек риза. Като че ли тя страдаше двойно повече в мъката си, задето бе изложена полугола на погледите на тълпата. Уви! Свенът не е създаден за подобни изпитания!
— Исусе! — каза живо Фльор дьо Лис на капитана. — Погледнете, братовчеде, та това е онази противна циганка с козичката!
Казвайки това, тя се обърна към Феб. Той бе втренчил поглед в каруцата. Беше много блед.
— Каква циганка с козичката! — смотолеви той.
— Как! Нима не си спомняте?… — поде Фльор дьо Лис.
— Не разбирам какво искате да кажете — прекъсна я Феб.
Той се цакани да се прибере в стаята. Но Фльор дьо Лис, у която отново се събуди чувството на ревност, така силно предизвикано от същата циганка, го погледна изпитателно и недоверчиво. Тя смътно си спомни в същия миг, че бе чула да споменават за някакъв капитан, замесен в процеса срещу магьосницата.
— Какво ви е? — каза тя на Феб. — Тази жена като че ли ви смути.
— Мене ли! Ни най-малко! И таз добра! — опита се да се пошегува Феб.
— Останете тогава — каза властно девойката — и стойте до края!
Злополучният капитан бе принуден да остане. Едно само го успокои донякъде: осъдената не откъсваше поглед от дъното на каруцата. Това беше без всяко съмнение Есмералда. Дори на последното стъпало на безчестието и несретата тя пак беше хубава. Големите й черни очи изглеждаха още по-големи на отслабналото й лице, бледият й профил беше чист и неземно хубав. Тя приличаше на предишната Есмералда, само че както мадоните на Мазачо приличат на мадоните на Рафаел — беше по-слаба, по- безплътна, по-нежна.
Впрочем тя беше така дълбоко смазана от отчаяние и немощ, че беше съвсем разнебитена, всичко й бе станало безразлично, всичко освен чувството за свян. Тялото й подскачаше при всяко друсане на каруцата, сякаш бе разглобено или безжизнено. Погледът й бе мрачен и занесен. В зениците й проблясваха сълзи, неподвижни и сякаш застинали.
Зловещата процесия прекоси тълпата сред радостни крясъци и любопитни погледи. Трябва да признаем все пак, ако искаме да бъдем правдиви, че като я видяха тъй хубава и тъй сломена, мнозина, дори най- суровите, бяха обзети от жалост. Каруцата влезе в площадчето пред църквата.
Тя спря пред главния портал. Конвоят се строи от двете страни. Тълпата се умълча и сред тази тържествена и тревожна тишина двете крила на голямата врата се отвориха като че ли от само себе си, а пантите им изскърцаха като флейти. Тогата пред погледите се откри в цялата си дълбочина вътрешността на катедралата, тъмна, драпирана в траурни воали и слабо осветена от няколко свещи, блещукащи в дъното върху олтара. Тя зееше като отверстие на пещера сред заления в слънце площад. Съвсем в дъното, в сянката на абсидата, се съзираше огромен сребърен кръст, който се очертаваше върху спуснатото от свода до плочите черно платно. Корабът беше пуст. Зад отдалечените пюпитри се движеха неясно няколко глави на свещеници и в момента, когато голямата врата се отвори, от църквата долетя гръмко и тържествено монотонно пеене, облъхващо от време на време като ветрец главата на осъдената с откъси от зловещи псалми.
— „…Non timebo millia populi circumdantis me; exsurge, Domine; salvum me fac, Deus!“175
— „…Salvum me fac, Deus, quoniam intraverunt aquae usque ad animam meam.“176
— „…Infixus sun in limo profundi; et non est substantia.“177
В същото време друг глас, отделно от хора, подемаше от стъпалата на главния олтар печалната песен на дароприношението:
— „Qui verbum meum audit, et credit ei qui misit me, habet vitam aeternam et in jidicium non venit; sed transit a morte in vitam.“178
Това долитащо отдалеч пеене на няколко потънали в мрака старци беше погребалната служба над дивното създание, изпълнено с младост и живот, милвано от топлия пролетен вятър и окъпано от слънчевите лъчи.
Множеството слушаше благоговейно.
Очите и мисълта на зашеметената нещастница се губеха в мрачните недра на църквата. Бледите й устни се движеха, сякаш се молеха. Когато помощникът на палача се приближи до нея, за да й помогне да слезе от колата, той чу полугласен шепот:
— Феб!
Развързаха ръцете й, свалиха я заедно с козичката, която заблея радостно, почувствувала се отново свободна. Поведоха девойката боса по грапавите камъни до подножието на стълбата пред портала. Вързаното за шията й въже се влачеше зад нея като змия.
Тогава пеенето в църквата пресекна. В мрака се придвижиха редица запалени свещи и голям златен кръст. Чу се звънът на алебардите на пъстро облечената църковна стража и след няколко минути пред очите на осъдената и на тълпата се разгърна дългата процесия на облечените във филони и стихари свещеници дякони, които се приближаваха към девойката, пеейки тържествено. Погледът й се спря на вървящия начело, непосредствено след този, който носеше кръста.
— О! — прошепна тя, потръпвайки. — Пак той! Свещеникът!
Беше действително архидяконът. От дясната му страна вървеше псалтът със своя жезъл, а от лявата — помощник псалтът. Архидяконът пристъпваше, отметнал назад глава, с втренчен поглед, като пееше силно:
— „De ventre inferi clamavi, et exaudisti vocem meam, et projecisti me in profundum in corde maris, et flumen circumdedit me.“179
Когато излезе на светло под високия стрелчат свод на портала, загърнат в широка сребриста одежда, пресечена от черен кръст, той беше толкова блед, че мнозина от тълпата го взеха за един от мраморните епископи, коленичили върху погребалните плочи в църквата, станал, за да посрещне пред прага на гроба тази, която бе осъдена да умре.
А тя, също тъй бледа и подобна на статуя, едва забеляза, че пъхнаха в ръката й тежка запалена восъчна свещ. Не чу кресливия глас на писаря, който прочете съдбоносното съдържание на публичното покаяние. Когато Той й каза да произнесе дума „амин“, тя каза „амин“. Трябваше свещеникът да направи знак на пазачите й да се оттеглят и да пристъпи сам към нея, за да се опомни тя и да почувствува известен прилив на сили.
Кръвта зашумя в главата й и в изстиналата й, вцепенена душа пламна искра на възмущение.
Архидяконът се приближи бавно до нея. Дори в това крайно окаяно състояние тя видя искрящия му от сладострастие, ревност и желание поглед да се плъзга по разголеното й тяло. После той изрече високо:
— Девойко, помолихте ли се на бога да прости заблужденията и прегрешенията ви?
И като се наведе към ухото й — зрителите мислеха, че приема последната й изповед, — той добави:
— Искаш ли ме? Още мога да те спася.
Тя го погледна втренчено.
— Махни се, демоне! Или ще те изоблича! Той се усмихна зловещо.
— Никой няма да ти повярва. Ще прибавиш само още един скандал към престъплението си. Отговори бързо. Искаш ли ме?
— Какво стори с моя Феб?
— Той е мъртъв — отвърна свещеникът.
Но в този момент злочестникът вдигна неволно глава и видя в другия край на площада на балкона на жилището Гондьолорие капитана, застанал прав до Фльор дьо Лис. Той се олюля, прокара ръка пред очите си, погледна още веднъж, прошепна някакво проклятие и чертите му се изкривиха болезнено.
— Умри тогава и ти! — процеди през зъби той. — Никой няма да те притежава!
