заобиколено от мъхове и треви. Една вадичка излизаше от него с тихо ромолене.
Козет дори не си пое дъх. Опря се на дървото край извора и загреба вода с ведрото. Не усети, че монетата се изтъркули от джоба й и падна в извора. Изтегли почти пълното ведро и го остави на тревата. Едва тогава се почувствува съвсем отмаляла. Принуди се да седне.
Небето тъмнееше над нея, покрито с черни облаци. Леден вятър духаше откъм равнината. Страшно стърчаха голи клони. Козет трепереше като лист. Очите й гледаха диво. Ръцете й вкочанясаха от студ. Стана. Отново я обзе страх, непреодолим страх. И една единствена мисъл: да избяга оттук. Хвана с две ръце тежкото ведро. С голяма мъка го повдигна. Направи двадесетина крачки и пак се принуди да спре! Така вървеше, привела телце, с напрегнати слаби ръчички. Вървеше съвсем бавно и час по час си почиваше. Мислеше си тревожно, че ще й трябва цял час, за да стигне до кръчмата и Тенардиерица ще я бие. Клетото сираче не можа да сдържи един вопъл.
— О! Боже мой! Боже мой!
В същия миг почувствува, че ведрото олеква. Нечия ръка, която й се стори огромна, беше хванала дръжката и го беше поела решително. Някакъв мъж я беше настигнал, без тя да го усети.
Необясним вътрешен усет ни предупреждава при случайните срещи в живота ни. Детето не се уплаши.
Мъжът я заговори. Гласът му беше тих и тъжен.
— Много тежко е за тебе това ведро, дете.
— Да, господине — отвърна Козет и повдигна глава.
— Дай ми го. Аз ще ти нося. На колко години си?
— На осем, господине.
— А отдалеч ли идваш така натоварена?
— От извора в гората.
— И надалеч ли отиваш?
— Най-малко на четвърт час оттук.
Мъжът помълча малко, после попита внезапно:
— Нима нямаш майка?
— Не зная — прошепна детето.
И преди мъжът да я попита нещо друго, добави:
— Не ми се вярва. Другите си имат. Аз си нямам. И мисля, че никога не съм имала.
Мъжът се спря, остави ведрото на земята, наведе се и улови с две ръце рамената на момиченцето, мъчейки се да различи чертите на лицето му в мрака.
Мършавото изпито лице на Козет изпъкваше смътно под белезникавата светлина на небето.
— Как се казваш? — попита пътникът.
— Козет.
Мъжът трепна, пронизан сякаш от електрически ток. Той се вгледа още веднъж в нея, после вдигна ведрото и закрачи.
— Къде живееш, моето момиче?
— В Монфермей, ако го знаете.
— Там ли отиваме?
— Да, господине.
Човекът замълча отново и после продължи:
— А кой те изпрати в този късен час за вода в гората?
— Госпожа Тенардие.
Мъчейки се да направи гласа си равнодушен, но без да успее да скрие издайническия му трепет, мъжът запита:
— А с какво се занимава твоята госпожа Тенардие?
— Тя е моята господарка — отговори детето. — Държи хан.
— Хан ли? Тогава аз ще преспя там тази нощ.
Мъжът вървеше доста бързо. Козет го следваше без умора. Тя вдигаше сегиз-тогиз очи към непознатия с неизразимо доверие и спокойствие.
Изминаха няколко минути. Човекът пак попита:
— Госпожа Тенардие няма ли слугиня?
— Не, господине.
— Само ти ли си?
— Да, господине. Но има още две момиченца, Понин и Зелма.
— Кои са те?
— Госпожичките на госпожа Тенардие.
— А какво правят те?
— О! — въздъхна детето. — Те си имат хубави кукли, всякакви лъскави играчки. Играят си, забавляват се.
— Целия ден ли?
— Да, господине.
— Ами ти?
— Аз работя.
— Целия ден?
Детето вдигна големите си очи, в които беше назряла една сълза, невидима в нощта и отвърна тихо:
— Да, господине.
После помълча малко и додаде:
— Понякога, когато нямам работа и ако ми позволят, и аз си играя.
— На какво?
— Както мога. Само че си нямам играчки. Имам само една оловна сабя, голяма ей толкова — и детето показа малкото си пръстче.
— Сигурно никак не реже?
— Как не, господине. Реже салата и главите на мухите.
Стигнаха до селото. Когато наближиха кръчмата, детето плахо докосна ръката му.
— Съвсем близо сме до нас, няма ли да ми дадете ведрото?
— Защо?
— Госпожата ще ме бие, ако види, че друг ми го носи. След миг те се озоваха пред вратата на ханчето.
ГЛАВА XVIII
КОЛКО НЕПРИЯТНО Е ДА ПУСНЕШ В КЪЩАТА СИ ГОЛТАК, КОЙТО МОЖЕ ДА СЕ ОКАЖЕ БОГАТАШ
— А, ти ли си — кресна Тенардиерица, като видя Козет. — Къде се губиш досега?
— Госпожо, един господин иска да пренощува у нас.
Мимолетна метаморфоза, присъща на всеки ханджия: Тенардиерица тутакси смени сърдитата си гримаса с любезна усмивка. Тя алчно огледа новодошлия.
— Вие ли, господине?
— Да, госпожо.
Учтивият му поздрав, малкото багаж и скромното облекло заличиха мигом усмивката й.
— Влезте, старче.
Тя се допита с поглед до мъжа си. Той й отговори с гримаса, която означаваше: голтак и половина. Тенардиерица възкликна:
— Много съжалявам, старче, но нямаме вече място.
— Подслонете ме където обичате. Ще си платя като за стая.
— Четиридесет су.
