ГЛАВА XII
БОЙНОТО ПОЛЕ НОЩЕМ
Нека се върнем на съдбоносното бойно поле.
На 18 юни имаше пълнолуние и то подпомогна Блюхер в жестокото избиване на бегълците. Понякога нощта е трагична съучастничка на бедствията.
След последния оръдеен залп полето опустя. Уелингтън отседна в селището Ватерло, което остана вън от битката.
Войната притежава някаква чудовищна красота, не и я отричаме, но в нея има и много уродливост. Една от най-невероятните прояви на тази уродливост е незабавното ограбване на мъртъвците след победата. Зората след битката изгрява винаги над голи трупове.
Кой осквернява по този начин героите? Обикновено след победителите се появяват крадците. Всяка армия си има опашка. Хора-прилепи, нощни птици, рожби на мрака, мними болни, съмнителни лавкаджии, които сноват навсякъде, понякога с жените си и после препродават откраднатото. С една дума мародери.
Тъй или иначе през нощта на 18 срещу 19 юни мъртвите бяха разсъблечени. Уелингтън беше суров. Издаде заповед да се разстрелват мародерите. Но крадливостта е неизкоренима. Мародерите грабеха на единия край на бойното поле, докато на другия ги разстрелваха.
Към полунощ някакъв човек бродеше или по-право пълзеше край вдлъбнатия път за Оен. Той спадаше към гореописаната порода. Вампир, привлечен от мириса на умряло, той бе дошъл да обере Ватерло. Връхната му дреха приличаше на шинел. Беше неспокоен и дързък. Нямаше раница, но навярно под шинела имаше дълбоки джобове. А на нивелския път, прикрит зад една грозна сграда беше спрял малък фургон на лавкаджия. Върху сандъците и вързопите във фургона беше седнала жена. Може би фургонът имаше известна връзка с мародера.
Нощният скитник тършуваше в безкрайния гроб, в какъвто се беше превърнал вдлъбнатият път за Оен. Краката му затъваха в кръвта. Изведнъж той се спря. Изпод грамадата мъртъвци се подаваше една разперена ръка.
На един от пръстите й блестеше златен пръстен.
Мъжът приклекна и когато се изправи, на ръката нямаше вече пръстен.
В същия миг той трепна. Някой го беше хванал отзад. Обърна се. Разперената ръка се беше вкопчила в шинела му.
— Виж ти, дали пък не е още жив?
Той освободи главата, измъкна трупа и го повлече в сянката под изкопа. Тялото изглеждаше бездушно. Беше кирасир със златни еполети. Върху ризницата му блестеше голям сребърен кръст. Мародерът го откачи и го пъхна под шинела си. След това напипа часовника на офицера и кесията му и пъхна и тях в джоба си.
Точно тогава офицерът отвори очи. Резките движения на мъжа, който го претърсваше, и чистият въздух го бяха съживили.
— Кой спечели сражението? — попита той със замиращ глас.
— Англичаните.
— Претърсете джобовете ми и вземете часовника и кесията ми.
Скитникът се престори, че търси.
— Няма нищо.
— Съжалявам. Обрали са ме. Щяха да бъдат ваши. Вие ми спасихте живота. Как се казвате?
— Сержант Тенардие.
— Няма да забравя това име. А вие запомнете моето. Казвам се Понмерси.
ГЛАВА XIII
НОМЕР 24601 СТАВА НОМЕР 9430
Жан Валжан беше арестуван отново. Читателят няма да ни се сърди, ако отминем скръбните подробности около арестуването му. Той смени предишния си номер в каторгата. Стана номер 9430.
Към края на месец октомври същата година след силна буря жителите на Тулон наблюдаваха кораба „Орион“ при прибирането му в пристанището. Големият морски съд направи силно впечатление. Появяването на военен кораб винаги предизвиква голямо любопитство.
Една сутрин тълпата стана свидетелка на необикновено произшествие. Матросът, който трябваше да хване горния край на голямото марсово платно вдясно, загуби равновесие. Той се олюля, завъртя се около реята, разпери ръце над бездната. Падайки, той се улови за въжената стълба под реята и увисна на нея. Морето шумеше под него на шеметна дълбочина.
Страшно рисковано беше да му се притекат на помощ. Нито един от моряците не се осмеляваше. Нещастният матрос почна да отмалява. Всички очакваха мига, когато ще изпусне въжето и се извръщаха, за да не видят падащото му тяло.
Изведнъж някакъв мъж се покатери по въжетата, ловък като пантера. Носеше червена риза, значи беше каторжник. Имаше зелено кепе, значи беше осъден до живот. Действително един каторжник бе поискал от офицера разрешение да жертва живота си, за да спаси матроса. После с един удар на чука бе счупил звеното на веригата си и се бе спуснал към мачтите с въже в ръка.
Озова се с главозамайваща бързина на реята. Измина я тичешком. Когато стигна до края, завърза единия край на въжето и се плъзна надолу по него. Сега над бездната висяха двама души вместо един. Каторжникът напомняше паяк, който се готви да улови муха. Само че този паяк носеше живот, а не смърт.
Каторжникът ловко омота въжето около моряка, като бе държеше само с една ръка. После се покатери по въжето и издърпа моряка върху реята. Закрепи го за малко, за да се съвземе и го понесе на ръце по реята до мачтите, където го остави в ръцете на другарите му.
Тълпата започна за ръкопляска.
— Да се помилва! Да се помилва! — раздаде се единодушен трогнат вик.
А каторжникът реши да се завърне незабавно на работа. Плъзна се между въжата и се затича по долната рея. Всички го следяха с очи. Било от умора или виене на свят, походката му стана колеблива. Изведнъж тълпата нададе вопъл. Каторжникът се подхлъзна и падна в морето.
Четирима души скочиха бързо в една лодка. Каторжникът не се показа на повърхността. Изследваха дъното, гмуркаха се. Не намериха и трупа му. Оповестиха смъртта му с няколко реда в тулонския ежедневник.
ГЛАВА XIV
ПРОБЛЕМЪТ ЗА ВОДАТА В МОНФЕРМЕЙ
Монфермей се намира на високо плато. Там се живееше сред селско изобилие и простота, само водата не достигаше, защото платото беше безводно. Ходеха за нея доста надалеч. Единият край на селцето черпеше вода от бистрите езерца в гората, а другият — от малко изворче близо до пътя за Шел, на четвърт час от Монфермей.
Затова снабдяването с вода беше тежък проблем за всяко домакинство. Аристокрацията, към която спадаше и ханчето на Тенардие, плащаше по един лиар на старчето, което доставяше вода. Но то работеше само денем и мръкнеше ли се, ако някой останеше без вода, трябваше да ходи чак до изворчето.
Ходенето за вода беше постоянният кошмар за клетото създание, малката Козет, която читателят навярно не е забравил.
Спомняте си, че Тенардие използваха двояко Козет — караха майката да им плаща скъпо и прескъпо, а детето да им слугува. Затова когато майката престана да плаща, те не изпъдиха детето. То им заместваше всяка прислуга. И понеже настръхваше от ужас при мисълта да отиде нощем до извора, то зорко бдеше в къщата да има винаги вода.
Тази година Коледа беше отпразнувана много тържествено в Монфермей. Зимата беше мека. По главната улица бяха издигнати сергии и весело оживление изпълни селото. Имаше фокусници, а даже и менажерия.
В навечерието на Коледа няколко колари пиеха в кръчмата на Тенардие. Тенардиерица наглеждаше
