— Прието.
— Ами че нали стаите ви струват по двадесет су? — прошепна един колар на Тенардиерица.
— За бедни толкова — отвърна му полугласно тя. — Подбиват реномето на заведението.
Междувременно мъжът сложи пакета и тоягата си и седна. Той наблюдаваше детето с необяснимо внимание.
Козет беше грозна. Ако беше щастлива, може би щеше да бъде хубава. Вечно тревожното й личице беше сбръчкано. Беше неимоверно мършава. Дрехите й, жалки дрипи, будеха ужас зиме. На места прозираше кожата й, осеяна със сини петна, следи от съприкосновението й с Тенардиерица. Целият външен вид на детето издаваше само едно — страх. Дълбоко в зениците й тлееше затаен ужас.
Внезапно Тенардиерица извика:
— Добре че се сетих! Ами хляба?
Козет се измъкна изпод масата. Прибягна до обичайния изход на вечно изплашените деца: излъга.
— Фурната беше затворена.
— Ще разбера дали е вярно. Ако лъжеш, мисли му, а сега върни ми петнадесетте су.
Козет пъхна ръчичка в джоба, вътре нямаше нищо.
— Ей, оглуша ли? — сопна й се Тенардиерица. Горкото момиченце се вкамени.
— Да не си изгубила парите? Или си наумила да ми ги задигнеш? — и тя посегна към камшика, закачен до огнището.
Този жест опомни Козет и тя намери сили да извика:
— Милост, госпожо! Няма вече да правя така!
Тенардиерица откачи камшика.
Но през това време мъжът неусетно бръкна в джоба си и пусна една монета на пода.
— Извинете госпожо — намеси се той. — Преди малко една монета се изтърколи от джоба на момиченцето. Ето ви я.
Монетата не беше същата, защото беше от двадесет су, но замяната беше изгодна и затова Тенардиерица каза:
— Да, тази е.
В това време в кръчмата влязоха Епонин и Азелма, прелестни момиченца с лъскави плитки, чисти, пълнички, сочни и здрави, да ти е мило да ги гледаш. Бяха облечени топло и с вкус. Държаха се господарски. Майката ги посрещна с гордост и обожание.
Децата се настаниха до огнището и заиграха с куклата си. Козет вдигаше сегиз-тогиз очи от плетката и се заглеждаше мрачно в тях. Куклата беше извехтяла и олющена, но тя се струваше възхитителна на Козет, която никога не бе имала „истинска“ кукла. Тенардиерица забеляза, че детето зяпа момиченцата, вместо да работи и кресна:
— Ах, пипнах ли те! Така ли ми работиш? Ще те оправя аз тебе!
Чужденецът се обърна към нея:
— Какво толкова е станало? Нека се позабавлява.
Един голтак да дръзне да изразява волята си! Тя възрази остро:
— Трябва да работи, щом яде. Не я храня, за да се помайва.
— Колко може да струват тия чорапи, когато бъдат готови?
— Тридесет су.
— Ще ми ги дадете ли за пет франка?
Тенардие сметна, че е дошъл момент да се намеси.
— Да, господине. — Ние не отказваме нищо на клиентите си.
— Купувам чорапите и ги плащам. Сега работиш за мене, моето момиче. Играй си — каза мъжът и извади една пет франкова монета.
Тенардиерица прехапа устни и изкриви лице от злоба.
— Вярно ли е, госпожо — запита плахо Козет — мога ли да си поиграя?
— Играй! — кресна със страшен глас господарката й.
— Що за човек е този жълт обесник? — прошепна тя на мъжа си, намеквайки за жълтия редингот на пътника.
— Срещал съм и милионери с такива рединготи — отвърна й той.
Козет взе няколко стари парцалчета и оловната си сабя и почна да си играе. От няколко минути Епонин и Азелма бяха захвърлили куклата си и играеха с котката, повивайки я в разноцветни парцали.
Куклата е един от най-пленителните инстинкти на момиченцето. Козет си беше направила кукла от малката сабя и я люшкаше, пеейки й тихичко, за да я приспи.
А Тенардиерица се приближи до „жълтия“ човек. Кой знае, може да излезе и банкер! Тя се опита да завърже разговор с него.
— Как да ви кажа, господине, и на мен ми се ще детето да си играе, само че то си няма нийде никого и трябва да работи, за да си изкара прехраната.
— Значи то не е ваше?
— Разбира се че не! То е едно бедно момиченце, което сме прибрали от милост.
— Така ли?
— То и майка му не беше стока. Изостави си детето. А и навярно е умряла.
Козет инстинктивно почувствува, че се говори за нея, долавяйки само откъслечни думи. Тя люшкаше невзрачното си пеленаче и пееше тихичко: „Майка ми умря. Майка ми умря!“ Изведнъж тя съгледа куклата на малките Тенардие. Остави повитата сабя, която мъчно можеше да създаде илюзия за кукла, увери се, че не я дебнат, изпълзя изпод масата и грабна куклата. Миг след това беше пак на мястото си, обърнала се така, че да закрива куклата. Никой не я бе видял освен странника. Радостта й трая почти четвърт час.
— Майко, я виж там! — обади се по едно време Епонин.
Погълната цяла в играта, Козет не виждаше и не чуваше нищо.
Тенардиерица тутакси си възвърна изражението на вещица. Този път бе наранена гордостта й. Козет бе минала всички граници. Беше посегнала на куклата на нейните „госпожички“. Ханджийката изкряка с пресипнал от негодувание глас:
— Козет!
Козет се разтрепера така силно, сякаш земята под нея се разтресе. Сложи куклата на земята със смесица от отчаяние и страхопочитание. После, без да откъсва очи от нея, тя сключи ръце и — колко е страшен този жест за осемгодишно дете — почна да ги кърши. После се заля в сълзи. Нито едно от вълненията през този ден не бяха изтръгнали сълзи от очите й. Но сега тя избухна в ридания. Пътникът стана.
— Какво има? — попита той.
— Тая окаяница си позволи да пипне куклата на децата ми!
— Толкова шум за такава дреболия! Какво страшно има, ако си поиграе.
— Да я пипа с мръсните си ръчища, с гадните си ръчища!
При тези нейни думи Козет се разрида още по-сърцераздирателно.
Мъжът се запъти към вратата и излезе. Тенардиерица се възползва от отсъствието му и ритна детето под масата. То простена високо.
Вратата се отвори отново и мъжът влезе. Той носеше приказната кукла, пред която се захласваха цял ден децата от селото. Той я изправи пред Козет и каза:
— Вземи, твоя е.
Козет вдигна очи, стори й се, че слънцето идва към нея, чу невероятните думи: „Тя е твоя“, погледна мъжа, после се сгуши в своя ъгъл. Не плачеше и като че ли не смееше да диша. Тенардиерица, Епонин, Азелма стояха като истукани. И пиячите се стъписаха. В кръчмата се възцари тържествена тишина.
— Какво стоиш, Козет — каза Тенардиерица с престорено благ глас. — Защо не вземеш куклата си?
— Козет, гълъбче, господинът ти подарява тази кукла — намеси се гальовно и Тенардие. — Вземи я. Тя е твоя.
Козет изпълзя из скривалището си и загледа едва ли не с уплаха дивната кукла. Лицето й беше още обляно в сълзи, но в очите й заблестяха чудните зари на радостта. Тя пристъпи най-сетне и промълви плахо:
