гробаря се белееше пропускът му.
Фошльован бе осенен от щастливо хрумване. Той мина зад гробаря и измъкна безшумно картончето. Гробарят запрати в гроба и четвъртата лопата.
Фошльован го погледна най-невинно и го попита:
— Добре, че се сетих, новака, нали си носите пропуска?
— Ах, вярно, пропуска! — сети се гробарят и затършува из джобовете си. — Сигурно съм го забравил.
— Петнадесет франка глоба — подхвърли Фошльован.
Гробарят позеленя.
— Три звонкови по сто су! — уточни Фошльован. Гробарят изпусна лопатата си. Дядо Фошльован беше господар на положението.
— Хайде, хайде, не се отчайвайте. Ще ви дам един приятелски съвет. Изтичайте у вас. Още не са затворили вратата на гробището. Вземете си пропуска, върнете се, а през това време аз ще пазя мъртвата да не избяга.
— Живота ми спасявате, селяко!
— Обирай си крушите!
Щом остана сам, дядо Фошльован се наведе над гроба и повика полугласно:
— Чичо Мадлен!
Никой не му се обади. Той се свлече в гроба, разкова сандъка и се вгледа в бледото лице и затворените очи на Жан Валжан.
— Хубаво го спасих — прошепна той и си заскуба косите.
Дядо Фован отново се наведе над него, но изведнъж подскочи и се отдръпна. Жан Валжан беше отворил очи и го гледаше.
— Бях задрямал — каза той и седна в ковчега.
— Олеле! Как ме уплашихте! — възкликна дядо Фошльован.
Жан Валжан беше чисто и просто припаднал. Чистият въздух възвърна съзнанието му.
— Да се махаме бързо оттук — предложи дядо Фошльован.
Двамата заедно погребаха празния ковчег. Нощта се спускаше. Те минаха с двата пропуска през вратата на гробището.
— Колко хубаво се нареди всичко, чичо Мадлен! Чудно го измислихте!
Един час по-късно двама мъже и едно дете стояха в непрогледната нощ пред голямата порта на улица Пикпюс. По-старият вдигна чукчето и потропа. Така намери разрешение двойният проблем — извеждането и въвеждането на Жан Валжан.
На другия ден в градината се чуваха две звънчета. Жан Валжан встъпи съвсем законно в длъжност. Носеше кожен наколенник и звънче. Наричаше се Юлтим Фошльован. Решаващо значение за приемането му беше забележката на игуменката, когато видя Козет: „Няма да стане хубава.“
Това съображение на игуменката е напълно логично. Девойките, които съзнават, че са красиви, мъчно остават в манастира, а игуменките обикновено ги възпитават с тази цел. Затова те предпочитат по- грозните.
ГЛАВА XXXII
ОТШЕЛНИЧЕСТВО
Козет продължаваше да мълчи и в манастира. Тя се мислеше за дъщеря на Жан Валжан и не се интересуваше от други подробности около него. Свикна бързо с манастира. Носеше дрехи на пансионерка, но Жан Валжан беше прибрал в малко куфарче старите й черни дрешки.
Манастирът беше за Жан Валжан остров, ограден от океански бездни. Неговите четири стени представляваха занапред вселената му. За него започна извънредно приятен живот. Живееше със стария Фошльован в бараката, трудеше се по цял ден в градината и вършеше много полезна работа, защото обичаше да се занимава с градинарство. Дръвчетата в градината бяха дивачки. Той ги присади и те почнаха да дават прекрасни плодове.
Козет имаше разрешение всеки ден да прекарва по един час с него. Понеже той бе винаги усмихнат, а монахините бяха мрачни, детето го обожаваше и с радост изтичваше при него. То беше все още грозничко, но мрачното изражение беше изчезнало. Все се смееше и му чуруликаше.
Това беше второто място на пленничество, което Жан Валжан опознаваше. Той съпоставяше мислено двете места, дълбоко развълнуван. От едната страна всякакъв вид престъпност, от другата — съвършена непорочност. Две места на пленничество, коренно различни едно от друго.
Така изминаха в пълно спокойствие и безметежност няколко години. Козет растеше.
МАРИУС
ГЛАВА I
ДЕТЕ
Париж си има дете, гората си има птиче. Птичето наричат врабче, детето — гамен.
Свържете тия две понятия, едното от които означава пещ, а другото зора, сблъскайте тия две искри, Париж и детето, и ще изникне малко създание. „Човече“ — би казал латинският комик Плавт.
Това малко създание е весело. Не яде всеки ден, но стига да му се прииска, ходи на театър всяка вечер. Няма риза на гърба си, няма обувки на краката си, нито покрив над главата. То е седем-осем, най-много тринадесетгодишно, живее с банда другари, скита по улиците, спи на открито, носи стар панталон от баща си с една единствена жълта презрамка, продънена шапка от друг нечий баща, тича, дебне, проси, пилее си времето, познава апашите, владее тарикатски език, пее непристойни куплети, а в сърцето му няма злост. Защото в него е скътан един бисер — невинността, а бисерите не се разтварят в калта.
Ако попитате големия град:
— Какво е това? Той ще ви отговори:
— Моето дете.
Парижкият гамен е дребосъче с майка-исполинка. Присъщи му са някои игри и дяволии, вдъхнати от омразата му към буржоата. Присъщи му са и някои метафори.
„Да хвърлиш топа“ означава на неговия език „да умреш“.
Парижкият гамен си има своя монета — всевъзможни късчета мед, която има твърдо обращение в света на децата-скитници. Колкото до духовитите забележки, парижкият гамен е много остроумен.
Минава погребение. Сред хората, изпращащи покойника, има и лекар.
— Я виж ти! — провиква се гаменът. — Откога лекарите почнаха да отнасят сами жертвите си на гробищата?
Вечер, благодарение на няколкото су, които винаги съумява да си набави, човечето влиза в някой театър. Щом пристъпи този вълшебен праг, то се преобразява. С грейналото си от щастие лице, със способността си да се възторгва и забавлява то превръща и най-зловонното и неугледно място в рай.
Гаменът притежава известен литературен усет, естествено не към класическата литература. Той се дере, подиграва, подражава, сражава. Намира готов отговор за всичко, знае и това, от което няма понятие, безразсъден дори в благоразумието, парижкият гамен е умален Рабле.
Рядко се учудва, още по-рядко се стряска, осмива суеверията, гаври се с тайнствата, плези се на призраците, изопачава надутия патетичен стил, замества всичко с шеговита фантасмагория.
Париж започва със зяпльото и свършва с гамена: две същества, каквито не може да създаде никой друг град. Безволно примиряване, което се задоволява с наблюдаване на събитията, и неизчерпаема предприемчивост. Само в парижкото естествознание се срещат такива екземпляри. Цялата монархия е въплътена в зяпльото. Цялата анархия е олицетворена от гамена.
Това бледо дете на парижките предградия, израснало в страдания и лишения, живее и се развива лице срещу лице със социалната действителност. Привидно безгрижно, то всъщност не е. Гледа, готово да се смее, но е готово и за друго. Все едно кой сте вие. Казвате ли се предразсъдък, произвол, насилие, несправедливост, деспотизъм, фанатизъм, тирания, пазете се от парижкия гамен. Той ще порасне.
