семейства инстинктивно се стремят да разкъсат родствените връзки.
В съседната таванска стаичка живееше много беден младеж — господин Мариус.
Нека разкажем кой беше той.
ГЛАВА V
ДЕВЕТДЕСЕТ ЛАЗАРНИКА И ТРИДЕСЕТ И ДВА ЗЪБА
В квартала Маре живееше своеобразен старик, човек от друг век, истински надменен буржоа от осемнадесети век, презиращ леко аристокрацията. Надхвърлил беше деветдесет години, но вървеше изправен, говореше гръмогласно, виждаше хубаво и обичаше да си похапва и посръбва. Запазил беше всичките си тридесет и два зъба. Беше повърхностен и избухлив. Ценеше високо собствените си преценки и се смяташе за много прозорлив. Живееше в богато обзаведен апартамент и държеше на навиците си. Дрехите му бяха от епохата на Директорията. Обичаше да повтаря с нетърпящ възражение тон:
— Френската революция е дело на сбирщина негодници!
Той се прекланяше пред монархията и смъртно ненавиждаше 1789 година.
Често даваше да се подразбере, че възнамерява да доживее до сто години.
Беше се женил два пъти. От първата си жена имаше дъщеря, която бе останала мома. От втората — пак дъщеря, умряла рано. Тя се бе омъжила по любов за воин от императорската армия, награден с кръст в битката при Аустерлиц и произведен полковник и барон при Ватерло.
— Позорът на семейството ми — казваше господин Жилнорман.
Той живееше с по-голямата си дъщеря, благонравна и лицемерно набожна, страшно ограничена. Край стареца и старата мома в къщата живееше и едно момченце, вечно подплашено в присъствие на господин Жилнорман, който му говореше строго с вдигнат бастун. Той всъщност го обожаваше. Момченцето беше негов внук. То предизвикваше непременно сред познатите им сподавени възклицания:
— Ах, че е хубавичък! Бедното дете!
Наричаха го „бедното“, защото баща му беше според господин Жилнорман „лоарски разбойник“. Той наричаше така зет си, „позора на семейството“.
ГЛАВА VI
ЕДИН КЪРВАВ ПРИЗРАК ОТ ОНОВА ВРЕМЕ
Ако някой би се отбил през същата епоха в малкото градче Вернон и би минал по хубавия зидан мост, би съгледал, навеждайки се през парапета, петдесетинагодишен мъж с панталон и куртка от сиво сукно с пожълтяла нашивка, някога навярно червена лента, с дървени обувки, загорял от слънцето, с почти бели коси и с широк белег на челото. Той сновеше кажи-речи цял ден из градината си — един от терасовидните малки парцели край Сена, които приличат на букети цветя.
Живееше уединено, скромно и бедно с прислужницата си. Цветята бяха единственото му занимание и радост. Още от тъмни зори плевеше, подкастряше, разсаждаше, поливаше цветята си или се разхождаше замислен по пътечките сред тях. Пиеше по-често мляко, отколкото вино. Беше тих и стеснителен. Единственият му приятел беше старият абат Мабьоф.
Този именно мъж беше лоарският разбойник.
Ако същевременно някой би прочел военните мемоари на великата армия или вестник „Монитьор“, едно име навярно би привлякло вниманието му, защото се среща доста често: Жорж Понмерси. Отначало прост войник, Жорж Понмерси беше участвал във всички сражения на Наполеон и постепенно беше израствал по чии и достойнство.
При Ватерло отне собственоръчно знамето на един вражески батальон и го хвърли в краката на императора. Нечия сабя бе разсякла лицето му. Императорът му извика доволен:
— Дерзай, полковнико, бароне, кавалер на „Почетния легион“!
— Благодаря от името на вдовицата си, ваше величество! — отвърна Понмерси.
След един час се строполи във вдлъбнатия път за Оен.
Читателят навярно си спомня как и от кого бе измъкнат оттам.
Реставрацията го прати в запаса и го въдвори на местожителство, тоест под надзор, във Вернон. Крал Луи XVIII не призна нито званието му кавалер на ордена „Почетния легион“, нито титлата му на барон, нито ранга му на полковник. Кралският прокурор го заплаши, че ще го съди, ако носи кръста си за храброст.
— А разрешавате ли ми, господин прокурор, да нося белега от раната си? — попита го полковникът, когато случайно го срещна.
Той впрочем се беше отказал от всичко и нито се бунтуваше, нито се занимаваше с подмолна дейност. Господин Жилнорман не поддържаше никакви, връзки с него. Полковникът беше за него „разбойник.“ Изрично бе уговорено, че полковникът няма да се опита да види сина си, защото иначе ще му го върнат, лишен от наследство. Детето се наричаше Мариус. Полковникът се беше съгласил в интерес на детето. Докато то растеше, веднъж на два-три месеца полковникът се измъкваше тайно от Вернон, идваше в Париж и заставаше пред църквата „Сен-Сюлпис“’, скрит зад някоя колона, за да види детето си. Лелята го водеше редовно в тази църква.
По този повод възникна връзката му с вернонския свещеник, чийто брат бе църковен настоятел на църквата „Сен-Сюлпис“. Непознатият мъж, който плачеше, наблюдавайки детето, беше направил силно впечатление на настоятеля. При едно свое посещение във Вернон, той го позна и сподели с брат си това, което знаеше за него. Двамата братя, изпълнени със състрадание към нещастния баща, намериха повод да го посетят и постепенно се сприятелиха с него. Те разбраха, че Понмерси бе пожертвувал личното си щастие заради бъдещето на своя син.
Мариус знаеше, че има баща и толкова. Два пъти годишно му пишеше официални писма под диктовката на леля си. Бащата отговаряше с много нежни писма, които господин Жилнорман унищожаваше, без да прочете.
В 1827 година Мариус навърши седемнадесет години. Когато се прибираше една вечер, дядо му го посрещна с писмо в ръка.
— Мариус, утре ще заминеш за Вернон, трябва да видиш баща си.
Мариус потреперя. Предстоящата среща бе мъчителна тегоба за него, защото той беше убеден, че баща му не държи на него. Дядо му добави:
— Изглежда, че е болен и иска да те види.
Мариус можеше да замине същата вечер с дилижанса и да бъде при баща си на другата сутрин. Но нито той, нито дядо му се осведомиха за разписанието.
Той пристигна във Вернон едва на другия ден привечер. Попита първия срещнат:
— Къде живее господин Понмерси?
Показаха му къщичката. Той позвъни. Отвори му възрастна жена с лампа в ръка.
— Господин Понмерси?
Тя кимна утвърдително.
— Мога ли да говоря, с него?
Жената поклати отрицателно глава.
— Аз съм негов син. Той ме чака.
— Той не ви чака вече — отговори жената.
Едва тогава Мариус забеляза, че лицето й е обляно в сълзи.
В осветената от лоена свещ стая имаше трима мъже: единият прав, другият коленичил, третият проснат на земята, по риза. Проснатият беше Жорж Понмерси. Лекарят и свещеникът бяха другите двама.
Полковникът имаше мозъчно възпаление. Обзет от мрачни предчувствия, той бе писал в началото на заболяването си на господин Жилнорман с молба да види сина си. Когато Мариус пристигна във Вернон, той бе почнал да бълнува. Станал беше от леглото си и се бе спуснал навън с вика:
— Синът ми още не идва! Ще отида да го посрещна!
После се беше строполил, преди да стигне до прага.
Лекарят пристигна много късно. Свещеникът пристигна много късно. И синът пристигна много късно.
Мариус се загледа в гордото, мъжествено лице на баща си, но не изпита никакво вълнение. Стана му неудобно от присъстващите, които явно бяха разстроени. Той имаше угризения, но нима беше виновен? Какво да прави, като не обичаше баща си?
