— Ще науча английски и немски.
— А дотогава?
— Ще изям редингота и часовника си.
Междувременно леля Жилнорман беше успяла да открие убежището на Мариус и му изпрати тридесет пистола, тоест шестотин франка. Мариус ги върна с почтително писмо, в което я уверяваше, че няма нужда от нищо. В момента разполагаше само с три франка.
Той напусна хотела, защото не искаше да задлъжнява.
ГЛАВА XIV
МАРИУС В НИЩЕТА
За Мариус започна суров живот. Той вкуси от нищетата. Вкуси горчилката й — дни без хляб, нощи без сън, вечери без свещ, огнище без огън, седмици без работа, бъдеще без надежда, безочието на портиера и гостилничаря, униженията, огорчението, покрусата. Той служеше за посмешище с окъсаните си дрехи. Съдбоносно изпитание, от което слабите излизат смазани, а силните благородни.
Дребните всекидневни борби са изпълнени с безмълвни подвизи, с истинско геройство. Нищетата е своеобразно бойно поле, където израстват силни натури. В повечето случаи мащеха, понякога нищетата се оказва и майка. Тя засилва гордостта и поражда духовно величие.
Междувременно стана адвокат и уведоми за това дядо си със студено, но вежливо писмо. Дядото го пое с разтреперана ръка, прочете го и го накъса на късчета, без да каже нито дума.
С много труд, мъжество, упорство и воля Мариус беше излязъл от най-трудния период на живота си. Научи английски и немски и благодарение на Курфейрак работеше в книжарницата на неговия приятел. Доходът му беше скромен, но той беше свикнал да живее в оскъдица и се задоволяваше с него. Ядеше само сутрин и вечер. Колкото до отоплението, тъй като нямаше камина, беше съкратил този разход.
Но докато стигне до това положение бяха необходими години. Сурови и трудни за преодоляване. Той не прояви нито веднъж малодушие и излезе с чест от тях.
Само едно му тежеше: все още не беше успял да издири сержанта от Ватерло, въпреки многократните си опити. Тенардие беше фалирал, ханчето беше затворено и ханджията беше пропаднал безследно, за да избяга от кредиторите си.
Мариус би дал едната си ръка, за да го намери и да го изтръгне от нищетата. Най-скъпата му мечта беше да го срещне, да му помогне и да му каже: „Вие не ме познавате, но аз ви познавам. Разполагайте с мен.“
ГЛАВА XV
МАРИУС ИЗРАСНАЛ
По това време Мариус беше двадесетгодишен. От три години вече беше напуснал дядо си. Отношенията им бяха останали все същите, без опит за сближение и среща. Мариус се лъжеше относно чувствата на дядо си. Той си въобразяваше, че господин Жилнорман никога не бе го обичал. Всъщност вече казахме: старецът беше луд за своя внук. След като го изгони, той се надяваше, че този терорист и бонапартист ще се завърне. Но за голямо негово огорчение годините минаваха, а внукът не се връщаше. Той изпадаше в униние. Мариус му липсваше. Старите хора се нуждаят от обич, както от слънце. Но за нищо на света не би направил крачка към него. Никога не питаше за внука си, макар мисълта му да беше неотлъчно при него. Беше станал още по-избухлив и груб.
Докато старецът се измъчваше от съжаления, Мариус беше доволен от постъпката си. Той вече не му се сърдеше, но упорстваше в нежеланието да получи нещо от човека, който бе оскърбил баща му. Освен това суровият начин на живот му допадаше. Бедността има едно голямо предимство: тя насочва волята към усилие, а душата — към стремление. Бедността разкрива грозните страни на материалния живот и събужда неудържим порив към духовен живот. Бедният младеж изкарва с труд прехраната си, но може да мечтае и сърцето му е чисто, докато богатият в охолството си се насочва към все по-низки развлечения и мисли.
Мариус благославяше съдбата си, че го е дарила с две съкровища, които често липсват на мнозина богаташи: труд, чрез който извоюва свободата си, и мисъл, чрез която извоюва достойнството си.
Той имаше само двама приятели: Курфейрак и господин Мабьоф. Мариус обичаше дългите самотни разходки из отдалечените булеварди и така бе открил плевника Горбо, привлечен от усамотението и ниската цена.
Към средата на същата година старицата, която прислужваше на Мариус, сподели с него, че ще изхвърлят сиромашкото домакинство Жондрет, защото не били платили наема си.
— Колко дължат? — попита той.
— Двадесет франка.
Мариус бе отделил тридесет франка за извънредни нужди.
— Ето ви двадесет и пет франка — каза той на бабичката. — Платете наема вместо тях и им дайте останалите пет, без да им казвате от кого са.
ГЛАВА XVI
СРЕЩА НА ДВЕ ЗВЕЗДИ
По това време Мариус беше красив младеж със среден ръст, гъсти съвсем черни коси, високо, умно чело и чудна уста.
Дори в дните на голяма несрета девойките се извръщаха след него. Мислеше, че оглеждат оръфаните му дрехи и се подиграват, а всъщност те се заглеждаха в миловидното му лице.
Курфейрак се шегуваше с неговата невинност и му подхвърляше:
— Светец ли ще ставаш?
Мариус действително избягваше жените. Беше страшно стеснителен. Само от две жени не странеше, но и не им обръщаше внимание. Едва ли ги считаше за жени. Първата беше бабичката от плевника Горбо. Втората — едно момиченце, което виждаше много често, без никога да спре поглед на него.
Повече от година в безлюдната алея на Люксембурската градина, където обичаше да се разхожда, той виждаше на една и съща пейка един мъж с малко момиченце. Мъжът беше шестдесетинагодишен и имаше тъжно и сериозно изражение. Правеше впечатление на необщителен човек. Косите му бяха съвсем бели. Първия път, когато ги видя, момичето беше тринадесет-четиринадесетгодишно, грозно, слабо, незначително, само очите му обещаваха да станат хубави. Беше облечено в зле скроена униформа на пансионерка от манастир. По всяка вероятност бяха баща и дъщеря.
В първите два-три дни те привлякоха вниманието на Мариус. После престанаха да съществуват за него. А те като че ли изобщо не го забелязваха. Момичето през цялото време бъбреше весело, а мъжът говореше малко, но от време на време го поглеждаше с неизразима бащинска обич.
Понеже само роклята на момичето и косите на мъжа бяха направили впечатление на Мариус, той беше нарекъл мислено дъщерята госпожица Ланоар3, а бащата — господин Льоблан4.
И ние ще си послужил с това име за улеснение на разказа ни.
По едно време Мариус прекрати разходките си в градината, без сам да знае защо и близо шест месеца не се мярна по алеята. Най-сетне в една ведра лятна утрин той се появи отново. Беше в чудесно настроение и му се струваше, че сърцето му е побрало всички птичи песни и цялото синьо небе.
Той зърна познатата девойка в дъното на алеята, но когато наближи, забеляза, че старецът си бе останал същият, а момичето като че ли беше друго. Девойката, която виждаше сега, беше красиво, стройно създание с всички женски прелести, съчетани с детска миловидност. Пленителна възраст, която се изразява с две думи: петнадесет години. Чудни кестеняви коси, изваяно сякаш от мрамор чело, бузи, напомнящи листца от роза.
Когато Мариус мина край нея, той не можа да види очите й, защото бяха наведени. Той я взе за друга дъщеря на господин Льоблан, по-голяма от първата. Но когато по навик мина втори път покрай пейката и разгледа внимателно момичето, той разпозна в него предишното. За шест месеца момиченцето се беше превърнало в девойка. Това беше разгадката. Най-обикновено явление. Настъпва ден, когато момичетата неусетно разцъфват. Вчера дете, днес вълнуващо създание. Познайницата на Мариус не само бе порасла, но се бе разхубавила. Настъпила бе нейната пролет. Нямаше ни помен от пансионерката с грозна вълнена
