— Аз пък ги мярнах навреме — отвърна другата. — Че като фъснах!…
Мариус разбра от жалкия им жаргон, че полицията едва що не ги е уловила. Двете момичета потънаха в мрака. Внезапно Мариус забеляза в краката си някакъв пакет. Навярно момичетата го бяха изпуснали. Той извика подире им, но никой не му отговори. Мариус пъхна пакета в джоба си и отиде да вечеря.
Когато се събличаше вечерта, го напипа. Реши, че може би съдържанието ще го осветли за притежателя и ще може да му го върне. Вътре имаше четири незапечатани писма. И четирите миришеха на долнокачествен тютюн. Бяха адресирани до различни лица, но безспорно бяха написани от една и съща ръка, макар че бяха подписани с различни имена.
Приличаха си по съдържание: и в четирите се отправяше отчаян зов за помощ. Първото беше до испанска маркиза от испански емигрант, роялист. Второто до една графиня от стрина Бализар, изоставена от мъжа си, с шест невръстни деца. Третото беше отправено до един известен покровител на писателите от името на драматичния писател Жанфло, който излагаше бедното си положение и молеше за скромно дарение, срещу което ще му посвети пиесата си. Най-сетне четвъртото беше до анонимен получател: благотворителя от църквата „Сен-Жак-дю-О-Па“. В него драматичният артист Фабанту молеше благотворителя, известен изглежда с великодушието си, да го посети и като види крайната нищета на семейството му, да му се притече на помощ.
Кой можеше да ги е написал? Той не беше сигурен също, че пакетът бе изпуснат от двете момичета. Беше много печален, за да се заеме с тази загадка, която му предлагаше улицата.
На вратата се потропа. Помисли, че е бабичката.
— Влезте, лельо Бюргон.
— Извинете, господине — отвърна му непознат глас, пресипнал от ракия, хриплив и дрезгав старчески глас.
Мариус се извърна рязко и съгледа една девойка.
ГЛАВА XXIII
РОЗА В НИЩЕТАТА
В рамката на полуотворената врата беше застанало съвсем младо момиче. Прозорчето на таванската стаичка, което се намираше точно срещу вратата, го заливаше с бледа светлина. Изпито, хилаво създание само по риза и фуста върху вледененото си тяло. Връв на кръста, връв в косите, остри рамене, анемично лице под руси коси, посърнали очи с дръзко и покварено изражение.
Мариус разглеждаше смаян това призрачно създание, излязло сякаш от някакъв кошмарен сън.
Най-покъртителното беше, че момичето не беше грозно. Младежката миловидност все още се бореше с преждевременното грозно състаряване, причинено от покварата и мизерията. Това лице не беше съвсем непознато на Мариус. Струваше му се, че го е виждал някъде.
— Какво обичате, госпожице?
— Нося ви едно писмо, господин Мариус.
Коя можеше да бъде тя? Откъде знаеше името му? Той отвори писмото и прочете:
„Млади момко, любезни съседе,
Научих за добросърдечието, което сте проявили, като сте платили преди шест месеца наема ми. По- голямата ми дъщеря ще ви каже, че сме останали без къшей хляб, а жена ми е болна. Надявам се, че благородното ви сърце ще се трогне и ще ни направите скромно подаяние.
С отлична почит към вас, дължима на благодетелите на човешкия род
Писмото изигра роля на свещ, внесена в тъмен зимник по отношение на загадката с четирите писма. Същият почерк, същият стил, същият правопис, същата хартия, същата миризма на евтин тютюн. Налице бяха пет послания, пет подписа, но само един подател. Испанският капитан, злочестата стрина, драматичният автор и артистът се наричаха и четиримата Жондрет, ако, разбира се, самият Жондрет се наричаше така. Макар и да обитаваше отдавна плевника, Мариус дори бегло не бе зърнал съседите си. Накъдето са насочени мислите ни, натам са насочени и погледите ни. Той им обръщаше толкова малко внимание, че нито предната вечер, нито преди малко беше познал дъщерята.
Всичко му стана ясно. Разбра, че съседът му бе станал в окаяното си положение професионален изнудвач на жалостиви хора, че си набавяше адреси на заможни лица и пращаше дъщерите си със своите послания. Мариус се досещаше, че той използваше дъщерите си и за по-съмнителни форми на просия.
Докато Мариус гледаше със състрадание девойката, тя шареше из таванската стаичка, дръзка и безочлива. Разбутваше тоалетните принадлежности на Мариус, пипаше дрехите му.
— Охо! — възкликна внезапно тя. — Вие сте имали и огледало!
Тъжна гледка представляваше тази девойка, която подхвърчаше из стаята като птица с прекършено крило или като подплашена от дневната светлина сова. Чувствуваше се, че израсла при други условия, тя щеше да бъде очарователна. Сред животните никога не се случва родена за гълъбица птица да се превърне в сврака. Това може да се срещне само при хората.
Девойката се приближи до масата.
— Колко много книги!
В помръкналите й очи блесна пламък.
— Аз мога да чета! — похвали му се тя и посегна към разтворената на масата книга. — „Генерал Бодуен получи заповед да превземе замъка Угомон, разположен в равнината при Ватерло…“ — зачете свободно тя. — Ватерло ли? Това име ми е познато. Баща ми е служил в армията на императора. При Ватерло сме се били против англичаните.
Тя остави книгата, взе перото на Мариус и се провикна:
— Мога и да пиша! Ето ще напиша нещо за вас. И тя написа на един бял лист:
„Фантетата довтасаха.“
— И сестра ми, и аз сме ходили на училище. Не винаги сме били такива…
Тя не довърши. После с тон, в който се долавяше подтисната горест, тя завърши:
— Не е болка за умиралка!
И тутакси затананика весело някаква песничка. После тя се загледа в Мариус и с особено изражение му каза:
— Знаете ли, че вие сте много хубав младеж, господин Мариус?
Мариус се изчерви.
— Вие не ме поглеждате, но аз ви познавам. Срещала съм ви по стълбите, виждала съм ви, като отивате при един старик, дядо Мабьоф, или да се разхождате.
— Госпожице — каза й Мариус, — струва ми се, че тук има един пакет за вас.
Той й подаде пакета с четирите писма. Момичето плесна с ръце.
— Къде ли не го търсихме! На булеварда ли го намерихте? Тази мухла, сестра ми, го е изпуснала. Понеже не сме преритали за бой, казахме на нашите, че сме предали писмата. Как разбрахте, че са мои? Ах, да, по почерка. Всъщност сега е точно време за стареца, който ходи на черква. Ще му го занеса. Може би ще даде нещо, за да можем да хапнем. Знаете ли какво значи да ядем днес? Това значи наведнъж да изядем онзиденшния обед, онзиденшната вечеря, вчерашния обед и вчерашната вечеря. Как ви харесва?
Мариус пребърка джобовете си и успя да намери пет франка и шестнадесет су. Даде петте франка на девойката и задържа шестнадесетте су. „Все ще ми стигнат за вечеря“ — каза си той.
Тя сграбчи монетата.
— Отлично! И за нас изгря слънце! Ей че аванта! Брей че сте шик! Тупкалото ми ви принадлежи! Два дни плюсканица! Ще лапаме и ще къркаме до насита!
Тя махна дружески с ръка на Мариус и тръгна към вратата с думите:
— Довиждане, господине. Все пак ще отида да потърся моето старче.
