— Не остави ли новият си адрес?
Портиерът вдигна глава и позна Мариус.
— А, вие ли сте? Значи наистина сте бил шпионин.
ГЛАВА XX
РУДНИЦИ И РУДОКОПАЧИ
Всички човешки общества имат долен, трети трюм, както се казва в театрите. Обществената почва е подровена надлъж и нашир било за добро, било за зло. Тези подземни галерии са една над друга. Понякога под цивилизацията стават срутвания, а ние си вървим безгрижно по повърхността. Енциклопедията през XVIII век беше такъв рудник. Вулканите са пълни с лава, която всеки миг може да запламти.
В тези подземни галерии се простират философският, политическият, икономическият и революционният рудник. Един копае с идеята, друг с цифрата, трети с гнева. Някаква невидима верига ги свързва помежду им, без те да подозират, тези подземни разузнавачи на бъдещето, които почти винаги си въобразяват, че са сами. Те всички имат нещо общо помежду си: безкористието. Те всички забравят себе си, пренебрегват собствената си личност, виждат нещо друго, а не своето „аз“. Зениците им са звезди.
Но има и други зеници, черни като нощта. Общественият ред познава и престъпни рудокопачи. Спуснете ли се под известна граница в тия подземни входове, светлината угасва. Под всички рудници, за които говорихме, се намира последният. Него именно наричат третия трюм. Шахтата, на мрака. Адът. Той се намира на дъното.
Там вече няма безкористие. Там цари законът: всеки за себе си. Хищните същества, които бродят там, полузверове, полупризраци, не се интересуват от човешкия напредък, те са почти лишени от съзнание и в тях зее страшна пустота. Имат един водач: нуждата, един стремеж: алчността. Тези червеи минават от страданието към престъплението. Гладът и жаждата са изходната точка.
Преди малко, говорейки за приятелите на ABC, ние ви показахме едно отделение на големия революционен, политически и философски рудник. Там, както казахме, всичко е благородно, чисто и достойно. Естествено и там хората могат да се заблуждават и често се заблуждават, но тяхното заблуждение е достойно за уважение, защото се съпътства от героизъм и се вдъхновява от стремеж към напредък.
Но нека надзърнем по-дълбоко. Огромната пещера на злото се шири под обществото. Тя ще продължава да се шири, докато не бъде разпръснато невежеството. Тази пещера мрази сляпо всички философи и идеалисти. Тук ножът никога не се използува за подостряне на перо. Нейният мрак няма нищо общо с благородния черен цвят на мастилото. Пещерата има единствена цел: сгромолясването на всичко. Тя подравя не само обществения ред, но и философията, науката, правото, човешката мисъл, революцията, напредъка. Тя се нарича кражба, убийство, престъпление. Сама мрак, тя желае хаос. Галериите над нея имат също една единствена цел: да я унищожат, защото тъмата е най-голямата заплаха за човечеството.
Всички хора са замесени от една и съща глина. Няма разлика в предопределението. Същият мрак, преди да се появим, същата плът, докато живеем, същата пепел след смъртта ни. Но човешкото тесто почернява, когато се смеси с невежеството. Тази неизлечима чернилка се промъква в душата на човека и от нея покълва злото.
ГЛАВА XXI
БАБЕ, УСТАТИЯ, ГРОШАРЯ И МОНПАРНАС
Бандитският квартет Грошаря, Устатия, Бабе и Монпарнас управляваше от 1830 до 1835 третия трюм в Париж.
Устатия беше изпаднал Херкулес. За пещера му служеше каналът при Арш-Марион. Великан с челичени мишци, с туловище на колос и птичи мозък. Би могъл да укротява чудовища, но сам се бе превърнал от мързел в чудовище. Мускулите му жадуваха за работа, но тъпата му глава се опъваше. Огромна ленива сила. Убиец от безделие.
Безплътният Бабе беше пълна противоположност на Устатия. Бабе беше мършав, но умен. Притежаваше всички сръчности и упражняваше различни съмнителни занаяти. Беше по едно време шут и палячо, продаваше гипсови бюстове, вадеше зъби, показваше уроди по панаирите. Изпечен мошеник. Четеше вестници — невероятно изключение за тъмния свят, към който принадлежеше. Веднъж прочете, че някаква жена родила дете с телешка муцуна.
— Ех че късмет! — възкликна той. — Как и моята жена не ми роди такова!
Имаше жена и деца, но не знаеше какво са станали Просто ги беше загубил.
Кой беше Грошаря? Нощта. За да се покаже, той чакаше небето да почернее. Излизаше от леговището си вечер и се прибираше призори. Къде се намираше леговището му? Никой не знаеше. Ако някой запалеше свещ, той си слагаше маска.
Той бродеше страшен и неуловим. Не бяха сигурни дали има име, защото Грошаря беше прякорът му. Не бяха сигурни дали има глас, защото можеше да говори и с корема си. Не бяха сигурни дали има лице, защото бяха виждали само маската му. Той изчезваше като видение и изникваше от земята.
Монпарнас беше зловеща личност. Той беше още юноша. Хубаво лице, сочни устни, прекрасни коси, блестящи очи. Но притежаваше всевъзможни пороци и жадуваше за всевъзможни престъпления. Почнал бе като гамен, превърнал се бе в уличник, а уличникът беше станал професионален крадец. Причина за всички негови престъпления беше силното му желание да бъде елегантен. Първата проява на елегантност е безделието, а безделието на бедняка неизбежно води до престъпление. На осемнадесет години беше оставил вече доста трупове зад себе си. Той се разхождаше с цвете на бутониерата и с бокс в джоба.
Тази четворка действаше като един единствен четириглав загадъчен крадец. Бяха известни под името Котешки час, навярно защото трудовата им дейност се приключваше ведно с пукването на зората.
Ето кои бяха главните съучастници на Котешки час: Паншо, наричан още Пролетняка.
Брюжон, потомък на цяла династия Брюжоновци, добре познати на полицията,
Булатрюел, работник по пътищата;
Удушвача,
Бияча,
Петачето или още Двата милиарда
и много други, с които може би ще се срещнем.
Какво е нужно, за да се пръснат тия зли духове? Светлина. Потоци светлина. Нито един прилеп не може да издържи на утринните зари. Залейте със светлина мрачните подземия на обществото!
ГЛАВА XXII
НАХОДКА
Мина лятото, а след него и есента. Настана зима. Нито старият господин, нито дъщеря му стъпиха вече в Люксембурската градина. Мариус живееше с една единствена мисъл: как да види отново нежното, любимо лице. Не беше вече предишният решителен, пламенен и твърд младеж. Изпаднал беше в безпросветна печал. Работата не го привличаше, самотата му тегнеше, разходките го изморяваха. Природата му изглеждаше пуста.
Обсипваше се с упреци. „Защо я проследих? Не бях ли щастлив, докато се гледахме отдалеч? Какво исках повече? Пада ми се…“
Започна да живее още по-уединено и почти не се срещаше с приятелите си. По същото време една среща много го развълнува. Една вечер се размина с някакъв мъж в работни дрехи с нахлупен каскет, под който се подаваха снежнобели коси. Странно, стори му се, че позна господин Льоблан. Но какво означаваха тия работнически дрехи. Мариус беше озадачен. Преди да се сети да го проследи, мъжът изчезна.
Мариус все още живееше в плевника Горбо. По това време нямаше други наематели освен него и семейство Жондрет, чийто наем веднъж беше платил.
Един ден той се разхождаше с наведена глава по булеварда, потънал в нерадостните си мисли. Внезапно някой то докосна в мъглата. Две дрипави момичета вървяха бързо, задъхани, като че ли бяха тичали. Те разговаряха шепнешком. По-голямата шепнеше задавено:
— Фантетата довтасаха. Едва не ме натикаха в дрънголника.
