ГЛАВА XXIV
БЛАГОСЛОВЕНАТА ШПИОНКА
Мариус живееше от пет години в бедност и оскъдица, но за пръв път разбра, че не беше изпитвал истинска мизерия. Преди малко се сблъска с нея. Жалкото създание я въплътяваше. Който е познал нищетата на мъжа, не е видял нищо, докато не види нищетата на жената. Когато някой мъж стигне до крайна несрета, той прибягва до крайни средства. Горко на беззащитните създания край него! Той насилва тогава грубо жената и децата да вършат безчестия. Здраве, младост, свян биват трагично потъпкани.
Тази девойка разкри пред Мариус нова грозна страница на нощта.
За пръв път се замисли за съседите си и се загледа в стената, която го делеше от тях. Тя беше изградена от летви и греди, замазани с тънък пласт хоросан. С изненада съзря близо до тавана триъгълна дупка. Хоросанът на това място се бе откъртил. Любопитството е свойствено на състрадателните хора. Той стъпи върху скрина си и надникна през своеобразната шпионка. Позволено е да надникнем в хорската несрета, когато искаме да я облекчим.
ГЛАВА XXV
ЧОВЕКЪТ-ХИЩНИК В БЪРЛОГАТА СИ
Градовете, както и горите, си имат пещери, в които се спотайват техните най-зли и най-страшни зверове. Само че в градовете се крият свирепи и жалки уроди, а в горите — диви и величави животни. Пещерите безспорно са за предпочитане пред бордеите.
В такъв бордей бе надникнал Мариус.
Мръсна, воняща, неприветлива обширна стая с много чупки и тъмни ъгли и с жалка мебелировка. Два одъра, покрити с парцали, разклатена маса, един единствен стол и няколко ощърбени глинени съдове. Стените боледуваха сякаш от проказа. Тук-таме бе избила влага и личаха непристойни рисунки. По неравния под — виждал всичко друго, но не и метла — се търкаляха скъсани терлици, чехли и парцали. Имаше и камина с две унило димящи главни в нея.
Пред масата седеше дребен хилав мъж с вид на мошеник, облечен в женска риза и окалян панталон. Дебела жена беше приклекнала край огнището, облечена само с риза и плетена фуста с разноцветни кръпки. На единия одър седеше бледо, почти голо момиченце. То бе казало предната вечер:
— Че като фъснах!…
Подтиснат от гледката, Мариус се канеше да слезе от наблюдателницата си, когато вратата на съседната бърлога се отвори и се показа по-голямата дъщеря. Тя изкрещя, цяла сияеща от радостно възбуждение:
— Той идва!
— Благотворителят от черквата?
— Идва след мен с файтон.
— Ами че той е милионер!
— Обясни ли му къде точно живеем? В църквата ли го намери? Какво ти каза, като прочете писмото?
— Дъра-бъра, дъра-бъра! — сопна се дъщерята. —Много бързаш, бе човече! Дадох му писмото, а той ми каза: „Ще взема файтон и ще дойда у вас.“ Когато му казах адреса, той, като че ли се изненада и се поколеба за миг, после добави: „Няма значение!“ Зърнах преди малко файтона, като завиваше по нашата улица. Затова си плюх на петите.
Мъжът се изправи. Лицето му светна.
— Угаси огъня! — кресна той на жена си.
Майката не помръдна. Тя го гледаше слисана.
Той грабна едно гърне и плисна вода върху главните. После се обърна към голямата си дъщеря:
— Издъни стола!
Момичето нищо не проумяваше.
Той с един ритник изтърбуши сламата. Съгледа малкото момиче и викна гръмогласно:
— Скачай от леглото, мързелано! Счупи стъклото! Не чуваш ли?
Смъртно уплашено, детето удари стъклото с юмрук.
— Отлично! — заяви бащата с тържествуващ вид. Той приличаше на генерал, който прави последни приготовления преди сражението. Очите му шареха из всички ъгълчета на стаята.
— Какво смяташ да правиш, миличък?
— Легни в леглото — заповяда мъжът й. От ъгъла долитаха хълцания.
— Какво има? — изкрещя бащата.
Без да излезе от тъмната ниша, в която се бе сгушила, малката дъщеря показа окървавената си ръка.
— Виждаш ли какви глупости вършиш! — кресна, сега пък майката. — Порязала си ръката, за да счупи пустото ти стъкло!
— Още по-хубаво! Точно това исках.
Той раздра женската риза, която носеше и уви чевръсто с парцала китката на момичето.
— Сега и ризата е както трябва. Готови сме за посещението на благодетеля.
ГЛАВА XXVI
ЛЪЧ В БЪРЛОГАТА
За миг в бърлогата стана тихо. Голямата дъщеря чистеше калта от шала си, а малката продължаваше да хлипа тихичко.
— Напротив, реви високо! — извика баща й. — Това прави добро впечатление.
Той се обърна към голямата:
— Никакъв го няма! Само дето загасих огъня, продъних стола и строших стъклото за тоя дето духа!
— И нарани детето — добави майката.
— Има си хас оня хубостник да не дойде! Ах, с каква радост бих издушил всички тия богаташи! Дето идват в домовете ни да ни унижават, като ни носят разни дрипели или хляб. Да не съм приритал за хляба ви, мошеници! Пари ли? Никога! Щели сме да ги изпием, били сме пияници. Ами те какви са? Обирници. Щяха ли иначе да забогатеят? Сигурно е забравил адреса животното му с животно! Бас държа, че това дърто говедо…
В този миг на вратата се потропа лекичко. Мъжът се втурна да отвори с раболепна усмивка.
На прага се появиха мъж на зряла възраст и младо момиче.
Човешкият език е безсилен да изрази какво изпита Мариус в този миг. Беше влязла ТЯ. Все същата, може би само малко по-бледа. Нежното й лице се открояваше под шапка от теменужно кадифе. Талията й се губеше под наметка от черен сатен. Тя остави голям пакет на масата. Голямата дъщеря на Жондрет се бе отдръпнала зад вратата и гледаше мрачно красивото елегантно създание.
Господин Льоблан каза благо:
— Господине, в този пакет има нови вълнени дрехи, чорапи и одеала.
— Благодетелю наш, вие ни отрупахте с милосърдието си.
Той се наведе към ухото на дъщеря си: — Казах ли ти? Само дрипели! От кого беше подписано писмото до него?
— Фабанту — прошепна дъщерята.
— Виждам, че действително положението ви е окаяно, господин…
— Фабанту — отговори бързо Жондрет.
— Драматичен артист, господине и то какъв! Някога щастието ми се усмихваше. Но сега! Вижте! — и с красноречив жест той посочи мизерната си бърлога.
— Горката жена — въздъхна господин Льоблан. Жондрет ощипа малката си дъщеря по ранената ръка.
Тя нададе остри писъци.
— Клетото дете! — възкликна девойката. — Какво му е?
— Нещастие се случи, хубава госпожице, както работеше под една машина, за да изкара шест су на ден. Няма да е чудно, ако се наложи да й отрежат ръката.
