Но почти в същия миг вратата се отвори и се появи Жондретица с фенер в ръка. Тя светеше на посетителя.
— Заповядайте, благодетелю мой — извика Жондрет и скочи да го посрещне.
Господин Льоблан влезе в стаята. Спокойното му доверчиво изражение вдъхваше почит. Той остави на масата четири наполеона.
— Господин Фабанту — каза той, ето за наема и за най-насъщните ви нужди.
— Господ да ви възнагради стократно, благодетелю мой! — възкликна Жондрет.
А сега нека читателят си представи ледената нощ, усамотеното предградие, мрачния булевард, из който не се мяркаше нито един минувач, плевника Горбо в най-затънтената му част, а в плевника осветената със свещ бърлога, двамата мъже от двете страни на масата, неподозиращия нищо господин Льоблан и зловещо усмихнатия Жондрет, приклекналата в ъгъла Жондретица и невидимия Мариус, изправен неподвижно със зареден пистолет, непропускащ нито една дума, нито един жест. Той не беше изплашен, а дълбоко отвратен.
Между другото той се надяваше, че при сблъскването между Жондрет и господин Льоблан ще блесне искра и ще освети макар и малко тайната, която жадуваше да узнае.
ГЛАВА XXX
НЕ Е ЗЛЕ ДА СЕ НАБЛЮДАВАТ ТЪМНИТЕ ЪГЛИ
Жондрет плещеше, каквото му хрумне, за да печели време.
— Толкова сме злочести, уважаеми господине! Имаме ръце, но защо ни са, когато нямаме работа. Горим от желание да вършим нещо, а работа няма. Нищо не ни остана от предишното благополучие. Нищо! Само една картина на която много държа, но все пак съм готов да се разделя с нея, защото трябва да се живее.
Докато Жондрет бъбреше, в стаята безшумно се вмъкна още един посетител и седна безмълвно на най-близкото легло.
Господин Льоблан инстинктивно се обърна и трепна.
— Какъв е този човек?
— Съсед. Не му обръщайте внимание.
Съседът имаше съвсем необикновен вид.
— Та ви казвах, скъпи благодетелю, че имам една картина за продан.
Откъм вратата долетя леко шумолене. Втори човек се вмъкна и седна до първия. Макар че се плъзна безшумно в стаята, и той не убягна от погледа на господин Льоблан.
— Не му обръщайте внимание. Те са от къщата. Та казвах ви, че ми е останала една много ценна картина… Ето, вижте, господине.
Той стана, приближи се до една рамка, обърната към стената и показа лицевата й страна.
— Какво представлява това? — попита господин Льоблан.
— Картина от голям художник, благодетелю мой, която ми е извънредно скъпа…
Било случайно, било защото в сърцето му се бе прокраднало безпокойство, господин Льоблан плъзна поглед към дъното на стаята. Мъжете бяха станали четирима. И четиримата застанали неподвижно с голи ръце и начернени лица. Никой нямаше обувки на краката си.
— Наши приятели. Съседи — обясни господин Жондрет. — Коминочистачи. Не им обръщайте внимание, благодетелю мой, ами купете тази картина. На колко я оценявате?
— Това е обикновена фирма на кръчма и струва най-много три франка.
— Носите ли си портфейла? — отговори Жондрет кротко. — Ще се задоволя с хиляда екю.
Господин Льоблан се изправи, облегна се на стената и се огледа. Жондрет продължаваше да хленчи:
— Ако не купите картината ми, оставам без средства за препитание и не ми остава нищо друго освен да се хвърля в реката.
Внезапно в угасналия му поглед блесна дива омраза, той се изправи, лицето му стана страшно и той кресна гръмогласно:
— Всичко това са празни приказки! Не ме ли познахте?
В същия миг вратата на стаята отново се отвори и в стаята влязоха още трима мъже с маски от черна хартия на лицата. Жондрет сякаш очакваше тяхното идване.
— Готово ли е всичко? — попита той.
— Да — отвърна най-мършавият от тях.
— Чака ли долу файтон?
— Да.
— Ами каручката впрегната ли е?
— Тя чака там, където казахме.
— Много добре.
Господин Льоблан беше силно побледнял. Той оглеждаше бърлогата и явно най-сетне си беше дал сметка къде е попаднал. Но в изражението му нямаше и сянка от уплаха. Внезапно се беше преобразил от безобиден старик едва ли не в атлет. Мариус се почувствува горд с бащата на любимата си.
— Значи не можете да ме познаете?
— Не.
— Не се казвам Фабанту, нито Жондрет! Името ми е Тенардие. Кръчмарят от Монфермей! Разбрахте ли сега?
— И сега толкова, колкото и по-рано — отвърна невъзмутимо старецът.
Когато Жондрет каза: „Името ми е Тенардие“ Мариус се разтрепера от главата до краката. Дясната му ръка, готова да даде уречения изстрел, се отпусна бавно. Разкривайки самоличността си, Жондрет не успя да развълнува господин Льоблан, но хвърли в страшен смут Мариус. Той бе носил до сърцето си това име, вписано в бащиното му завещание! То бе станало светиня за него. Нима това беше Тенардие, когото бе търсил безуспешно? Какво се оказваше? Спасителят на баща му беше най-опасен злодей! И на кого се канеше да посегне този човек? Какво съдбоносно съвпадение! Най-сетне му се удаваше да се разплати със спасителя на баща си, но как? Като го прати на ешафода! Какво щеше да види баща му от своя гроб? Тенардие щеше да бъде екзекутиран и то по вина на сина му. Но от друга страна можеше ли да стане свидетел на такава гнусна клопка и да не я осуети? Кой път да избере? Да измени на обета, който си бе дал, или да допусне да бъде извършено престъпление? Едва не падна в несвяст.
Междувременно Тенардие беше изпаднал в неистова радост. Той изрева:
— Изиграх ли те? Пипнах ли те? Падна ли ми най-сетне? Дърт хапльо! Не ме познаваш, така ли, ти, който дойде в Монфермей на връх Коледа в кръчмата ми и отмъкна Чучулигата, детето на Фантин! Значи не си ти дрипльото с жълтия сюртук? И да не мислиш, че си уредил въпроса, стар дрипльо, като си донесъл един куп парцали и две болнични одеала? Крадец на деца!
После удари с юмрук по масата и кресна:
— А най-противното от всичко е тази му добродушна мутра! Ти си причина, за всичките ми нещастия. Ти взе от кръчмата ми момичето, което ми беше вече докарало много пари и можеше да ме храни цял живот. Признай си: нали ме смяташе за голям будала, когато си отиде с Чучулигата?
Тенардие млъкна. Едва тогава господин Льоблан каза:
— Не разбирам какво приказвате. Заблуждавате се. Аз съм беден човек. Не ви познавам.
— Едно си баба знае, едно си бае! Не виждате ли кой съм?
— Извинете, господине, виждам добре, че сте разбойник.
При тези думи Тенардие пристъпи към мъжете и каза, цял треперещ:
— И има дързостта да ми говори с този тон!
После пак се обърна към господин Льоблан:
— Да ви кажа още нещо, господин благодетелю! Аз не съм човек, който си крие името и задига деца от къщята. Аз съм бивш френски войник и заслужавам орден! Участвал съм в битката при Ватерло и спасих живота на един генерал, забравих му вече името. Знаете ли кого изобразява тази картина? Мене. Великият Давид пожела да обезсмърти моя подвиг. Но да приключим разговора. Трябват ми пари. Много пари или вие няма да излезете жив оттук.
