От известно време господин Льоблан като че ли следеше всяко движение на Тенардие, който сновеше в яростта си из бърлогата без сянка от безпокойство, защото знаеше, че вратата е завардена и че са девет срещу един? Господин Льоблан се възползва от мига, когато той му обърна гръб, събори с юмрук масата, бутна прозореца, стъпи на перваза и преметна единия си крак навън. Беше полуизлязъл, но шест яки ръце го сграбчиха и върнаха в стаята. Паншо замахна над главата на нещастника с някаква желязна пръчка.
Мариус не можа да издържи тази гледка и пръстът му потърси спусъка.
— Не го закачайте! — извика Тенардие. Вързаха пленника за единия одър.
Тенардие се почувствува господар на положението.
— Отстранете се всички и ме оставете да поговоря насаме с господина — каза той.
Разбойниците се отдръпнаха към вратата.
— Господине — обърна се той съвсем кротко към пленника, — позволете ми да споделя с вас нещо, което ми направи впечатление. Вие нито веднъж не извикахте. Защо не извикахте: „Обраха ме!“ Можехте да извикате и „Убиха ме!“ Естествено е да извика човек при такива обстоятелства. Но кой идва, когато се вика? Полицията. А след полицията? Правосъдието. Вие не извикахте, защото и вие нямате никакъв интерес от намесата на полицията и правосъдието. Следователно можем да се спогодим.
Мариус призна, че доводите на Тенардие бяха правилни. Той изпадна в мъчително недоумение. Това сгъстяваше още повече тайнствения мрак около този загадъчен човек. Но който и да беше той, Мариус неволно се възхищаваше от неговия дух.
— Сега вие ще напишете под моя диктовка едно писмо.
— Как искате да пиша? Нали съм вързан!
— Вярно! Отвържете дясната ръка на господина! А сега благоволете да напишете каквото ви продиктувам.
— Мила дъще, ела веднага… На „ти“ й говорите, нали?
— На кого?
— И таз добра! На момичето, на Чучулигата!
— Не разбирам за кого говорите, но както и да е.
— Продължете: „Ела веднага. Имам неотложна нужда от теб. Лицето, което ще ти предаде това писмо, ще те доведе при мене.“ А сега пишете адреса.
Пленникът се замисли за миг, после написа: „Госпожица Юрбен Фабр, улица. Сен-Доминик-д’Анфер №17.“
Тенардие сграбчи писмото.
— Жено, ето ти писмото. Знаеш си работата. Долу има файтон. Тръгвай веднага. Нали знаеш къде ще чака каручката?
Тенардиерица излезе с един от мъжете.
В бърлогата настана тишина. Мариус продължаваше да наблюдава, все по-объркан. Само едно бе станало очевидно. Двете начални букви ЮФ. Юрсюл съвсем не беше Юрсюл. „Тъй или иначе — казваше си той, — Тенардиерица ще доведе тука момичето и ще видя дали тя е Чучулигата. В такъв случай няма да има място за колебание. Ще дам и живота си, но ще я спася.“
Внезапно Тенардие заговори жертвата си:
— Чуйте, господин Фабр, по-добре да ви кажа отсега. Жена ми ще отиде при Чучулигата с вашето писмо и тя ще я последва, без да се усъмни в нищо. Те ще се качат на файтона и ще отведат дъщеря ви до една каручка при градските врата. Приятелят ми ще се качи с нея в каручката, а жена ми ще се върне. Накарате ли да ни арестуват, приятелят ми ще свети маслото на Чучулигата. Толкоз. Дадете ли ни парите, ще ви я върнем здрава и читава.
Пленникът остана безмълвен. Ужасни картини се мярнаха в съзнанието на Мариус. Как? Един от тия изроди щеше да я отмъкне в нощта? Какво да стори? Ако даде уречения дигнал, оня отвратителен тип ще остане насаме с девойката и арестуват ли приятелите му ще…
Нетърпимото положение, което траеше вече повече от час, постоянно навлизаше в нови фази. Външната врата се отвори и веднага след това се затвори. Тенардиерица се втурна разярена в стаята и изкрещя:
— Адресът е лъжлив!
— Лъжлив ли? — повтори Тенардие.
— Там няма никого. Не са и чували за господин Фабр! Този дядка те прати за зелен хайвер, господин Тенардие!
Мариус си отдъхна. Юрсюл или Чучулигата, тази, която вече не знаеше как да нарича, беше вън от опасност.
Тенардие гледаше мангала, обзет от жестоки мисли.
— На какво си се надявал? — кресна най-сетне той.
— Да печеля време! — отвърна пленникът и в същия миг отхвърли въжата. Бяха прерязани. Преди седмината мъже да се опомнят, той се наведе към мангала и грабна длетото.
При извършения по-късно обиск полицията намери в бърлогата съвсем малко трионче, с което каторжниците могат да прережат дори вериги. С това трионче пленникът, след като бяха развързали дясната му ръка, бе успял неусетно да пререже въжата си.
— Вие всички сте окаяници — повиши той глас. — Моят живот съвсем не заслужава да го пазя толкова. Но никой не може да ме накара да кажа или да напиша нещо, което не желая. Вижте — и той запретна ръкава си.
После изопна ръка и допря до кожата нажеженото желязо. В бърлогата се разнесе мирис на опърлено месо. Мариус залитна ужасен, дори разбойниците изтръпнаха.
— Окаяници! — извика още веднъж пленникът. — Не се плашете от мен, както аз не се плаша от вас — и той запрати длетото през прозореца. — А сега, правете каквото искате с мен!
— Хванете го! — кресна Тенардие.
Двама разбойника хванаха мъжа, а маскираният мъж вдигна едно желязо над главата му, готов да я разбие.
Мариус долови следния диалог между двамата съпрузи, които се съвещаваха:
— Остава само едно…
— Да му светим маслото.
Мариус стискаше нервно пистолета. Нечувана нерешителност! Внезапно той трепна. Погледът му съгледа върху осветената от луната маса лист хартия с думите, написани сутринта от дъщерята на Тенардие: „Фантетата довтасаха.“ В главата му проблесна едно хрумване. Той зави парче мазилка в листчето и го хвърли през дупката. То тупна посред стаята.
— Нещо падна — забеляза Тенардиерица. — Сигурно през прозореца.
Тенардие разгъна бързо листчето и прочете.
— По дяволите! Това е почеркът на Епонин! Бързо! Стълбата!
— Няма ли да прережем гръкляна на тоя?
— Нямаме време.
Закрепиха стълбата на прозореца.
— Ела, жено! — извика Тенардие и се втурна към прозореца.
— А, само това няма да го бъде, стари палячо! След нас — извикаха другите разбойници.
— Не ставайте деца! Да не искате да теглим жребий?
— Да си напишем имената и да ги пуснем в нечия шапка… — възрази Тенардие.
— Предлагам ви моята — извика някой от прага на стаята.
Всички се обърнаха. Беше Жавер.
Беше свалил шапка и им я подаваше усмихнат.
ГЛАВА XXXI
ВИНАГИ ТРЯБВА НАЙ-НАПРЕД ДА СЕ ЗАДЪРЖАТ ПОСТРАДАВШИТЕ
Когато се стъмни, Жавер разположи хората, а сам той се притаи срещу входа на плевника Горбо. Най- напред успя да „пипне“ двете момичета, натоварени с охраната на вертепа. После зачака. Най-сетне загуби
