заяви:
— Премести се оттук.
Тя беше убедена, че той е бил съучастник на злосторниците. Жавер предположи, че младежът се е уплашил и изобщо не се е прибрал в плевника. Положи усилия да го намери, но без успех.
Мариус отново бе изпаднал в плен на нищетата. По време на душевните си терзания беше прекъснал работата, а и загуби вкус към нея. Той мечтаеше по цял ден, а мечтите са отрова, а не храна. Веднъж стигна в разходките си до една ливада, която много му хареса.
— Как се казва това място? — попита той един минувач.
— Чучулигина поляна.
Чучулигата! Та нали това име беше заместило името Юрсюл в бленуванията на Мариус? „Виж ти! — каза си той. — Сигурно тук ще узная къде живее тя.“
Това хрумване беше лишено от смисъл, но той почна всеки ден да идва на Чучулигина поляна.
Бляскавият успех на Жавер в плевника Горбо не беше пълен. Той не бе успял да залови жертвата, а освен това и Монпарнас липсваше от знаменитата четворка. Най-неприятното беше, че на път за затвора и Грошаря беше потънал сякаш вдън земя.
Всички задържани бяха затворени в единични килии, освен Брюжон, който се стори много тъп и уплашен на следователя и затова той му разреши да се разхожда в двора на затвора, смятайки, че така може да му бъде по-полезен. Именно този Брюжон, всъщност много хитър и прикрит, се свърза с други престъпници и успя един ден да прати „пощальон“, тоест бележка, на която бяха написани само два реда:
„Бабе, на улица Плюме може да се направи нещо. Градина с решетка.“
Тази бележка по най-странни пътища успя да стигне до предназначението си и Епонин, която междувременно беше пусната на свобода, беше натоварена да проучи работата.
Епонин отиде на улица Плюме, намери решетката, огледа къщата, и след неколкодневно дебнене и следене занесе на посоченото й място един сухар. В символиката на затворите сухар означава: „Нищо не може да се направи“.
Така се сложи край на престъплението, замисляно от Брюжон.
ГЛАВА III
ВИДЕНИЕТО НА ДЯДО МАБЬОФ
Мариус не ходеше вече при никого, само от време на време срещаше господин Мабьоф.
Време е да запознаем по-отблизо читателя с настоятеля от църквата Сен-Сюлпис. В деня, в който той каза на Мариус: „Аз уважавам политическите убеждения“ дядо Мабьоф даде израз на истинското състояние на своя дух. Всъщност политическите му убеждения се свеждаха до любовта му към книгите и растенията. Той не можеше да разбере как хората стигат до въоръжени схватки заради монархия, република и прочие, когато има толкова разнообразни видове мъхове, треви и храсти на този свят, на които биха могли да се любуват, и толкова книги в голям и малък формат, които биха могли да прелистват. Беше ботаник и страстен читател. Обща страст го сближи с полковник Понмерси. Полковникът облагородяваше цветята, а господин Мабьоф — плодовете.
Живееше сам със старата си прислужница. Имаше ценна колекция от редки екземпляри, на която много държеше. Единствената украса на жилището му бяха книгите и хербариите. Видеше ли сабя или пушка, просто се вледеняваше. Цял живот не се беше доближил до оръжие, дори в музея. Прислужницата му беше добродушно създание. Знаеше да чете и господин Мабьоф я беше прекръстил „леля Плутарх“.
Мариус обичаше да ходи при дядо Мабьоф, който му разправяше за живота на баща му във Вернон. За него той беше не героят от Ватерло, а любителят на цветята.
Юлската революция се отрази гибелно на материалното състояние на дядо Мабьоф. Той се издържаше от продажбата на една своя книга, „Флората в околностите на Котре“. Но политическите събития отвлякоха хората от интереса към ботаниката. Юлската революция предизвика криза в търговията с книги. В такива моменти първото нещо, което престава да се търси, е някаква „Флора“.
Господин Мабьоф ограничи разходите си и заживя още по-уединено. Старецът все се надяваше да забогатее, като получи един рядък сорт растение, но всъщност все повече обедняваше.
Една вечер му се яви странно привидение. Тъкмо прелистваше една книга, когато чу нечий глас:
— Дядо Мабьоф, искате ли да полея градината ви?
Отдавна не беше валяло, а нито той, нито леля Плутарх имаха сили да поливат градината. Дядо Мабьоф се огледа: през живия плет се бе провряло високо слабо момиче, което го загледа дръзко. То приличаше повече на видение, отколкото на човешко същество. Преди дядо Мабьоф да отрони и звук, чудното създание откачи веригата на кладенеца, напълни ведрото, изля го в лейката и се затича босо по алеите, раздавайки живот около себе си.
То поля цялата градина. Когато свърши, дядо Мабьоф му каза:
— Бог да ви благослови! Вие сте ангел.
— Не, аз съм дявол, но все ми е едно! — отвърна привидението.
— Колко жалко, че съм толкова беден, че не мога да сторя нищо за вас.
— Напротив, можете. Кажете ми къде живее Мариус.
— Ах, да, барон Понмерси. Той живее… чакайте, вече не живее там… Уви, не зная. Чакайте, спомних си нещо. Много често отива на Чучулигина поляна. Сигурно ще го срещнете, ако отидете там. Отдавна не е идвал при мене.
Когато господин Мабьоф се изправи, в градината нямаше никого. Момичето беше изчезнало. Той наистина се поуплаши. Ако градината му не беше полята, сигурно щеше да го вземе за привидение.
ГЛАВА IV
ВИДЕНИЕТО НА МАРИУС
Мариус беше свикнал да пише в една тетрадка тъжните си мисли и бленувания. Той наричаше тези почти всекидневни бележки „Писма до нея“. Другият му неотменен навик беше станала Чучулигината поляна, където също отиваше всеки ден. Той живееше повече там, отколкото у Курфейрак.
Тази сутрин той седна на парапета на моста над реката и пак се унесе в мечти по нея. Чуваше шума от бухалките на перачките по реката и птичите песни. От една страна — песни на щастливо безгрижие, а от друга — ритмичните удари на труда. Направи му впечатление, че и двата вида звуци бяха еднакво жизнерадостни.
Изведнъж сред морния си унес чу познат глас.
— А-а! Ето къде сте били!
Мариус вдигна очи и разпозна злочестото момиче, което беше дошло една сутрин при него: по-голямата дъщеря на Жондрет. Сега знаеше името й. Чудно явление. Тя изглеждаше още по-дрипава, но и по-хубава. Двойно развитие, което мъчно можеше да се предвиди по-рано. Девойката стоеше пред него със сянка от радост в очите и бегла усмивка на устата.
— Значи пак ви срещнах! Дядо Мабьоф беше прав! Колко ви търсих! Да знаете само! Бяха ме прибрали на топло, но щом ме пуснаха, как ли не ви търсих! Не живеете ли вече там?
— Не.
— Разбирам. Заради онази работа. Къде живеете сега?
Мариус не й отговори.
Лицето на момичето постепенно помръкна.
— Не се ли радвате, че ме виждате?
Мариус продължаваше да мълчи.
— Знаете ли, само да поискам, ще ви накарам да се зарадвате!
— Какво искате да кажете?
Момичето прехапа устни. Явно то изживяваше вътрешна борба. Най-сетне се реши.
— Какво пък! Има ли значение? Изглеждате тъжен, а аз искам да сте доволен. Обещайте ми само, че ще се засмеете. Спомняте ли си, че ми бяхте обещали каквото поискам…
— Да, но говори по-бързо!
— Зная адреса.
Мариус побледня.
