— Чий адрес?
— Който ми бяхте поръчали да открия, нали знаете… на госпожицата! — добави девойката и въздъхна дълбоко.
Мариус скочи от парапета и хвана като обезумял ръката й.
— Отлично! Води ме там! Искай от мене всичко!
— Елате с мене. Не зная улицата и номера, но ще ви заведа. Колко се зарадвахте само! — каза тя с глух глас.
По челото на Мариус мина облак. Той улови Епонин за ръка.
— Закълни ми се, че няма да кажеш този адрес на баща си! Обещай ми, Епонин!
— Епонин! Как сте узнали името ми?
— Обещай това, за което те моля!
— Колко мило! Нарекохте ме Епонин! — повтаряше тя, без да чува думите му.
— Но бъди така мила и ми обещай да не даваш адреса на баща ти.
— О! Бъдете спокоен, той е в килията. Пък и какво ме е грижа за баща ми?
— Но ти не ми обещаваш!
— Добре, де! Обещавам. Кълна се. Никому няма да кажа.
— А сега, заведи ме там.
— Веднага ли?
— Веднага.
Горкото момиче тръгна пред него със свито сърце. То си мислеше с болка: „Колко се зарадва!“ По едно време се обърна.
— Нали ми бяхте обещали нещо?
Мариус бръкна в джоба си и намери само пет франка. Извади ги и ги пъхна в ръката на Епонин, но тя разпери пръстите си и пусна монетата на земята, като го погледна мрачно:
— Не ми трябват парите ви!
ГЛАВА V
ТАЙНСТВЕНАТА КЪЩА
На улица Плюме имаше една странна къщичка с градина отпред, заградена с решетка. Но зад къщата имаше заден двор с ниска пристройка в дъното и от нея, по тесен, дълъг коридор между две съседни огради се излизаше на друга улица и едва ли не в друг квартал. Стратегическо жилище, чийто двоен вход никой не можеше да подозира.
През октомври 1832 година един възрастен мъж беше наел къщичката и беше сменил бравите на външните врати. Той се настани там е една девойка и с възрастната си прислужница.
Мъжът беше Жан Валжан, а девойката — Козет. Жан Валжан беше прекарал няколко напълно спокойни и щастливи години в манастира, но все пак го беше напуснал по своя воля, макар и с радост да бе готов да живее в него до последния си час заедно с Козет. Но той осъзна, че неговото желание е егоистично. Ако се задържеше още малко там, монахините щяха да покалугерят Козет, а той не искаше да обрича жизнерадостното момиче на такава безрадостна участ.
Използува като претекст смъртта на мнимия си брат Фошльован, каза на игуменката, че е получил малко наследство, което му позволява да преживява, без да работи и напусна убежището си заедно с Козет. Той откри случайно къщичката на улица Плюме и се залости в нея. Нае и два други скромни апартамента в отдалечени един от друг квартали, за да не бъде изненадан, както през нощта, когато по чудо се беше изплъзнал от Жавер. Той прекарваше известно време ту в единия, ту в другия. Така този толкова почтен и добродетелен човек имаше три жилища в Париж, за да може да убегне от окото на полицията.
Престоят му в Малкия Пикпюс бе узаконил съществуването му и той бе тачен като достойна личност. Предложиха му да постъпи в редовете на националната гвардия и той прие охотно, за да си осигури още едно прикритие. Излизаше винаги само от задната врата, като откъм улица Плюме къщата беше винаги затворена и изглеждаше едва ли не необитаема.
Изоставена от половин век, градината пред къщата беше занемарена, но възхитителна. Минувачите се спираха да й се любуват. Нито пътечки, нито подстригана морава. Бурени колкото щете, дървета, сведени към трънките, трънки, сплели се в дърветата, всичко се беше сляло и споило. Градината се беше превърнала в огромен гъстак, непроходим като гора, пърхащ като гнездо, мрачен като катедрала, оживен като човешко множество.
Едно сърце сред това уединение беше съвсем назряло за любов. Козет беше напуснала манастира почти дете. Беше на четиринадесет години, неблагодарна възраст за жените. Изглеждаше по-скоро грозна, отколкото хубава. Възпитанието й беше завършено. Когато наеха къщата, тя прерови всички гъстаци и си играеше по цял ден. Скоро щеше да почне да мечтае.
Козет си спомняше съвсем смътно детството си. Двамата Тенардие се мяркаха в съзнанието й като страшни призраци. Спомняше си, че веднъж нощем бе отишла за вода в гората. Струваше й се, че детството й е започнало в някаква бездна и Жан Валжан я бе измъкнал оттам. Тя истински живееше, откакто беше с него. Дълго време двамата си стигаха, за да бъдат щастливи.
Веднъж обаче Козет се погледна в огледалото и си каза: „Чудно нещо!“ Стори й се, че е станала красива. Тя изпита необикновено вълнение. Около нея често й бяха повтаряли, че е грозна. Само Жан Валжан казваше кротко:
— Нищо подобно…
Ала самата тя се мислеше за грозна. А ето че сега огледалото казваше друго. Тя не мигна цялата нощ.
Един ден се занимаваше с нещо в градината и чу, че старата им прислужница, Тусен, казва на баща й:
— Забелязвате ли, господине, колко се е разхубавила госпожицата?
Козет изтича в стаята си и се огледа. Цели три месеца не бе правила това. Тя нададе вик. Беше не само хубава, но ослепително красива.
Жан Валжан наблюдаваше с безпокойство разцъфването на Козет. Той чувствуваше, че това ще внесе промяна в щастливия му досега живот. Искаше само едно: Козет да продължава да го обича! Всичко, което можеше да промени сегашния им начин на живот, го изпълваше с тревога. Той си казваше неволно: „Колко е хубава! Какво ще стане с мене?“
Още в първия ден, когато се увери, че наистина е красива, Козет започна да обръща внимание на дрехите си. За по-малко от месец малката Козет се превърна в елегантна девойка. Тя се оказа страшно кокетна. По-рано предпочиташе да си стоят в къщи, а сега почна да настоява да излизат. Точно по това време Мариус я зърна отново в Люксембурската градина.
В мига, когато Козет, без да съзнава, беше хвърлила на Мариус погледа, който толкова го смути, и той я бе погледнал така. И тя изпита същата болка и същата наслада. Съзнала хубостта си, тя знаеше, че притежава силно оръжие и почна неусетно да си служи с него.
Читателят си спомня колебанията, трепета и вълненията на Мариус, който стоеше на пейката си и не смееше да се приближи до нея. Държането му дразнеше Козет. Тя каза на баща си:
— Да се поразходим натам, татко.
Странно явление, първият признак за истинско чувство у младежа е стеснителността, а у девойката — дързостта.
Козет не знаеше какво е любов и затова се влюби още по-силно. Очакваше с нетърпение часа за разходка и се чувствуваше щастлива, щом намереше Мариус в градината. Те не знаеха нищо един за друг. Не се познаваха, не си говореха, не се поздравяваха, само се виждаха, но бяха блажени. Жан Валжан не забелязваше никаква промяна и все пак долавяше инстинктивно, че нещо се руши. Мариус се стараеше да не попада под погледа му и все пак Жан Валжан го съглеждаше. Държането на младежа му се струваше неестествено. Той проявяваше съмнително благоразумие. Сядаше далеч, държеше книга, уж че чете. Но защо не четеше? По-рано идваше със старите си дрехи, а сега слагаше всеки ден новия си костюм. С една дума Жан Валжан го ненавиждаше от все сърце.
Козет с нищо не се издаваше, а и Жан Валжан не отваряше дума пред нея за непознатия младеж. Само веднъж не можа да се въздържи и възкликна:
