— Колко важност си придава този младеж!
Козет отвърна невъзмутимо:
— Кой? Оня ли там? — сякаш го забелязваше за пръв път в живота си.
„Ех, че съм изкуфял! Сам й го наврях в очите!“ — помисли си Жан Валжан.
О, старческо простодушие! О, детска проницателност!
Така Жан Валжан реши, че младежът е влюбен в Козет, а тя дори не подозира съществуването му.
Когато Мариус почна да се държи безразсъдно, в погледа на Жан Валжан пламваше мрачен огън. Поглед на враг.
Когато Мариус разпита портиера, той не премълча и сподели с Жан Валжан.
Една седмица по-късно Жан Валжан смени квартирата си. Закле се никога да не стъпва в Люксембурската градина.
Козет не каза нищо, но стана печална. Веднъж той й предложи:
— Искаш ли да отидем в Люксембурската градина?
Тя светна. Отидоха в парка, но не видяха Мариус. Бяха минали три месеца. Той беше престанал да ходи там.
На другия ден Жан Валжан отново й предложи да отидат там. Козет тъжно отказа. Жан Валжан се измъчваше от скръбното й лице, но нищо не казваше. А Козет от своя страна линееше.
— Какво ти е? — питаше я той.
— Нищо ми няма — отвръщаше тя и го запитваше на свой ред, отгатвайки, че и той е печален: — А вие, татко, да не би да не сте добре?
— Аз ли? Нищо ми няма.
Така тези две същества, които се бяха обичали така трогателно, страдаха едно до друго, без да го кажат, без да се упрекнат, разменяйки кротки усмивки.
ГЛАВА VI
ВЪНШНА РАНА, ВЪТРЕШНО ИЗЦЕЛЕНИЕ
Така техният живот постепенно се помрачаваше.
Останало им беше едно единствено развлечение: да занесат хляб на гладните и дрехи на студуващите. По време на тия посещения при сиромасите Жан Валжан и Козет, която обикновено го придружаваше, чувстваха, че се възражда някогашната им близост. Тъкмо в този период от живота си те посетиха бърлогата на Тенардие.
Сутринта след това паметно посещение Жан Валжан се появи пред нея с голяма силно възпалена рана, която приличаше на опасно изгаряне. Не особено убедително обясни произхода й. Цял месец го тресе и не можа да излезе от къщи. Не пожела да се посъветва с лекар.
Козет го превързваше сутрин и вечер с неземна доброта и изглеждаше така щастлива, че може да направи нещо за него, че Жан Валжан се почувствува обзет от предишната си радост. Опасенията му се разпръснаха. Той се любуваше на Козет и си повтаряше: „О, благословена рана! Благословено боледуване!“
Дойде пролетта. Градината беше така привлекателна през този сезон, че Жан Валжан каза на Козет:
— Ти престана да излизаш в градината. Иди се поразходи.
— Добре, татко.
И тя почна да се разхожда в градината пред къщата, най-често сама, защото Жан Валжан избягваше да се показва там.
Козет беше премного млада, за да не се поддаде на радостния април, на когото самата тя приличаше. Неусетно черните мисли отлетяха. Тя час по час избухваше в смях и пееше. Жан Валжан, светнал, не можеше да се нарадва на отново порозовялото й личице.
Когато раната му оздравя, той поднови самотните си разходки по здрач.
Заблуждава се онзи, който мисли, че може да се разхожда сам из безлюдните предградия на Париж, без да налети на някое приключение.
ГЛАВА VII
ЛЕЛЯ ПЛУТАРХ ОБЯСНЯВА БЕЗ ЗАТРУДНЕНИЕ ВСЯКО ЯВЛЕНИЕ
Свечеряваше се, а малкият Гаврош не беше хапвал нищо. Той се спомни, че и предният ден не беше турял залък в устата си. Досадна работа. Реши да се погрижи поне за вечеря. Запъти се към пустите покрайнини. Само там можеше да му падне изневиделица нещо.
През една от по-раншните си разходки беше зърнал стара градина, в която се мяркаха само дядо и баба, а в градината — ябълка, не съвсем за изхвърляне. Ябълката е готова вечеря. Ябълката е живот. Плодът, който погуби Адам, можеше да се окаже спасителен за него. Само обикновен плет отделяше градината от улицата.
Гаврош се канеше вече да се прехвърли през плета, но изведнъж се сепна. Някой говореше в градината. Гаврош надзърна през една пролука в плета. Дядото от градината седеше на голям камък, превърнат в скамейка, а бабата мърмореше недоволно, изправена до него.
— Господин Мабьоф!
„Ама че смешно име!“ — помисли си Гаврош.
— Господин Мабьоф! — повтори старицата.
— Какво има, лельо Плутарх?
„И това именце си го бива!“ — учуди се Гаврош.
— Собственикът е недоволен, дължим му за три тримесечия.
— След още едно ще му дължим за четири.
— Казва, че щял да ни изхвърли.
— Ще си идем.
— Зарзаватчийката не дава вече подпалки. Иска си парите.
— Затова пък има слънце.
— И месарят вече не дава на вересия.
— И без това мъчно смилам месото. Става ми тежко от него.
— А какво ще ядем?
— Хляб.
— Да, ама и хлебарят вика, че ако няма пари, няма да има и хляб.
— Нали имаме ябълки.
— Но, господине, не може все пак да се живее съвсем без пари.
— Отде да ги взема?
Бабичката си отиде. Старецът се замисли. И Гаврош се замисли. Вместо да прескочи плета, той приклекна и откри в него същинска колибка, защото долните клони се раздалечаваха. Той се сгуши в нея.
Внезапно на осветената от здрачното небе улица се появиха две сенки. Едната вървеше напред, а другата я следваше на известно разстояние.
Първата сянка напомняше стар буржоа, прегърбен и замислен. Втората беше стройна и енергична. Под скъпата шапка се очертаваше юношески профил. Гаврош позна Монпарнас. Явно беше, че замисля нещо против другия. Монпарнас на лов в подобен час и на подобно място наистина вещаеше заплаха. Момчето се изпълни с жалост към непознатия.
В същия миг Монпарнас скочи върху жертвата и я стисна за шията. Гаврош едва сдържа вика си: единият мъж лежеше под другия и се бъхтеше безпомощно. Само че поваленият на земята беше Монпарнас. Безобидният буржоа го беше притиснал с каменното си коляно.
„Бива си го дъртака!“ — помисли си Гаврош.
Цялата сцена се беше разиграла в пълна тишина. Непознатият се изправи и Гаврош чу следната дума:
— Стани!
Монпарнас се надигна, засрамен и озлобен. Гаврош слушаше и гледаше, цял уши и очи. Забавляваше се
