— Нали тук живее?
— Премести се.
— Къде отиде?
— Не каза адреса си.
„Колко е тежко да не знаеш къде живее душата ти!“
Другаде беше написано:
„Срещнах на улицата един много беден младеж. Шапката му — вехта, дрехата — износена, обувките — прогизнали, а душата му — пълна със звездни лъчи.“
На последната страница стоеше следното изречение:
„Слънцето би угаснало, ако на света нямаше поне един влюбен.“
Докато четеше това странно послание, Козет постепенно се унесе в мечти. Една човешка мисъл се беше изляла в тази тетрадка: въздишка след въздишка, без ред, без цел, наслуки. Тетрадката беше писмо. Писмо без адрес и без подпис. От кого? Козет не се поколеба нито за миг. Можеше да бъде само Той.
В душата й отново просветна. Той пишеше! Той беше тук! Неговата ръка се бе провряла през решетката! Той я бе намерил.
Избяга в къщи, затвори се в стаята си и неколкократно прочете ръкописа, докато го научи наизуст. После го целуна и го скри до гърдите си. Целия ден беше като замаяна. Тя не се съмняваше нито миг, че писмото бе адресирано до нея.
Когато се свечери, Жан Валжан излезе. Козет се облече много грижливо. Облече най-хубавата си рокля. Нима очакваше нечие посещение или се канеше да излезе? Не.
Щом здрачът се сгъсти, тя слезе в градината и се насочи към пейката. Камъкът стоеше все още там. Тя седна и сложи ръка върху него, сякаш да му благодари.
Изведнъж изпита неясното чувство, че някой стои зад нея. Обърна глава и се изправи. Беше той. Гологлав, блед, отслабнал. Черните му дрехи едва се открояваха в мрака. Здрачът хвърляше синкава светлина върху челото му и скриваше очите му. Той не беше още призрак, но сякаш не беше и живо същество. Козет едва сдържа вика си. Той не помръдваше. Козет отстъпи назад и се облегна на едно дърво, за да не падне. Тогава чу гласа му.
— Простете, аз дойдох. Не можех да живея повече така и затова дойдох. Прочетохте ли писмото? Спомняхте ли си за мен? Много време изтече от деня, когато ме погледнахте в Люксембурската градина. Скоро ще стане година оттогава. Вие внезапно изчезнахте. Разпитвах за вас. Бяхте се преместили. Не се бойте. Нали не ви пречи, че ви слушам като пеете и ви гледам, като се разхождате в градината? Оставете ме да идвам от време на време при вас. Иначе ще умра. Простете ми! О, ако знаехте само! Сърдите ли ми се?
— О, майко! — промълви Козет и се отпусна примряла. Той я улови, когато залитна и я взе в прегръдките си.
Съзнанието му се замъгли. Сам той се олюляваше.
— Нима ме обичате? — попита той задавено.
— Мълчи! Нима не знаеш! — прошепна тя така тихо, че думите й се отрониха като въздишка.
Седнаха на пейката. Не усещаха нито хладната нощ, нито ледения камък, нито мократа трева. Уловени несъзнателно за ръце, те се гледаха ненаситно.
Постепенно се отпуснаха. Двете млади чисти сърца си разказаха всичко. И мечтите, и възторзите, и отчаянието си. Как се бяха обичали безмълвно, как бяха страдали, когато не можеха да се виждат. Повериха си най-затаените чувства, опознаха се взаимно, заплениха се.
Когато си споделиха всичко, тя облегна глава на рамото му и попита:
— Как се казвате?
— Мариус. А вие?
— Козет.
ГЛАВА X
ЛОШАТА ШЕГА НА ВЯТЪРА
Когато ханчето на Монфермей започна да запада, съпрузите Тенардие се бяха сдобили с още две деца, и двете момчета. Така им станаха прекалено много. Тенардиерица се беше отървала от последните две и то с рядко удоволствие. Както видяхте, нейните майчини чувства не се разпростираха отвъд дъщерите й.
— Притрябвали са ми тия пискуни! — казваше тя за последните две.
Съпрузите се освободиха от тях и то не без изгода. Харизаха ги на една изтънчена престъпница Маньон, която се задължи да плаща на родителите по десет франка на месец.
Тя именно бе връчила на Епонин записката относно улица Плюме. Маньон дълго бе оставала в сянка, без никой да я безпокои, но един прекрасен ден полицията довтаса в жилището й и я арестува. Двете момченца играеха в нечий заден двор и съвсем не подозираха какво ги е сполетяло. Когато поискаха да се приберат, намериха вратата затворена. Кърпачът от дюкянчето насреща ги извика и им даде парче хартия, на което майка им бе написала един адрес. Кърпачът им каза:
— Идете там. Съвсем близо е. Покажете листчето и там ще ви оправят.
Двете деца тръгнаха. По-голямото водеше за ръка по-малкото и държеше в ръчичка листчето. Студено му беше. Премръзналите му пръстчета не държаха здраво листчето. На пресечката духна вятър и го изтръгна от ръката му. Смрачаваше се и момченцето не можа да го намери.
Тогава двете деца заскитаха наслуки по улиците.
Напролет остър, студен вятър често пронизва Париж. Като че ли някой е забравил полуотворена тъмната врата на зимата и сега духа от нея.
Тази вечер севернякът духаше така безмилостно, сякаш се беше завърнал януари. Гражданите бяха навлекли отново зимните си палта. Малкият Гаврош, винаги весел и зъзнещ под дрипите си, се беше прехласнал пред дюкянчето на един бръснар. Той се бе пременил с един женски шал, който бе омотал около врата си. Привидно се любуваше на една младоженка от восък, която се въртеше зад стъклото на витрината. Но всъщност разглеждаше дюкянчето, за да види дали не може да задигне някой калъп сапун и после да го продаде. Често си изкарваше обеда с такива сапуни. Той наричаше този вид работа „бръснене на бръснарите“.
Бръснарят се въртеше около клиента си в затопленото дюкянче и поглеждаше изпод вежди врага — зъзнещото безочливо гаменче, което беше пъхнало премръзналите си ръце в джобовете, но умът му явно не стоеше мирно. В това време две по-малки деца, едното като че ли седем, а другото петгодишно, влязоха в дюкянчето, искайки нещо с плачлив глас. Те говореха едно през друго и нищо не се разбираше. Зъбите им тракаха от студ. Бръснарят се извърна разярен и ги изтласка на улицата.
Гаврош изтича след децата и ги заговори:
— Какво има, сополанковци?
— Не знаем къде да нощуваме — отвърна по-голямото.
— Само това ли било? Чудо голямо! Плаче ли се за такова нещо? — и той добави с покровителствен тон: — Елате с мен, малчуганчета!
Двете деца тръгнаха след него. Те не плачеха вече.
Гаврош пое с тях към Бастилията. Грубият бръснар го беше настроил нападателно и когато видя една портиерка, влачеща метлата подире си, той й извика:
— С коня си ли излизате, госпожо?
В същото време опръска с кал лачените ботуши на един минувач.
— Ах, ти обеснико! — ядоса се минувачът.
— Оплаквате ли се от някого? — попита Гаврош, подавайки нос от шала.
— От тебе — изсумтя минувачът.
— Гишето е затворено. Не приемам вече оплаквания.
Малко по-нататък Гаврош съгледа под един вход тринадесетгодишно просякинче с толкова къса рокличка, че се виждаха коленете му. Бързото растене играе понякога такива номера.
— Горкото момиче! На, дръж поне това!
И като отви топлия шал от врата си, той наметна мършавите посинели рамене на момичето. Така шалът си възвърна своето първоначално предназначение.
