Три дълги пръта, забити в корема на слона, съединени и омотани с въже в горния край, образуваха нещо като пирамида. Тя крепеше мрежа от медна жица, изкусно прикрепена така, че да обвие плътно трите пръта. Долу беше притисната като в обръч от големи камъни. Мрежата напомняше птичите клетки в зоологическата градина. Тази мрежа заместваше завесите.
Гаврош поотмести камъните, повдигна малко мрежата и каза:
— Изпълзете вътре, малчугани!
После се вмъкна и той, и грижливо нареди отново камъните, за да затвори плътно отвора.
И тримата се проснаха върху рогозката.
Гаврош все още държеше в ръка „Зимничния плъх“.
— А сега да къртим — заповяда той. — Ще угася свещника.
— Господине — попита по-малкото братче, като посочи мрежата, — какво е това?
— Това пази от плъховете. Взето е от зоологическата градина.
Докато говореше, той завиваше с края на одеалото малкото момченце, което прошепна:
— Ах, колко е приятно! Колко е топло!
Гаврош изгледа със задоволство одеалото.
— Пак от зоологическата градина. Взех го от маймуните, а рогозката е от жирафа.
Двете деца наблюдаваха смаяни и почтителни това необикновено и изобретателно същество, бездомно като тях, слабо като тях, което не се боеше от нищо.
— А не ви ли е страх от градските сержанти? — попита по-голямото.
— Не се казва сержанти, а фантета. Ами я ми кажете, защо ревяхте одеве?
— Защото нямаме вече жилище.
— Не се казва жилище, а соба.
— И после, страх ни беше да останем сами нощем.
— Не се казва нощем, а по мръкнало.
— Благодаря, господине — каза детето.
— Няма вече да хленчите. Аз ще се грижа за вас. Ще видите колко хубаво ще си живеем. През лятото ще се къпем в реката, а през зимата ще ходим на театър. Брей, фитилът догаря. Внимание! Нямам пари за повече осветление.
— Освен това някоя искра може да падне върху рогозката и да подпали къщата.
— Казва се „да опърли комина“.
После той зави за последен път децата, духна кандилцето и каза: — Къртете!
— Много ми е добре — промърмори по-голямото — като че ли имам пухена възглавница под главата.
— Не се казва глава, а чутура.
Едва изгаснала светлината, мрежата, под която лежаха децата, се разтърси силно. Чу се глухо триене, съпроводено с металически звук, като че ли в медната жица се впиваха стотици зъби и нокти.
Смразено от ужас, петгодишното момченце бутна братчето си, но то вече „къртеше“, както му бе заповядал Гаврош. Тогава, примряло от страх, детето се осмели да се обърне към Гаврош, сдържайки дъха си:
— Господине! Какво е това?
— Плъхове.
И действително плъховете, гъмжащи в утробата на слона които стояха на почтително разстояние, докато светеше свещта, се втурнаха към палатката на Гаврош, подушили „прясно месо“.
Малкото момченце не можеше да заспи.
— Господине! — обади се повторно то. — Какво е това плъхове.
— Мишки.
Това обяснение поуспокои детето, защото то беше виждало бели мишки на панаира.
— А защо не си вземете котка?
— Имах, но те я изядоха.
Детето цяло се разтрепери.
— Кой изяде котката? Мишките ли?
— Да, плъховете.
— А могат ли да изядат и нас?
— Като нищо.
Ужасът на детето достигна краен предел, но Гаврош добави:
— Не се бой. Те не могат да влязат при нас. А и аз нали съм тук? Не се бой. Ето, хвани ръката ми. Нанкай.
Детето притисна ръката му до гърдите си и се почувствува в безопасност.
Нощните часове изтекоха. Изправен неподвижно, с вперени в мрака очи, огромният слон стоеше замислен и сякаш доволен от своето добро дело, охранявайки от небето и хората три злочести заспали дечица.
За да разберете по-добре следващата случка, трябва да поясним, че полицейският пост се намираше на другия край на площада и не можеше нито да види, нито да чуе какво ставаше около слона.
Малко преди разсъмване някакъв мъж прекоси площада и се озова под търбуха на слона. Той нададе странен вик, който би могъл да бъде възпроизведен само от папагал:
— Кирикикиу!
Когато викна втори път, от вътрешността на слона му се обади звънък и весел детски глас:
— Да.
Почти незабавно дъската, която затуляше отвора, се отмести и едно дете тупна до мъжа. Детето беше Гаврош, а мъжът — Монпарнас.
— Имаме нужда от теб, ела да помагаш.
Момчето не поиска повече обяснения.
— Идвам.
Двамата закривуличиха между зарзаватчийските колички, които в този час се придвижваха към халите. Сгушени в ямурлуците си поради силния дъжд, зарзаватчиите дори не поглеждаха двамата странни минувачи.
ГЛАВА XI
ПЕРИПЕТИИТЕ НА БЯГСТВОТО
Ето какво се бе случило същата нощ в затвора Форс. Бабе, Брюжон, Устатия и Тенардие се бяха нагласили да избягат, макар че Тенардие беше в единична килия. Бабе беше успял да се измъкне още през деня. Уговорили се бяха Монпарнас да им помогне отвън.
Независимо от слабото си телосложение и умишлено глупавия си вид, Брюжон беше много хитър, ловък и опасен крадец. Първите му опити в апашкото изкуство имаха за обект покривите и той се бе усъвършенствал да ходи по тях. Моментът беше много удобен за бягство, защото поправяха покрива на затвора и горе имаше стълби, тоест мостове към свободата.
Устатия и Брюжон бяха настанени в същата спалня, а Тенардие — точно над тях.
Леглата им по една случайност опираха до комина.
Таванът на затвора беше разделен на килии, преградени с тройни решетки и обковани с ламарина врати, отрупани с огромни гвоздеи. В една такава единична килия беше затворен Тенардие.
В много затвори има продажни служители, съучастници в бягствата на престъпниците.
С доставен по тъмен начин гвоздей Брюжон и Устатия издълбаха дупка в комина, покатериха се по него и се озоваха на покрива. Бурята бушуваше. Пропаст ги делеше от зида, ограждащ караулния път. В дъното проблясваше пушката на часовоя. Те вързаха единия край на въжето, което носеха със себе си за комина, метнаха другия върху зида и скочиха смело над пропастта. Вкопчиха се в гредата върху зида и по въжето се прехвърлиха върху друг, по-нисък покрив, оттам е някакъв двор и се намериха след миг на улицата. Едва ли беше минало и час, откакто се бяха на дигнали от постелята си с гвоздей в ръка и план за бягство в глава.
Няколко мига по-късно срещнаха Бабе и Монпарнас, които обикаляха около затвора.
