Тенардие беше предупреден — не можа да се разбере как — и остана буден. Той зърна две сенки, които пълзяха по покрива под дъжда. Едната спря пред прозорчето му. Той я позна: беше Брюжон. Това му беше достатъчно.
Смятан за опасен разбойник, Тенардие беше поставен под зорка охрана. Всеки два часа сменяха часовоя пред килията му. Краката на затворника бяха оковани във вериги. Всеки ден в четири часа тъмничар, придружен от два огромни песа, влизаше в килията му и слагаше до леглото му стомна вода, паница постна чорба и черен хляб. Той проверяваше веригите и решетките, като ги почукваше. Същият пазач го посещаваше заедно с кучетата и два пъти през нощта.
Тенардие си беше изпросил един железен клин, за да втиква с него хляба си в една пукнатина на стената, та да го пази от плъховете.
В два часа през нощта смениха дежурния и го заместиха новобранец. След това мина надзирателят с кучетата. Когато в четири часа дойдоха да сменят часовоя, намериха го заспал като труп пред килията на Тенардие. Колкото до Тенардие, от него нямаше и следа. Счупените му окови лежаха на пода. В тавана на килията му зееше широка дупка. Една дъска от одъра му беше откована. Сигурно я бе отмъкнал със себе си. Намериха полуизпразнената бутилка с чудното вино, което бе приспало войничето, чийто щик беше изчезнал безследно.
Когато откриха бягството на Тенардие, всички смятаха, че той вече е вън от опасност. Всъщност той още не беше осъществил окончателно бягството си. Той намери въжето, вързано за комина, но то се бе скъсало при спускането на Устатия и на Брюжон и затова не можеше с него да скочи на зида. Тръгна по покривите и към три часа сутринта се намери на гребена на една порутина, която завършваше с висок калкан. Никой не би могъл да каже как се бе добрал до нея. Може би беше използвал стълбите на покривчиите. Никога не можа да се узнае как бе изминал сравнително голямото разстояние от затвора до тази руина. Бягащият е обзет от вдъхновение. Тъй или иначе той лежеше, мокър до кости, изнемощял и изподран върху отвесния зид, висок колкото съседните триетажни къщи. Въжето, което носеше у себе си, беше много късо. Той чакаше блед, загубил всяка надежда и съзнаващ с ужас, че скоро ще се развидели и ще го открият. Часовникът изби четири часа. Тенардие долови далечен шум от отваряне и затваряне на врати, суетене на караули, пресипнали гласове на ключари. Факел прекоси бързо тавана на затвора, където беше неговата килия. Нещастникът виждаше добре затвора от наблюдателния си пункт. По покривите заблещукаха светлини. А на изток, откъм Бастилията небето зловещо побледняваше.
Той продължаваше да лежи върху тясната стена, обзет от шемет, че може да падне и от ужас, че ще го арестуват, ако остане горе. Внезапно видя под себе си двама мъже. Чу, че разговарят на апашки жаргон и пред очите му просветна. Първият каза тихо, но отчетливо:
— Хайде да офейкваме! Какво още се мотаем тъдява?
Вторият отвърна:
— Но там пази един аскер. Ще ни пипнат туканка.
По двете думи „тъдява“ и „туканка“ Тенардие разпозна Брюжон и Бабе. В това време към тях се присъединиха още двама и единият от тях каза:
— А какво ни гарантира, че той не се нуждае от нас?
При тези думи, изречени на литературен френски език, Тенардие разпозна Монпарнас, който не си служеше е жаргон, макар че го владееше отлично.
Четвъртият не бе казал нито дума, но широките му рамене го издаваха. Беше Устатия.
Брюжон каза почти заповеднически:
— Кръчмарят не е успял да офейка. Той е нов в занаята.
Бабе добави:
— Твоят кръчмар ще да са го спипали на местопрестъплението. За тая работа трябва да си майстор. Той е чирак. Чуваш ли глъчката в затвора? Виждаш ли светлините? Спипали са го, казвам ти. Да вървим.
— Приятел в нужда не се оставя — измърмори Монпарнас.
— Аз пък ти казвам: сбарали са го. Да се омитаме. Ей сега някое фанте ще ни мерне.
Монпарнас възразяваше все по-слабо. Обезпокоителната глъчка, която идеше от затвора, ги подтикваше да се отдалечат колкото се може по-скоро от това опасно място.
Тенардие се задъхваше върху стената. Не се осмеляваше да се обади на другарите си, за да не би някой друг да го чуе и всичко да пропадне. Мина му обаче една спасителна мисъл. Извади от джоба си въжето на Брюжон и го хвърли в дворчето под себе си.
— Вдовичка — каза Бабе. На апашки език, въже.
— Моят сиджим — заяви Брюжон.
— Кръчмарят е някъде тук — каза Монпарнас.
Вдигнаха очи. Тенардие се подаде иззад зида.
— Бързо. У теб ли е другият край на въжето? Ще му го хвърлим, той ще го върже за зида и ще се спусне — прошепна Монпарнас.
— Премръзнали са ми ръцете — осмели се да каже Тенардие. — Няма да мога.
— Тогава един от нас трябва да се покатери — предложи Монпарнас.
Стар комин беше долепен до стената близо до мястото, където се беше вкопчил Тенардие.
— Трябва да се покатерим по комина — каза пак Монпарнас.
— По кюнеца? — възкликна Бабе. — Мъж никога. Само дете може да се покатери.
— Откъде да вземем дете? — обади се Устатия.
— Почакайте малко. Сетих се откъде — каза Монпарнас и се втурна към Бастилията.
Изминаха седем-осем минути, осем века за Тенардие. Четиримата му другари не промълвяха нито дума. Най-сетне в дворчето се вмъкна Монпарнас, водещ със себе си Гаврош.
— Юнак ли си, малчугане? — попита го Устатия.
— Малчуган като мене е мъж, а мъже като вас са малчугани.
— Брех, че дълъг език — удиви се Бабе.
— Детето на Париж не е вчерашно — каза Брюжон.
Обясняха му какво трябва да направи. Момчето цъкна неподражаемо с език, сякаш искаше да каже: „Само толкова ли?“
— Горе има един човек, когото трябва да спасиш — поде Монпарнас.
— Съгласен ли си? — попита го Брюжон.
— Глупак — отвърна Гаврош, като че ли въпросът му се стори излишен. Той свали обувките си. Устатия го сграбчи и го сложи на покрива на барачката, от която излизаше комина. Детето захапа въжето и се заизкачва решително. По едно време повдигна глава и съгледа Тенардие.
— Охо! Това било баща ми!… Нищо, няма значение — каза то и продължи да се катери.
Гаврош стигна до върха на зида, завърза здраво въжето за напречната греда и миг по-късно Тенардие беше на улицата.
Щом усети паважа под краката си, жестоката му жизненост тутакси се възвърна и първият възклик на нашия стар познайник беше:
— Кого ще изядем сега?
— Да се измитаме по-бързо — предложи Брюжон. — На улица Плюме имаше една работа, която изглеждаше удобна: безлюдна улица, усамотена къща, стара, ръждясала решетка и две сами жени.
— Много добре. Защо не?
— Твоята щерка Епонин проучи мястото — отвърна Бабе.
— И донесе сухар — добави Устатия. — Там изглежда не може да се направи нищо.
— Щерката има пипе, но все пак ще трябва да проверим и ние.
Нито един от мъжете като че ли не забелязваше вече Гаврош. Той почака няколко минути, надявайки се, че баща му ще се обърне към него, после обу обувките си и каза:
— Нали нямате вече нужда от мене? Аз си отивам. Трябва да събудя дечицата си.
И той си отиде. Петимата мъже излязоха един след друг от двора. Когато Гаврош изчезна от погледите им, Бабе дръпна Тенардие настрана и му каза:
— Видя ли детето?
— Кое дете?
— Което се покатери по стената да ти донесе въжето.
