— Не го разгледах добре.
— Мисля, че беше синът ти.
— Ами! Така ти се е сторило — каза Тенардие и се отдалечи.
ГЛАВА XII
БЕЗОБЛАЧНО ЩАСТИЕ
Читателят е разбрал навярно, че след като позна през решетката обитателката на къщата на улица Плюме, Епонин най-напред отстрани злодеите от този дом, а после заведе там Мариус. След няколко дни, прекарани в захлас пред решетъчната ограда, Мариус се беше вмъкнал много лесно в градината: достатъчно беше да изкърти една пръчка от старата решетка, която се клатеше в ръждясалото си гнездо като старчески зъб. Мариус беше тънък и се провря лесно.
След първата вечер, когато свързаха навеки душите си, Мариус идваше всеки ден. През целия месец май всяка нощ в дивата занемарена градина, под уханните гъсти храсти две невинни същества, чисти и благородни, се държаха за ръце, гледаха се, разговаряха и живееха в дивно блаженство. Нищо повече не им трябваше. Разговорите им бяха съвсем невинни и често пъти наивни.
Козет казваше на Мариус:
— Знаеш ли? Аз се казвам Евфразия, но ми викат Козет.
— Да…, но и Козет не е лошо.
— Нима предпочиташ Козет пред Евфразия?
— Да!
— Тогава и аз го предпочитам. Наричай ме така.
Друг път тя го поглеждаше втренчено и възкликваше:
— Господине, вие сте прекрасен, хубав, находчив, сигурно по-начетен от мене, но по едно нещо аз безспорно ви превъзхождам: „Обичам те!“
Мариус беше на седмото небе.
Веднъж той каза на Козет:
— Представи си, по едно време мислех, че се казваш Юрсюл.
И двамата се смяха цялата вечер на това.
Мариус си представяше живота си с Козет просто така: да идва всяка вечер, да отмества старата услужлива пречка на решетката, да сядат двамата един до друг на пейката, да гледат звездния свод, да гали върха на пръстите на Козет и така до края на живота им. А през това време над главите им минаваха облаци.
ГЛАВА XIII
ПЪРВИ СЕНКИ
Жан Валжан не подозираше защо Козет беше весела и това му стигаше, за да се чувствува щастлив. Козет никога не му възразяваше. Той пожелаеше да се разходят? Добре, татенце. Искаше да останат в къщи? Още по-добре. Да прекарат заедно вечерта? Тя изглеждаше очарована. Тъй като той винаги си отиваше в десет часа вечерта, в такива случаи Мариус се вмъкваше по-късно, когато чуеше, че Козет отваря вратата към външната площадка. Жан Валжан беше забравил съществуването на младежа.
Мариус никога не се мяркаше денем към тях. Нито стъпваше в къщата. Те се спотаяваха в чупката до площадката, за да не ги видят или чуят от улицата и често само си стискаха ръцете, без да говорят. През този сладостен месец май те изпитаха неповторимо щастие. В какво се състоеше то?
За Мариус да слуша Козетините приказки за дрехи.
За Козет — да слуша Мариусовите приказки за политика.
Да съзерцават една и съща планета в небето.
Да мълчат заедно и пр., все в същия дух.
Но се появиха усложнения.
Една вечер Мариус отиваше на среща. Тъкмо когато завиваше по улица Плюме, чу нечий глас съвсем близо до себе си:
— Добър вечер, господин Мариус!
Той вдигна глава и разпозна Епонин. Тази среща му оказа странно въздействие. Откакто девойката го бе завела на улица Плюме, той нито веднъж не се беше сетил за нея и напълно я бе забравил. Можеше да й бъде само признателен, защото дължеше на нея сегашното си щастие, но все пак изпита неприятно чувство, когато я видя. Той възкликна, леко смутен:
— А, вие ли сте, Епонин.
— Защо ми говорите на „вие“? Да не би да съм ви сторила нещо?
Естествено Мариус нямаше нищо против нея. Но след като говореше на „ти“ с Козет, можеше да се обърне само на „вие“ към Епонин.
Понеже той не казваше нищо, тя възкликна:
— Я кажете…
Но гласът й пресекна. Това така безгрижно и дръзко момиче като че ли не можеше да намери подходящи думи.
— Е?… — поде тя отново. После млъкна и остана с наведени очи.
— Лека нощ, господин Мариус — каза внезапно тя и се отдалечи.
ГЛАВА XIV
„КАБ“ ЗНАЧИ НА ЖАРГОН „ЛАЯ“
На другия ден беше 3 юни, 3 юни 1832 година, дата, която трябва да отбележим поради сериозните събития, надвиснали през това време над Париж. Нощта се спускаше и Мариус вървеше по същия път, изпълнен със същите мисли и същото очарование. Той забеляза, че Епонин идва срещу него. Два дни поред! Наистина това беше вече прекалено. Той се обърна рязко и отиде на улица Плюме откъм другата страна.
Това принуди Епонин да го проследи чак до улица Плюме, нещо, което досега не бе правила.
Тя видя как той отмести пречката и влезе в градината.
„Охо! Той влиза в къщата!“ — каза си тя. — „Само такива да ги нямаме!“ — прошепна мрачно девойката.
После седна на оградата до изкъртената пречка. Стоя така повече от час, без да помръдне. Към десет часа вечерта един закъснял буржоа мина край оградата и чу нечий задавен, заплашителен глас:
— Не ми е чудно, че се мъкне тука всяка вечер!
Минувачът се огледа, не видя никой и много се уплаши. Той ускори крачка. И добре стори, че побърза, защото няколко секунди по-късно по улица Плюме се зададоха шестима мъже, които вървяха поотделно край стените, на известно разстояние един от друг.
Щом стигна до решетката, първият се спря и зачака другите. Заговориха полугласно.
— Туканачка е — каза единият.
— Има ли каб? — попита вторият.
— Не зная. Сбарал съм за всеки случай едно топче и ще му дам да джвака.
— Решетката е стара.
— Още по-добре. Няма да скрибуца много и лесно ще я престържем.
Шестият започна да опипва решетката, както беше сторила малко преди това Епонин. Така стигна до откъртената от Мариус пречка. Нечия ръка се подаде внезапно от сянката, хвана го за рамото, а после го удари грубо по гърдите. Пресипнал глас пошепна на ухото му:
— Има каб.
Мъжът се сепна уплашено.
— Коя ли е пък тази хубостница?
— Щерка ви.
Действително беше Епонин, а мъжът беше Тенардие. Когато Епонин излезе от сянката, петимата други мъже се приближиха безшумно със зловещата походка, свойствена на нощни птици като тях. В ръцете им се виждаха грозни сечива.
