След като стори това, Гаврош се разтресе от студ.
— Бр-р!
Дъждът се ожесточи като че ли още повече от неговото „бр-р“. Лошото небе така наказва добрите постъпки!
— Все едно! — додаде Гаврош, поглеждайки просякинчето, което се беше свило на кълбо под топлия шал. — Тая поне сега си има знаменито кожено палто!
Минаха покрай витрина с гъста желязна мрежа, отличителен белег на хлебарниците. Хлябът се крие като злато зад железни решетки!
— Ей, хлапета, вечеряли ли сте?
— От сутринта не сме хапвали нищо, господине — отвърна по-голямото.
— Че нямате ли си баща и майка?
— Имаме, господине, но не знаем къде са.
— Понякога е по-добре да не знаеш къде са, отколкото да знаеш — заяви философски Гаврош.
— Колко чудесно все пак! Мама ни беше казала, че ще ни води да си вземем върба за Цветница!
— Бабина ти трънкина! — забеляза Гаврош.
— Мама е истинска госпожа.
— Тинтири-минтири! — отвърна Гаврош.
Той се беше спрял пред хлебарницата и от няколко минути опипваше и пребъркваше всички скривалища на дрипите си.
— Спокойно, малчугани! Ще има вечеря за трима ни. И той измъкна едно су от джоба си. После бутна и двете в хлебарницата и сложи монетата върху тезгяха.
— Момче, хляб за пет сантима! На три парчета! Хлебарят изгледа тримата си клиенти и посегна към черния хляб. Гаврош кресна възмутено:
— Квойтуй?
Предупреждаваме читателите, че тази дума замества изречението: „Какво е това?“ Хлебарят го разбра.
— Много хубав второкачествен хляб.
— Искаш да кажеш просеник! — отвърна Гаврош презрително. — Бял хляб, момче! Черпя!
Хлебарят прибра парите, а Гаврош каза на децата:
— Гризкайте!
Те го погледнаха озадачени.
— Ах, вярно, те не разбират още. Яжте! Напъхайте това в човките си!
И той им даде по едно парче, като остави най-малкото за себе си. След като получи парите, хлебарят ги гледаше недоволно.
— Да си идем на улицата — предложи Гаврош.
И те поеха към Бастилията.
Когато минаха по една тъмна уличка, Гаврош се натъкна на Монпарнас.
— У, че си елегантен! И със сини очила! Не ти липсва вкус, честна апашка дума!
— Не кряскай толкова — предупреди го Монпарнас. —-Отивам да търся Бабе.
— Аз мислех, че е в пандиза.
— Отпандизи се.
— Майстор и половина!
Гаврош хвана несъзнателно дръжката на бастунчето, което Монпарнас държеше в ръка и измъкна остра кама.
— Охо! — възкликна той. — Ти си си взел и жандара, само че в цивилни дрехи. С фантета ли възнамеряваш да се биеш.
— Нищо не се знае. Не е лошо да имаш карфица у себе си. Накъде си се запътил?
Гаврош посочи двете си протежета.
— Да ги сложа да нанкат.
— Къде ще спят?
— У мене.
— Нима имаш квартира? Къде е?
— В слона. Квоотуй?
Това е пак говорим израз, който никой не пише, но всеки произнася и значи: „Какво от това?“
— Всъщност защо не. Добре ли си там?
— Отлично. Само че не казвай никому. Вмъквам се през една дупка между предните крака на слона. Е, хайде, лека нощ. Ако ти потрябвам за нещо, там съм. Няма портиер. Търси господин Гаврош.
Монпарнас се запъти към Гревския площад, а Гаврош продължи с децата към Бастилията.
По онова време в югоизточния край на площад Бастилия стърчеше все още странен макет, изграден от зидария и дърво, който представляваше слон с куличка. Могъщ осезаем призрак, изправен до невидимия призрак на Бастилията. Никой не хвърляше поглед към него. Беше изоставен и неприветлив. Този грубоват, но безспорно величествен паметник служеше за убежище на Гаврош.
— Не се бойте, сополанковци — каза той на децата, когато се приближиха. До стобора бе прикрепена стълбата на работниците от съседния дървен склад. Гаврош я изправи и опря горния й край до зеещата тъмна дупка в корема на колоса.
— Качвайте се и влизайте!
Децата не се решаваха. Те се спогледаха ужасени. Той се качи горе, без да използва стълбата и им подвикна да го последват.
— Ето, видяхте ли? Хайде, бебчета! Качи се първо ти! — обърна се той към по-голямото. — Ще ти подам ръка.
Голямото дете се престраши. По-малкото, останало само между огромните лапи на слона, се разрева.
Когато голямото момченце се изкачи достатъчно, Гаврош се присегна и го издърпа горе.
— Чакай тука — каза му той.
После скочи върху тревата, сграбчи петгодишното момченце и се заизкачва с него. Той го подаде на братчето му и каза:
— Аз ще го бутам отдолу, а ти го тегли отгоре. След миг и тримата се озоваха в търбуха на слона.
— Сега сте мои гости, хлапенца!
Празнично облечените буржоа, които се разхождаха в неделя край слона, често подхвърляха самодоволно:
— За какво ли пък служи това?
А то служеше, за да спаси от студ, мраз, град и дъжд, да предпази от зимната хала, от спането в калта и в снега едно малко създанийце без баща и майка, без хляб, без дреха, без покрив. То служеше да приюти невинното, отхвърлено от обществото дете. Да намали поне отчасти обществената вина. За това служеше слонът при Бастилията.
Гаврош потъна уверено в мрака, като собственик, който познава добре жилището си и запуши с една дъска отвора. После драсна клечка кибрит и запали върха на натопен в смола фитил, носещ името „Зимничен плъх“. Двете гостенчета се огледаха. Те сигурно изпитаха същото, което се изпитва в утробата на огромен кит. Над тях се издигаше внушителен скелет.
Малкото момченце се сгуши до братчето си и каза полугласно:
— Тъмно е като в рог.
— Какво ви прихваща? — сопна се Гаврош. — Да не би да искате двореца Тюйлери? Я ги виж, като че са расли в златен кафез! Вънка е тъмно като в рог, глупчо. Вън вали, а тука не. Вън е студено, а тук няма и следа от вятър.
Децата почнаха по-спокойно да разглеждат „апартамента“.
Той ги бутна към дъното на туловището, където се намираше постелята му — дюшек, одеяло и ниша със завеси.
Дюшекът беше сламена рогозка, одеалото — почти ново парче грубо сукно. А сега да видим какво представляваше нищата.
