от все сърце.
— На колко години си?
— Деветнадесет.
— Ти си здрав и силен. Защо не работиш?
— Защото не ми се ще.
— С какво се занимаваш?
— Безделнича.
— Говори сериозно. Какъв искаш да станеш?
— Джебчия.
Възрастният мъж се замисли дълбоко. После произнесе в мрака тържествена реч, от която Гаврош не пропусна нито дума.
— Мое дете, ти избираш поради мързела си най-трудното съществуване. Спри се, докато е време, и се спаси. Желязната ръка на неумолим труд ще те сграбчи; знай, че който се отказва доброволно от труда, го получава под форма на наказание. Не искаш да работиш? Ще станеш роб. Откажеш ли се от почтената умора на хората, ще споделиш потта на прокълнатите. Ще облажаваш орача, жетваря, ковача. Животът ти ще стане чудовищен. Всеки, ако рече да излезе, бутва вратата си и е навън. А ти, ако поискаш да излезеш, ще трябва да пробиеш стена. Или да изплетеш от чаршафите си въже, да излезеш през тъмничното прозорче и да увиснеш над бездната, за да паднеш неизвестно къде. Уловят ли те, карцер и нова присъда. Ето бъдещето ти. Тежко томува, който е решил да бъде паразит! Ах, бедно дете, тръгнал си по неверен път. Кражбата е най-тежката професия. Върви си сега и помисли над думите ми. Какво впрочем искаше от мен? Кесията ми? На ти я! — и старецът пъхна в ръцете на младежа кесията си.
Монпарнас я задържа за миг, за да провери тежестта й и я пъхна машинално в джоба си, както ако я беше откраднал.
Непознатият продължи разходката си.
— Празен дърдорко! — измърмори Монпарнас.
Кой беше този мъж? Читателят навярно се е досетил. Монпарнас го загледа разсеяно. В същия миг Гаврош допълзя до него, посегна безшумно и измъкна кесията. После я метна през плета в краката на дядото и си плю на петите.
Дядо Мабьоф се сепна. Наведе се и вдигна кесията. Вътре имаше няколко наполеона. Той я отнесе на леля Плутарх.
— От небето ще да е паднала — заключи тя.
ГЛАВА VIII
СТРАХОВЕТЕ НА КОЗЕТ
Жан Валжан замина за няколко дни. Това му се случваше от време на време, макар и рядко. Къде отиваше? Никой не знаеше, дори и Козет. Той предприемаше тези кратки пътувания, когато парите в къщи се привършваха. Каза, че ще се върне след три дни.
Козет остана сама с баба Тусен. За да се разсее, вечерта тя отвори пианото си и започна да пее, акомпанирайки си сама. Когато свърши, остана замислена. Внезапно й се стори, че някой ходи в градината. Не можеше да бъде Тусен. Тя си беше вече легнала. Беше десет часа вечерта. Козет долепи ухо до затворените капаци на прозореца и й се стори, че долавя предпазливи мъжки стъпки. Качи се на първия етаж и отвори шпионката, изрязана в капака. Имаше пълнолуние. В градината не се виждаше никой.
Девойката престана да мисли за случилото се. По природа не беше страхлива. Беше необщителна, но смела. На другия ден се разхождаше по сумрак. Пак й се стори, че долавя шумолене, но нищо не се виждаше. Тя излезе от храсталака и понечи да прекоси малката морава пред входната площадка. Точно в този миг луната изгря и открои сянката й върху моравата. Редом с нея луната бе очертала и друга сянка, необикновено страшна и зловеща, с кръгла шапка на главата. Сякаш някакъв мъж бе застанал досам храсталака, на няколко крачки от нея.
Известно време Козет не беше в състояние нито да извика, нито да помръдне или да извърне глава. Най-сетне събра цялата си смелост и се обърна. Нямаше никого. Погледна към земята. Сянката беше изчезнала.
Тя претърси безстрашно храстите, стигна чак до решетката. Никой.
Този път се вледени. Пак ли халюцинация? Два дни поред? Сянката едва ли беше призрак. Призраците не носят кръгли шапки.
Щом баща й се върна, тя му разказа какво й се бе случило или привидяло. Вместо да вдигне рамене и да каже: „Ех, че си ми глупавичка!“, баща й се угрижи.
— Има нещо в тази работа — промълви той.
После отиде в градината и внимателно огледа решетката. През нощта Козет се събуди. Този път нямаше съмнение. Тя чуваше ясно стъпки под прозореца си. Изтича и отвори шпионката. В градината действително стоеше мъж с дебела тояга. Тъкмо щеше да извика, луната освети профила му. Беше баща й.
Жан Валжан прекара в градината цялата нощ, както и следващите две. На третата нощ Козет чу силен смях. Баща й я извика:
— Козет, ела да видиш твоята кръгла шапка!
И той й посочи върху моравата ясно очертана сянка с кръгла капа, напомняща наистина мъж с шапка. Беше сянката на един кюнец с кръгъл похлупак от съседния покрив.
Козет се разсмя и всички мрачни предчувствия се разсеяха, а и Жан Валжан се успокои напълно. Козет дори не се замисли за странното поведение на кюнеца, който се отдръпваше, щом съзрат сянката му, защото сянката беше изчезнала, когато Козет се бе обърнала.
Няколко дни по-късно се случи нещо ново.
ГЛАВА IX
СЪРЦЕТО ПОД КАМЪКА
До решетката на градината имаше каменна пейка, скрита от погледите зад жив плет, но ако някой минувач желаеше, можеше да я стигне с ръка през решетките и клонките.
Една вечер Жан Валжан беше излязъл, а Козет беше седнала след залез слънце на пейката. В душата й постепенно нахлу печал, непреодолима и безпричинна. Тя стана и се заразхожда из градината. После се върна на пейката.
Там, където бе седяла допреди малко, сега лежеше доста голям камък. Какво ли означаваше това? Той не можеше да дойде от само себе си върху пейката. Нечия ръка се е провряла през решетката. Този път Козет се уплаши не на шега. Тя не докосна камъка и без да се осмели да погледне назад, се скри в къщата и затвори капаците на прозорците. Накара Тусен да залости грижливо всички врати и прозорци, да провери цялата къща от мазето до тавана, затвори се в стаята си, бутна резетата и си легна, но спа много лошо. Цяла нощ й се присънваше камъкът, голям колкото планина. Когато слънцето изгря — изгряващото слънце разсейва мигом страховете — Козет се събуди и си каза: „Какво ме е прихванало? Ама че бъзла съм станала!“
Тя до такава степен се успокои, че дори камъкът й се стори нереален. „Толкова е имало камък, колкото и мъж в градината!“ — помисли си тя и изтича долу. Обля я студена пот. Камъкът си стоеше върху пейката. Уплахата й беше краткотрайна.
— Чудо голямо! — промълви тя. — Да видим какво има тук!
Тя повдигна камъка и намери бял плик. Без адрес, без печат. Отвори го. Той съдържаше малка тетрадка с номерирани страници, на всяка от които бе изписано по едно изречение с красив почерк. Липсваше подпис, а и обръщение.
Зачете. Всяка страница съдържаше една любовна мисъл. На едно место прочете:
„Любовта е ненаситна. Постигнеш ли щастието, копнееш за рая; постигнеш ли рая, копнееш за небето.“
— Дали тя идва още в Люксембурската градина?
— Не, господине.
— В тази ли черква се моли?
— Не идва вече тук.
