— Ей ти! Какво търсиш тук? Да не си полудяла! — извика задавено Тенардие. — Защо ни пречиш да си вършим работата?
Епонин се засмя и се хвърли на врата му.
— Аз съм тук, татенце, ей така, но вие не би трябвало да идвате. Защо сте тук, щом пратих сухар? Тука няма какво да се прави. Прегърни ме де, любими татко! Значи вече сте свободен?
Тенардие се опита да се освободи от ръцете й.
— Добре, добре. Да, свободен съм. А сега, дим да те няма!
Но Епонин не го пущаше и удвояваше ласките си.
— Миличкият ми татко! Страшно ви сече акълът, щом сте успели да дуфтите. Разкажете ми как стана цялата работа? Ами мама? Какво става с майка ми?
— Отде да я зная, остави ме, казвам ти, махай се оттук!
Епонин почна да се глези като малко дете.
— Пъдите ме, а аз четири месеца не съм ви виждала и едва имах време да ви прегърна.
— Е, стига толкова, става глупаво! — обади се Бабе.
— Да побързаме! — намеси се Устатия. — Могат да минат фантетата. Остави ни на мира.
— Не виждаш ли, че ни чака работа? — сопна й се Бабе.
— Защо нямате доверие в мене? Нали съм родна дъщеря на моя баща? Нали аз бях натоварена да проуча работата? Помагала съм ви неведнъж. Нали ви предупредих? Излишно се излагате.
— Вътре има две сами жени.
— Няма ги. Преместиха се.
— Но свещите са си на мястото — забеляза Бабе.
— Разберете, това са бедни хора и в тази барачка няма да намерите нито грош.
— Върви по дяволите! — кресна Тенардие — когато претърсим къщата и я обърнем наопаки, ще ти кажем какво сме намерили! Махай се и остави мъжете да си гледат работата!
Тогава тя се облегна на решетката.
— Чуйте добре, приятели. Ако докоснете решетката, ще се развикам, ще разбудя всичко живо, ще накарам да ви арестуват и шестимата.
— В състояние е да го направи —- обясни Тенардие на другарите си.
— Ще издам най-напред баща си!
Тенардие пристъпи към нея.
— Стой по-далече, старче!
— Ако се приближите, ще се разлая. Нали ви казах? Има каб. Това съм аз. Пет пари не давам за вас. Вървете си по пътя, до гуша ми дойдохте. Мен не ме е страх от нищо! Пет пари не давам дали утре ще ме намерят намушкана с нож от баща ми върху паветата на улица Плюме!
Тя прекъсна изблика си, защото се закашля. Тесните й гърди хриптяха.
— Нали трябва да живеем, да ядем…
— Пукайте!
Шестимата апаши се оттеглиха за миг и започнаха да се съвещават.
— Става й нещо. Дали не е влюбена в стопанина? Иначе бива си я работата. Виж какви скъпи пердета по прозорците.
— В такъв случай влизайте и си вършете работата — предложи Монпарнас. — Аз ще остана с момата, а ако се опре…
Той показа острието на ножа си. Тенардие мълчеше. Брюжон, който беше замислил удара и се ползваше с уважение сред другарите си, изглеждаше угрижен. Бабе се обърна към него:
— Няма ли да кажеш нещо, Брюжон?
Брюжон беше суеверен. Той помълча и най-сетне каза:
— Тази сутрин видях две врабчета, които се боричкаха. Вечерта попадам на жена, която я избива на кавга. Това е лош знак. Да се махаме оттук.
И те си отидоха.
— Можех да й светя маслото — измърмори Монпарнас.
— Аз пък не посягам на дами —- каза Бабе.
На ъгъла на улицата те се спряха.
— Къде ще спим?
— Под Париж.
— У тебе ли е ключът на решетката?
— Разбира се.
Епонин ги проследи чак до булеварда. Шестимата мъже се разделиха и потънаха в мрака, сякаш се стопиха в него.
ГЛАВА XV
МАРИУС СТЪПВА НА ЗЕМЯТА И ДАВА АДРЕСА СИ НА КОЗЕТ
Докато кучето на пост стоеше край градинската решетка и шестимата злодеи не можаха да сломят съпротивата на една девойка, Мариус стоеше до Козет. Той я намери тъжна. Тя беше плакала.
Първият облак в техния дивен блян.
Първата дума на Мариус бе:
— Какво ти е?
Тя отвърна:
— Ще ти кажа.
После седна на пейката до площадката и когато Мариус се настани до нея, тя продължи:
— Баща ми каза тази сутрин да се приготвя. Имал работа. Щели сме да заминем.
Мариус потрепера от главата до краката.
Когато човек се намира на края на живота, смъртта е равносилна на заминаване. Когато се намира в началото му, заминаването е равносилно на смърт.
През тези шест седмици той бе свикнал с мисълта, че Козет е негова. Струваше му се, че те до такава степен са слели душите си, че ако пожелаят да си ги вземат обратно, ще им бъде невъзможно да ги разграничат. И изведнъж суровият глас на действителността му извика: „Козет не е твоя!“
От шест седмици той живееше извън реалната действителност. Сега се събуди. Думите „ще заминем“ го върнаха грубо на земята.
Ток не можа да каже каквото и да било, Козет усети само, че ръката му се вледени. Тя на свой ред се обезпокои:
— Какво ти е?
— Не разбирам какво казваш — промълви той така тихо, че тя едва го чу.
— Тази сутрин баща ми каза да приготвя багажа си. В срок от една седмица ще заминем може би за Англия.
— Но това е чудовищно! — възкликна Мариус. — И кога ще се върнеш?
— Той не каза това.
Мариус стана и запита хладно:
— Ще заминете ли е него, Козет?
Козет обърна към него пълните си с тревога очи и попита на свой ред:
— Къде?
— В Англия. Ще отидете ли?
— Но защо ми говориш на „вие“?
— Питам ви, ще отидете ли?
— Но щом баща ми отива.
— Добре, в такъв случай и аз ще замина.
Козет отгатна смисъла на думите му, преди да го разбее. Тя побледня като мъртвец и прошепна сподавено:
— Какво искаш да кажеш?
Мариус вдигна очи към небето и отвърна:
