се с моите хора. Оня ще дойде пак тая вечер, за да донесе шестдесетте франка. Ама че глупак! Ще даде като поп.
— Ами ако не даде?
— Тогава ние ще му дадем един по кратуната. Сега излизам. Няма да се бавя. Добре че оня не ме позна, иначе щеше да офейка.
Той се разсмя с беззвучен, студен смях, от който можеха да ви побият тръпки. Преди да излезе, подхвърли:
— Напълни мангала с въглища чак догоре.
ГЛАВА XXVIII
СРЕЩНАТ ЛИ СЕ ДВАМА НАСАМЕ В ЗАТЪНТЕНО МЯСТО, ЕДВА ЛИ ВОДЯТ БЕЗОБИДЕН РАЗГОВОР
Колкото и да беше мечтателен по природа Мариус, видяхме, че не му липсваха нито твърдост, нито решителност. Жалеше невинната мравка, но беше готов да смаже усойницата. А ето че току-що бе надзърнал в истинско гнездо на усойници.
— Трябва да унищожа тия окаяници! — каза едва ли не гласно той.
Независимо от ужаса, който му вдъхваха Жондретови, той изпитваше радост, че може би ще окаже такава съдбоносна услуга на любимата си.
Но как да постъпи? Не можеше да предупреди застрашените лица, защото не знаеше адреса им. Часовникът преди малко бе избил един часа. Клопката щеше да бъде устроена в шест. Разполагаше с цели пет часа. Имаше само една възможност.
Той зави по съседната тясна улица, но не бе стигнал и до половината й, когато дочу току до себе си възбудени гласове. Обърна се, улицата беше пуста. Гласовете идваха иззад зида. Повдигна се на пръсти и погледна. Двама души бяха клекнали в снега от другата страна на стената и разговаряха. Бяха дрипави и рошави.
Единият казваше:
— Щом Котешки час е вътре, не може да стане провал. Ще пипнем всеки по пет стотака или най-многото по десет години.
— Виж това е едно на ръка — отговори му другият. — От това не можем се отърва.
Мариус продължи пътя си. Стори му се, че неясните думи на двамата мъже имаха някаква връзка с пъклените кроежи на Жондрет. Той попита къде се намира полицейският участък и се запъти към улица Понтоаз.
ГЛАВА XXIX
ПОЛИЦАЙ ДАВА ПИСТОЛЕТ НА АДВОКАТ
Когато влезе в участъка, Мариус пожела да говори с комисаря. Него го нямаше и го въведоха при инспектора.
Мариус видя пред себе си четвъртито лице с проницателен поглед, който изглеждаше почти толкова страшен, колкото и погледа на Жондрет. Овчарският пес понякога е също така опасен, както и вълкът.
— Какво обичате?
— Търся комисаря по много спешна и поверителна работа.
— Тогава казвайте бързо.
Мариус му разказа случилото се, като завърши, че сигурно вечерта на булевард Опитал номер 50 ще се извърши престъпление.
Като чу номера и улицата, инспекторът повдигна глава.
— Знаете ли къщата?
— Като че ли.
Инспекторът се замисли, после процеди през зъби:
— Сигурно е замесен Котешки час.
— Котешки час ли? — промълви Мариус. — Струва ми се чух да се споменава такова име.
И той предаде на инспектора краткия разговор, който беше дочул през стената.
— Видяхте ли някой друг скитник?
— Струва ми се, че Жондрет говореше с Паншо.
— Не ви ли е страх от тия типове?
— Не повече, отколкото от вас — отвърна Мариус.
— Говорите като смел и честен човек. Смелият не се плаши от престъпника, а честният не се бои от властта. Имате ли ключ от външната врата? Дайте ми го.
Мариус му даде ключа си, а инспекторът му даде два пистолета и му каза:
— Когато престъпниците дойдат, изчакайте малко и в никакъв случай не давайте сигнала преждевременно. Стреляйте във въздуха, но само, когато сметнете, че се налага. Останалото е моя работа.
Мариус взе пистолетите и ги пъхна в джобовете на жилетката си.
— Ако ви потрябвам междувременно, елате тук или изпратете някого. Търсете инспектора Жавер.
Мариус се запъти с бързи крачки към плевника Горбо. Успя да се прибере в стаята си съвсем безшумно и не запали свещта. Седна на леглото. Трябва да беше пет и половина. В бърлогата на Жондрет светеше червеникава, зловеща светлина. Изминаха няколко минути. Нечии бързи и тежки стъпки разтърсиха стълбата, прекосиха коридора и мандалото на съседната стая хлопна. Жондрет се прибираше.
— Всичко върви по мед и масло — заяви той. — Добре си се докарала, — обърна се той към жена си, която беше сложила на главата си голяма шапка и се бе загърнала със стар шал. — Трябва да будиш доверие. Нали няма да забравиш нищо? Ще се справиш ли?
— Бъди спокоен.
— Ядохте ли нещо?
— Имаше три големи картофа.
— Утре ще вечеряте патици с гарнитури. Всичко е наред! Сигурна ли си, че в стаята на съседа няма никого?
— Не се прибра през деня.
— Все пак не е зле да се провери. Вземи свещта, щерко, и иди да видиш.
Мариус коленичи и изпълзя под кревата.
Вратата се отвори и той съзря голямата дъщеря на Жондрет със свещ в ръка. Тя се отправи към леглото и Мариус изтръпна, но девойката всъщност се оглеждаше в огледалото над кревата.
— Защо се бавиш? — извика баща й.
— Гледам под леглото и под мебелите — извика тя. — Няма никого.
— Идвай веднага! Нямам време за губене!
— А сега марш на улицата и добре да си отваряте зъркелите! Забележите ли нещо, светкавично тук!
— Как се стои бос в снега — измърмори недоволно по-голямата.
— Утре ще имате копринени ботинки! — обеща бащата.
В къщата останаха само Жондретови и Мариус, както и четирима загадъчни посетители, притаени в здрача на коридора, които той не бе съзрял.
Бърлогата на Жондретови беше отлично нагодена, за-да служи за арена на престъпление. Тя беше най-вътрешното помещение, няколко необитаеми стаи я деляха от булеварда, а единственият й прозорец гледаше към пусти парцели, заградени със зидове. Мариус зае наблюдателния си пост. В камината пламтеше мангал с дървени въглища. В него бе забучено дълго длето, цялото нажежено от жаравата. В ъгъла зад вратата бяха струпани съмнителни железарии. В стаята цареше злокобно спокойствие. По едно време Жондрет издърпа чекмеджето на масата, извади дълъг кухненски нож, опита острието му и пак го пъхна обратно. Мариус от своя страна извади пистолета.
Жондретица излезе да чака стария господин пред вратата.
— Има си хас да не дойде! — измърмори Жондрет, когато часовникът изби шест часа.
