знамена и е получил двадесет рани, умрял е забравен и изоставен и е обичал прекалено много двама неблагодарници: отечеството си и мене.
— Барон като господина и буржоа като мене не могат да останат под един покрив — каза старецът, блед като смъртник. После простря ръка и извика: — Махай се оттук!
Мариус напусна къщата.
На другия ден господин Жилнорман каза на дъщеря си:
— Ще изпращате два пъти в годината по шестдесет пи-стола на този кръвопиец и никога няма да ми споменавате за него.
Мариус напусна дома възмутен, без да каже къде отива, с тридесет франка и часовника в джоба си, както и малко дрехи в една пътна чанта. Нае файтон и тръгна наслуки към Латинския квартал.
Какво щеше да стане с него?
ГЛАВА X
ДРУЖЕСТВО, КОЕТО ЕДВА НЕ СТАНА ИСТОРИЧЕСКО
В тази епоха, привидно напълно безучастна, пробягваше неуловим революционен трепет. Във въздуха се носеха отново повеи от дълбините на 1789 година. Младежта си менеше гласа и перушината. Всеки неизбежно правеше стъпка напред. Съвременниците се прекланяха едновременно и пред Наполеон, и пред свободата. Тайна заплаха застрашаваше установения ред и властта беше станала крайно мнителна. В Париж се появи дружеството на приятелите на ABC2 Привидната му цел беше образованието на децата, а истинската — осъзнаването на възрастните.
Обявили се бяха приятели на ABC, тоест на унижените, на народа. Тази игрословица беше многозначителна. Те бяха малобройни. Събираха се най-често в кафене „Мюзен“. Повечето бяха студенти, установили сърдечно разбирателство с неколцина работници. Ето имената на ръководителите, които до известна степен принадлежат на историята: Анжолрас, Комбфер, Жан Прувер, Фьойи, Курфейрак, Баорел, Легл, Жоли, Грантер.
Свързани с тясна дружба, младежите образуваха сякаш едно семейство.
Анжолрас беше очарователен младеж, способен да се превърне и в страшилище. Познаваше в най- малки подробности революцията. Беше жрец и воин по природа. Воин за демокрация, жрец на свещен идеал. Единствената му страст беше правдата. В древния Рим би бил Гракх. Беше влюбен в мраморната статуя на свободата.
Ако Анжолрас въплътяваше логиката на революцията, Комбфер представляваше нейната философия. Логиката на революцията може да доведе до война, но философията й — само до мир. Комбфер допълваше и смекчаваше Анжолрас. Анжолрас беше по-мъжествен, Комбфер беше по-човечен. Беше в течение на всичко ново, разсъждаваше. Той заявяваше, че бъдещето е в ръцете на учителя и смяташе, че науката ще преобрази коренно обществения порядък.
Жан Прувер беше още по-мек и от Комбфер. Беше вечно влюбен, отглеждаше саксии с цветя, свиреше на флейта, пишеше стихове, обичаше народа, жалеше жената, оплакваше децата и се занимаваше със социални проблеми. Беше страшно начетен и знаеше много езици. Изчервяваше се лесно и беше крайно стеснителен, но това не му пречеше да бъде неустрашим.
Фьойи беше работник, кръгъл сирак и живееше с една мисъл: да освободи света. Стана защитник на правдата, а тя в замяна го направи велик, защото в правдата винаги се корени безсмъртие.
Курфейрак беше син на заможен баща и бихме могли да дадем вместо характеристика само следното указание за него: виж Толомиес. Само че не беше безсъвестен като него. Той беше притегателният център на кръжока. Отличаваше се с непринуденост и очарование.
Баорел беше вечен студент, славен хлапак с добро настроение и лошо поведение. Винаги готов да чупи като начало стъкла, после да изкърти паветата, за да строи барикада, и най-сетне да смъкне правителството. Лекциите бяха за него само повод за шеговити песни, а професорите — за карикатури. Прахосваше големи суми, защото родителите му бяха богати селяни.
Легл беше весел момък, но без късмет. Истински специалист по постоянните неудачи. Едва двадесет и пет годишен беше смогнал вече да оплешивее. Всичките му начинания се сгромолясаха. Обичаше да казва:
— Живея под покрив с падащи керемиди!
Свикнал беше с неприятностите и ги предвиждаше. Казваше гальовно:
— Добър ден, Несгодичко!
Жоли, студент по медицина, беше мнимия болен. Вместо да стане лекар, беше се превърнал във вечен болник. Това бе за него печалбата от медицината. Иначе беше най-весел от всички.
Тези толкова различни младежи изповядваха една обща религия — прогреса.
Между тях имаше и един скептик. Как се беше озовал сред тях? По силата на контраста. Наричаше се Грантер. Не вярваше в нищо. Право, революция, цивилизация, религия, напредък бяха думи, лишени от всякакъв смисъл за него.
— Само едно е достоверно — пълната ми чаша — казваше той.
Комарджия, гуляйджия и женкар, той често се провикваше:
— Обичам мометата, винцето и мезетата!
Но и този скептик си имаше едно увлечение. Той боготвореше Анжолрас. Този анархистичен дух се беше свързал с най-непримиримия, с фанатично вярващия в идеала, победен не от идеите му, а от праволинейността, чистотата и твърдостта на Анжолрас. Инстинктивно се възхищаваше от своя антипод. Беше неотлъчно в младежкия кръжок. Търпяха го заради шегите му. Анжолрас презираше Грантер заради скептицизма и заради пиянството му и грубо го отблъскваше. Грантер казваше за него:
— Не човек, а мрамор.
ГЛАВА XI
НАДГРОБНО СЛОВО ОТ ЛЕГЛ НАД ПРОФЕСОР БЛОНДО
Един следобед Легл стоеше облегнат на вратата на кафене „Мюзен“ и си мислеше за малката неприятност, която му се бе случила предния ден в юридическия факултет и която изменяше плановете му за бъдещето. Това не му попречи да забележи седналия до кочияша Мариус, който търсеше квартира. Той прочете името му върху пътната чанта и тутакси го заговори.
— Нали сте господин Мариус Понмерси?
— Да, какво обичате?
— Точно вас търся.
На Мариус не му беше до шеги. Той се намръщи, но Легл продължи невъзмутимо:
— Нали не бяхте онзи ден във факултета? Аз пък случайно отидох там. Професорът тъкмо проверяваше присъстващите по списъка. Известно ви е, вярвам, колко смешни стават професорите в такива моменти. Не се ли обадите при третото извикване, няма да ви признаят семестъра. Шестдесет франка за тоя, дето духа.
Мариус го заслуша внимателно.
— Блондо проверяваше отсъствията. Нали знаете какъв остър нос и тънък нюх има? Коварно започна с буквата „П“. Не слушах, защото не ме засягаше. Проверката вървеше като по вода. Никакво зачеркване, всичко живо беше налице. Блондо се опечали, а пък аз си помислих: „Явно няма да можеш да екзекутираш никого днес, гълъбче.“ Изведнъж Блондо извика: „Мариус Понмерси!“ Никой не отговаря. Той повтаря обнадежден името и посяга към перото си. Аз не съм безсърдечен, господине. Казах си: „Ето че едно добро момче ще бъде зачеркнато. Истински човек, щом не е редовен. Заслужаващ уважение лентяй, който се шляе без работа, ухажва хубавиците и сега е може би при своята приятелка. Да го спасим!“ В този миг Блондо потопи перото си в мастилницата и извика за трети път: „Мариус Понмерси!“ Аз отвърнах: „Тук!“ И не ви зачеркнаха.
— Господине! — възкликна Мариус развълнуван.
— Но затова пък задраскаха мен!
— Не разбирам…
— Много просто. Бях застанал близо до катедрата, за да мога да се обадя и после да се измъкна. Професорът ме гледаше особено втренчено. Внезапно скочи на буквата „Л“ и извика: „Легл!“ Аз отговарям:
