ГЛАВА II
МАЛКО ИСТОРИЯ
В епохата, когато се развиваше действието на настоящата книга, нямаше както сега стражари по ъглите на улиците и Париж гъмжеше от безпризорни деца. Според статистиката из пустите землища, под сводовете на мостовете и в недостроените сгради намираха подслон стотици деца. Едно такова гнездо приютяваше „лястовичките от Арколския мост“.
Това явление е една от най-печалните прояви на обществените недостатъци. Повечето престъпления на възрастните се коренят в скитническото им детство. Трябва да направим обаче изключение за Париж. Докато във всеки друг голям град бездомното дете пропада и сякаш насила е тласнато към пороци, парижкият гамен, колкото и извратен да изглежда външно, остава почти непокътнат душевно. Забележително обстоятелство. Подобно на солта в океана, парижкият въздух е наситен с положителни идеи, които предпазват от загниване.
Въпреки това сърцето на минувача неволно се свива при всяка среща с тия деца, които влачат подире си нишките на разкъсано семейство.
Изоставянето на децата се насърчаваше едва ли не от монархията. Неприязненото отношение към образованието на децата от народа беше държавна политика. Пък и монархията се нуждаеше понякога от деца и ги обираше от улицата като пяна.
Луи ХIV искал да създаде флота. Не лоша идея, но да видим средството. Нужни били галери, нужни били и гребци. Затова Колбер принуждавал съдилищата да увеличават броя на каторжниците. Някой мъж не сваля шапка пред църковното шествие? Хайде на галерите. Някое дете не може да каже къде спи? Хайде и то на галерите. Велико царуване, велик век!
ГЛАВА III
ГАМЕНЪТ БИ НАМЕРИЛ МЯСТОТО СИ СРЕД ИНДИЙСКИТЕ КАСТИ
Парижките гамени съставляват едва ли не отделна каста. Бихме могли да кажем дори, че не всеки има свободен достъп в нея.
Елементите, от които е изградено взаимното уважение между гамените, са разнородни. Едно хлапе например се радваше на голяма почит, защото бе присъствало на падането на един човек от върха на кулата на „Парижката света Богородица“. Друго бе успяло „да гепи“ олово от двора на Дома на инвалидите.
Известна дързост по религиозните въпроси също повдига авторитета на гамена. Свободомислието се цени високо.
Един осъден на смърт слуша почтително в колата, която го води към ешафота, своя изповедник. Детето на Париж възкликва:
— Говори с попа! Ама че бъзльо!
За бездомните деца присъствието при екзекуции е основно задължение. Те си показват един на друг гилотината и й се плезят. Наричат я с гальовни имена: „последното папкане“, „небесната мамичка“ и пр. Никое забавление не може да се сравни с Гревския площад, където се издига ешафотът. Освиркват осъдения, за да го окуражат. Понякога му се възхищават. Двама осъдени се карали на път за ешафота.
— Не се карайте за затворническата кола — им извикал един гамен.
Юмрукът е също важен съставен елемент на уважението. А да си левак е завидно качество.
Понякога тази мушица знае да чете, но във всички случаи умее да рисува. По онова време кралят Луи Филип бил изобразяван от карикатуристите като круша. Една лятна вечер той вървял пеш и забелязал едно мъничко хлапе, което се надигало на пръсти, за да изрисува огромна круша върху един стълб. Кралят му помогнал, довършил крушата и дал на хлапето един луидор с думите:
— И на тази пара има круша.
Гаменът изпитва особена ненавист към поповете. Застанало веднъж пред пътната врата на една къща, някакво забавно хлапе се плезело усърдно.
— Защо се кривиш пред тази врата? — попитал го някой.
— Тук живее поп.
Там действително живеел един кардинал.
Опитният гамен познава на пръсти всички полицаи и знае от кого да се пази.
Парижкият гамен е едновременно почтителен, насмешлив и безочлив. Зъбите му са развалени, защото е недохранен, но очите му блестят, защото е умен. Податлив е на развитие във всяко направление. Играе в уличната канавка, но възмъжава в революциите. До вчера уличник, днес бързо става герой. Това дете на тинята е дете и на високите идеали.
Нека дадем още едно кратко определение: днешният парижки гамен е дар и недъг на нашата нация. Как трябва да се лекува този недъг? Чрез просвещение.
Просвещението лекува.
Просвещението въодушевява.
Всички благородни обществени начинания се коренят в науката, литературата, изкуствата, образованието. Създавайте човеци! Рано или късно проблемът за всеобщо образование ще се наложи.
Чуйте, философи! Изтичайте вън от убежищата си, побратимете се с площадите, разпространете надлъж и нашир букварите, провъзгласете човешките права, пейте марсилези, превърнете идеята в ураган. Тълпата може да бъде възвисена. Босите нозе, голите ръце, презряната сган могат да бъдат мобилизирани за завоюване на високия идеал. Нима революциите не са истински преображения?
ГЛАВА IV
МАЛКИЯТ ГАВРОШ
Осем или девет години след описаните от нас събития във втората част на книгата, по булевард Тампл се мяркаше единадесет-дванадесетгодишно момченце, което би отговаряло напълно на нахвърления от нас портрет, ако ведно със смеха на устните в сърцето му не цареше мрачна пустота.
То наистина носеше мъжки панталон, но не бащин и беше навлякло женска блуза, но не майчина. Непознати хора го бяха облекли от съжаление в тези дрипи. А то си имаше и баща, и майка. Но баща му нехаеше, а майка му не милееше за него. При баща и майка то беше сираче. Паважът на улицата беше за него не толкова корав, колкото майчиното сърце.
Родителите му го бяха запокитили в живота. И то бе разперило крила.
То беше бледо, пъргаво, будно и закачливо момче с жив поглед и нездрав вид. Сновеше насам-натам, играеше на ашици, покрадваше малко като врабчетата, смееше се, когато го наричаха пакостник. Нямаше ни дом, ни огън, ни обич, но беше безгрижно, защото се чувстваше свободно.
Все пак веднъж на два три месеца му се случваше да каже:
— Ще ида да видя мама!
И то отиваше, къде мислите? Точно пред познатия вече на читателя плевник Горбо.
По това време той бе гъсто населен от наематели, спадащи всички към класата на бедняците. Старицата от времето на Жан Валжан беше умряла и друга я беше заместила, госпожа Бюргон.
Най-изпаднало беше едно четиричленно семейство, баща, майка и две доста големи дъщери, живеещи в една-единствена таванска стая. Наемайки я, бащата бе заявил, че се казва Жондрет.
Нашето босяче изхождаше именно от това семейство. Когато дойдеше тук, то намираше нищета, униние и нещо още по-тягостно: лица без усмивка. Студ в огнището, студ в сърцата. Едва влязло, го питаха:
— Откъде идваш?
То отговаряше:
— От улицата.
Наканеше ли се да си отива, го питаха:
— Къде отиваш? То отвръщаше: На улицата.
— За какво си дошъл? — казваше майка му.
То не страдаше от тяхното отношение. Не знаеше какви трябва да бъдат бащата и майката. Впрочем майка му обичаше сестрите му.
Забравихме да кажем, че на булевард Тампл детето бе познато под името Гаврош. Някои изпаднали
