Калвер №6.“
Мариус извика Гаврош. Като чу гласа на спасителя си, Гаврош изтича към него с обичайното си весело и предано изражение.
— Искаш ли да направиш нещо за мен?
— Всичко. Та нали без вас работата ми беше спукана?
— Вземи това писмо. Излез веднага от барикадата и утре сутринта го предай на посочения тук адрес: улица Ом Арме № 7 на госпожица Козет Фошльован.
Малкият герой отвърна:
— Но през това време ще превземат барикадата и мен няма да ме има тука.
— Бъди спокоен. Сигурно ще я атакуват призори и няма да падне преди пладне.
Гаврош пръхна като птиче и пое тичешком по улица Мондетур. Хрумна му една мисъл: „Сега е едва полунощ. Ако успея да отнеса писмото бързо, ще се върна навреме.“
ГЛАВА ХLI
ПОПИВКА-БЪБРИВКА
Какво представлява вълнението на един град в сравнение с душевната буря? Отделният човек е не по- малка бездна от цял народ. В този миг Жан Валжан беше в плен на страшна възбуда. В навечерието на същия този ден, 5 юни, Жан Валжан, придружен от Козет и Тусен се беше преместил на улица Ом Арме. Там го чакаше премеждие.
Козет напусна улица Плюме не без известна съпротива. За първи път, откакто живееха заедно, тя бе възразила и между тях се бе появило разединение. Козет трябваше да отстъпи, но те пристигнаха на улица Ом Арме без да отворят уста. Взеха много малко багаж, а Козет — само папката си с хартия за писма и попивателната си.
Когато дойдоха в новата си квартира, беше вече нощ. Легнаха си, без да разговарят.
Жан Валжан веднага се почувства разведрен. Безпокойството му бързо се разсея. Има места, които действат успокоително. Такава беше тази тъмна и тиха улица. Той си отдъхна. Кой би могъл да го открие тук?
Той спа добре. На сутринта се събуди едва ли не весел. Козет се показа едва привечер. Оплака се от главоболие и почти не яде. Жан Валжан напротив яде с апетит. После започна да се разхожда из стаята. Внезапно погледът му попадна на огледалото над бюфета и той прочете ясно следните три реда:
„Любими мой! Баща ми настоява да тръгнем веднага. Тази вечер ще бъдем на улица Ом Арме №7. След една седмица заминаваме за Англия. Козет, 4 юни.“
Жан Валжан се спря изумен.
Когато пристигнаха, Козет бе оставила папката с попивателната върху бюфета и погълната от мислите си не бе забелязала, че листът попивателна беше разгънат точно там, където бе попила трите реда до Мариус. Огледалото отразяваше написаното. Обърнатите върху попивката букви се виждаха в нормален вид в огледалото и добиваха истинския си смисъл. Така че Жан Валжан имаше пред очите си писмото, написано предната вечер от Козет до Мариус.
Жан Валжан разбра. Той се олюля. Каза си, че Козет бе написала тези редове на някой мъж, че светлината на живота му завинаги ще изчезне. До този ден Жан Валжан беше приемал с готовност най- тежките превратности на съдбата. Съвестта му беше издържала всички изпитания и не се бе огънала. Но най-силното изпитание е загубата на любимо същество.
Козет беше всичко за него и когато разбра, че може да я загуби, че тя му се изплъзва, болката, която го прониза, беше нетърпима. Такъв облак затули душата му, че в нея сякаш всичко рухна.
Когато реши, че главният виновник на всичко случило се е този младеж и че всичко бе дошло от него, Жан Валжан, възроденият човек, който толкова дълго се бе борил да възвиси душата си, се вгледа в себе си и съзря един призрак — ненавистта.
Тусен му каза, че никъде се бият. Под влияние на неосъзнат подтик, той излезе на улицата и седна на един крайпътен камък.
ГЛАВА XLII
ГАВРОШ — ВРАГ НА СВЕТЛИНАТА
Ако никой го наблюдаваше, едва ли би го взел за жив човек. Той седеше на камъка като призрак. Чуваше се тревожен камбанен звън и далечен ропот. Той не помръдна. Но приблизително по същото време откъм халите долетя пушечен залп, последван от втори, още по-оглушителен. Вероятно нападението на барикадата на Шанврьори, отблъснато от Мариус. При втория залп Жан Валжан се изправи. После пак се отпусна на камъка и бавно наведе глава.
Внезапно вдигна очи. Някой вървеше по улицата. Огледа се и на светлината на фенера съгледа едно бледо и лъчезарно момчешко лице.
Гаврош беше дошъл на улица Ом Арме.
— Какво искаш, момченце?
— Баба ви е момченце! — отвърна Гаврош.
Жан Валжан извади от джоба си една петфранкова монета, но в този миг Гаврош беше съгледал фенера.
— Я гледай, при вас още свети! Не спазвате правилата, приятели! Това е безредие. Чакай да го счупим!
И той замери с камък фенера. Стъклото се разби с такъв трясък, че буржоата, сгушени зад спуснатите завеси в отсрещната къща, извикаха:
— Настава деветдесет и трета година!
Фенерът се заклати и угасна. Улицата потъна в мрак.
Жан Валжан пъхна в ръката на детето монетата, но Гаврош му каза:
— Гражданино, предпочитам да си троша фенерите. Не се подкупвам.
— Вземи тия пари за майка си. Имаш ли майка?
Тези думи развълнуваха Гаврош.
— Нали не ми ги давате, за да не чупя фенери?
— Чупи каквото искаш.
— Вие сте славен човек.
Гаврош пъхна монетата в джоба си и вече по-доверчиво към непознатия, попита:
— На тази ли улица живеете? Можете ли да ми покажете № 7?
— Защо ти е притрябвало точно №7?
Детето замълча.
Жан Валжан бе осенен в тревогата си от внезапна прозорливост.
— Да не би да ми носиш писмото, което очаквам?
— На вас ли? Та вие не сте жена!
— Нали писмото е за госпожица Козет?
— Май че такова чудато име беше.
— Точно така, аз трябва да й го предам. Дай ми го.
— В такъв случай навярно знаете, че са ме изпратили от барикадата.
— Естествено. На „Сен-Мери“ ли трябва да се занесе отговорът?
— Там ще се натъкнете на такова чудо, че умът ще ви зайде. Това писмо е изпратено от барикадата на улица Шанврьори. Сбогом, гражданино!
След тия думи Гаврош направо хвръкна към мястото, откъдето беше излетял като птиче. Само след миг необикновеното дете се шмугна между тъмните къщи и изчезна като дим. Шумното сгромолясване на някой фенер бележеше пъти му.
ГЛАВА XLIII
ДОКАТО ТУСЕН И КОЗЕТ СПЯТ
Жан Валжан се прибра в къщи с писмото на Мариус. При силни вълнения човек не чете, а просто се нахвърля върху листа, спуска се към края, скача на началото, разбира само най-главното. Жан Валжан видя
