вятъра коси и ръце на хълбоците, загледа дръзко гвардейците и запя:
После вдигна кошницата си, събра нападалите патрони, без да остава нито един на улицата, пристъпи право срещу куршумите и се наведе да обере и следващата паласка. Четвъртият куршум изсвистя досами него, без да го улучи. Той изпя по този повод:
Пети куршум го вдъхнови да изпее трети куплет:
Това продължи известно време.
Страшно, вълнуващо зрелище. Гаврош, под обстрел, се шегуваше със стрелбата. Изглежда, че му беше много забавно. Врабчето кълвеше ловджиите. Отговаряше с куплет на всеки изстрел. Непрекъснато се целеха в него и все не го улучваха. Националните гвардейци и войниците се смееха, докато го вземаха на мушка. А той залягаше, изправяше се, притичваше зад някоя врата, изчезваше, пак се появяваше, плезеше се на оръдията, без да престава да опразва патрондаши и паласки и да пълни кошницата си. Примрели от тревога, въстаниците го следяха с поглед. Барикадата трепереше, а той пееше. Не дете, а създание от приказките. Неуязвимото мъниче на исполинската схватка. Куршумите го гонеха, но Гаврош бе по-бърз от тях. Детето играеше на зловеща криеница със смъртта. Всеки път, когато призракът й се доближаваше до него, то го чукваше подигравателно по носа.
Един куршум обаче, по-добре насочен или по-вероломен от другите, улучи най-сетне детето-блуждаещо огънче. Гаврош се олюля и се строполи на земята. Барикадата ахна. Но в пигмея се таеше Антей18. Съприкосновението на детето на улицата с нейната настилка е равносилно на съприкосновението на митологичния гигант със земята. Гаврош отново се надигна, само че остана седнал. Дълга струйка кръв се стичаше по лицето му. Той вдигна нагоре ръце, погледна към стрелящите и пак запя:
Гаврош не довърши. Втори куршум от същия стрелец прекъсна завинаги песента му. Този път той се свлече по лице върху паважа и не помръдна вече. Мъничката му възвишена душа отлетя.
ГЛАВА VII
КАК БРАТЧЕТО СТАВА БАЩА
В същото време в Люксембурската градина — не бива да пропускаме нищо от този драматичен разказ — две дечица вървяха, уловени за ръка. Едното трябва да беше седемгодишно, другото — пет. Бяха дрипави и бледи. Същински птиченца.
— Искам да ям! — повтаряше по-малкото.
Децата бяха сами. Полицията беше затворила парка поради въстанието. Как децата бяха попаднали вътре? Не се знае. Безспорно е само едно — те се шляеха вътре и явно бяха бездомни.
Те бяха същите хлапенца, за които Гаврош се бе погрижил, а после се чудеше къде ли пропаднаха.
Спадаха вече към графата „Изоставени деца“, които полицията прибира, загубва и пак намира по парижките улици. Благодарение на суматохата в този размирен ден клетите дечица бяха в градината. Ако пазачите ги бяха забелязали, начаса щяха да ги изгонят. Децата на бедняците не могат да влизат в обществените градини. А би трябвало да се помисли, че като деца и те имат право да се порадват на цветята.
Така че те се бяха вмъкнали в градината именно защото тя беше затворена! Заразени от общата тревога, пазачите бяха по-загрижени за това, което ставаше на улицата, а не в парка.
На този 6 юни към единадесет часа сутринта този парк беше пленителен. Кадънки пееха оглушително в яворите, врабчета ликуваха, носеше се упоителен дъх на най-различни цветя.
Двете дечица стигнаха до големия басейн. Те инстинктивно се опитаха да се потулят някъде, заслепени, от пищния блясък на природата. Затова застанаха зад барачката на лебедите.
От време на време долитаха смътни крясъци и врява, далечна стрелба и глухи топовни изстрели. Над покривите край халите се виеше дим. Някаква камбана биеше и сякаш призоваваше на помощ.
Почти едновременно с двете дечица до басейна се приближиха и други две лица: петдесетгодишен дебеланко водеше за ръка шестгодишен дебеланко. Вероятно баща и син. По онова време някои богати буржоа имаха ключове от Люксембургската градина. Бащата и синът като че ли спадаха към тази категория. Малкият дебеланко държеше в ръка голяма едва що начената кифла. Той внезапно се разплака.
— Защо плачеш?
— Не ми се яде.
— Не е необходимо да си гладен, за да изядеш една кифла.
— Втръсна ми. Баята е.
— Хвърли я тогава на лебедите.
Детето се поколеба. Не му се ядеше, но не му се и даваше кифлата.
— Хайде. Бъди човечен. Трябва да жалиш животните.
И той взе от сина си кифлата и я хвърли в басейна.
Тя падна близо до брега, а лебедите бяха чак на другия край на басейна. За да не пропадне кифлата, буржоата започна да ръкомаха отчаяно и успя да привлече вниманието на лебедите. Те обърнаха нос като кораби и заплуваха към кифлата със спокойно величие.
— Лебедите разбират от морски сигнали — заяви доволно гражданинът. В същия миг далечната врява в града внезапно се засили. Дочуха се ясно биене на барабани, пушечна стрелба и зловещият екот на камбана.
— Да се прибираме — каза бащата. — Изглежда че нападат Тюйлери, а от Тюйлери до Люксамбур не е далеч!
— Искам да видя как лебедите ще изядат кифлата.
